цяла вечер я наблюдава, Шелби реши, че трябва много да внимава с Алън. Той имаше търпението и проницателността на майка си. Опасна комбинация.
Хареса й семейството на Алън, приликите и контрастите. Поотделно биха й се сторили интересни. Като група бяха очарователни. Самата къща бе нещо, на което никога не би могла да устои. Сводести тавани, водоливници, странни ризници и безкрайни проходи. Вечеряха в столова, голяма колкото една нормална къща. Над огромната камина, сега пълна със зелени клонки, вместо с бумтящ огън, висяха кръстосани мечове. Прозорците бяха високи и армирани, но огромните полилеи пръскаха светлина. Богатството, със своята ексцентричност и показност, подхождаше на Дениъл Макгрегър.
Шелби, седнала отляво на Дениъл, прокара пръст по ръба на чинията.
— Много красив сервиз — забеляза тя. — Уеджууд, от края на осемнайсети век. Жълтото е много рядко.
— От баба ми е — обади се Ана. — Единственото й богатство. Никога не съм осъзнавала, че цветът му е рядък.
— Синьото, виолетовото, зеленото и черното най-често се постигат с оксидна боя. Ала този тон съм го срещала само в музея.
— Никога не съм разбирал цялата тая дандания заради една чиния — вметна Дениъл.
— Защото повече те интересува какво има в нея — обясни Серина.
— Шелби е грънчарка — намеси се Алън, преди баща му да бе успял да отговори.
— Грънчарка ли? — Дениъл сви вежди и я изгледа. — Ти правиш грънци?
— Освен другите неща — отвърна тя сухо.
— Майка ни правеше грънци — обади се тихо Даяна.
— Помня я как работеше на малко ръчно колело. Очаровах се какво може да се създаде от една бучка кал. Помниш ли, Джъстин?
— Да. Тя понякога продаваше някои неща в магазинчето в града. Ти продаваш ли изделията си? — попита той Шелби. — Или това ти е само хоби?
— Имам магазин в Джорджтаун. — Шелби усети силната връзка между брата и сестрата.
— Значи имаш магазин — кимна одобрително Дениъл. Търговията бе нещо, което той уважаваше. — Продаваш собствените си изделия. Бива ли те?
Тя вдигна чашата си.
— Иска ми се да мисля, че е така. — Отметна бретона от очите си и се обърна към Алън: — Какво ще кажеш, сенаторе, бива ли ме?
— Изненадващо добре се справяш — отговори той.
— Като за човек без никакво чувство за организация, успяваш да се занимаваш със занаята си, да движиш магазина и да живееш точно както ти харесва.
— Обичам необичайните комплименти — реши Шелби след моментно колебание. — Алън е свикнал да живее по-подредено. Той никога не би останал без бензин на магистралата.
— Обичам необичайните обиди — измърмори Алън.
— Добре се справяте! — Дениъл замахна с вилица и към двамата. — Знаеш какво искаш, момиче, нали?
— Както и всеки друг.
— Ще бъдеш добра първа дама, Шелби Кембъл. Пръстите й се свиха върху винената й чаша — неволен жест, който само Алън и майка му забелязаха.
— Възможно е — отвърна тя спокойно, — ако това беше моята амбиция.
— Със или без амбиция, това е съдба, когато си се хванала с него. — Той насочи вилицата към Алън.
— Малко избързваш. — Алън отряза от месото си, като изруга от сърце наум. — Аз още не съм решил да се кандидатирам за президент, а и Шелби още не се е съгласила да се омъжи за мен.
— Не си решил? Ха! — Дениъл гаврътна виното си. — Не се е съгласила? — Стовари с трясък чашата. — Момичето не ми изглежда глупаво, нищо, че е Кембъл — продължи той. — Тя е от добра шотландска порода, независимо от клана си. Ще народи истински макгрегърчета.
— Той още иска да смени името ми — обади се Джъстин, в опит да привлече огъня върху себе си.
— Трябва да се продължи рода — обясни му Дениъл.
— Но детето на Рина ще е и Макгрегър. Както и на Кейн, когато му дойде умът в главата и си спомни, че има задължения. — Хвърли на по-малкия си син един навъсен поглед, който бе посрещнат с дръзка усмивка.
— Ала Алън е първородният и дългът му повелява да се ожени и да създаде…
Алън се обърна с намерението да сложи точка на този въпрос и улови усмивката на Шелби. Тя бе опряла ръце на масата, забравила за вечерята, и крадешком се наслаждаваше на Дениъл.
— Забавляваш ли се? — прошепна той в ухото й.
— Не бих го пропуснала за нищо на света. Винаги ли е такъв?
Алън погледна към баща си, който продължаваше да размахва ръце и да изнася лекцията си.
— Да.
Шелби въздъхна:
— Струва ми се, че съм влюбена. Дениъл — прекъсна тя потока му от думи, като го дръпна рязко за ръкава. — Не искам да обиждам нито Алън, нито жена ти, но ако ще се женя за някой Макгрегър, това трябва да си ти.
Все още увлечен от красноречието си, Дениъл се вторачи в нея. Изведнъж чертите му се отпуснаха и той избухна в смях:
— Огън момиче си ти, Шелби Кембъл. Дай… — Вдигна бутилката с вино. — Чашата ти е празна.
— Добре го изработи — похвали я по-късно Алън, докато я развеждаше из къщата.
— Така ли? — Тя се засмя и го хвана за ръка. — На такъв мъж трудно се устоява. — Вдигна се на пръсти да го захапе по ухото. — Както и на първородния му син.
— Това звание трябва да се използва почтително — предупреди я той. — Аз лично винаги съм го намирал много досадно…
— О, това е забележително! — Шелби вдигна от високата маса вазата от фин порцелан. — Алън, тази къща е по-добра от потънала галера. Никога не би ми омръзнало да се скитам от коридор в коридор. — Остави вазата, обърна се към него и му се усмихна. — Обличал ли си някога някоя от тези ризници?
— Кейн веднъж облече… Цял час ми отне да го измъкна от нея.
Шелби измърмори съчувствено и обхвана с две ръце лицето му.
— Бил си такова добро момче. — Внезапно го целуна и смехът й потъна в устните му. Само плам, само огън, без никакво предупреждение.
— Той се напъха в ризницата — обясни Алън, като я дръпна за косата, за да задълбочи целувката, — защото аз му казах, че може да е интересно.
Тя го погледна задъхано. Щеше ли някога да е подготвена за тези опасни завои на личността му?
— Подстрекател — успя да произнесе.
— Роден водач — поправи я той, преди да я освободи. — Освен това, успях да го измъкна… След като беше изкарал ума на Рина.
Шелби се облегна за момент на стената, докато пулсирането в тялото й бавно, много бавно отслабна.
— Не вярвам, че си бил толкова послушен, както веднъж ми каза. Сигурно си заслужавал да ти счупят носа.
— Кейн повече заслужаваше.
Тя отново се засмя. Насочиха се към друг коридор.
— Харесва ми твоето семейство.
— На мен също.
— Хареса ти и да се изправя лице в лице с баща ти.
— Винаги са ми харесвали холните комедии.
— Хол ли? Повече прилича на тронна зала. — Шелби облегна глава на рамото му. — Чудесно е. Алън… Откъде на баща ти му е дошла наум мисълта, че ще се женим?
