— Майка ти ме прати да разбера какво те мъчи.
— Просто оправям някои неща.
— Виждам. — Сниши се и се напъха под колата при нея. — Значи нищо не те мъчи.
— Може и да не е съвсем така. — Продължи да работи мълчаливо няколко минути; знаеше, че той ще й остави време да си събере мислите. — Разрешаваш ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Какво иска един мъж?
Майк сви устни, доволен да види колко сръчно и умело боравят ръцете на дъщеря му с гаечния ключ.
— Ами добра жена, постоянна работа, топло ядене и халба бира в края на деня задоволява повечето.
— Ще ми се да разбера първата част: какво иска един мъж от една жена?
— Как да ти кажа… — Притеснен и малко разтревожен, започна да се измъква изпод колата. — Ще повикам майка ти.
— Ти си мъж, а не тя. — Брена го хвана за крака, преди да е успял да се измъкне. Беше жилав, но и тя го държеше здраво. — Искам да чуя от мъжка гледна точка какво търси един мъж от една жена.
— Ами… Ъъъ… Здрав разум — обяви той прекалено весело. — Това е много привлекателно качество. Също — търпение. Един мъж наистина иска жената да проявява търпение. Имало е времена, когато е очаквал и да му изгради уютен дом, но в днешния свят — имам пет дъщери и е редно да живея в днешния свят — това е по-скоро въпрос на споразумение. Другар. — Вкопчи се в думата като във въже, метнато през ръба на скала, която се рони под краката ти. — Един мъж иска другар за цял живот.
Брена се отблъсна леко, за да се измъкне изпод колата. Продължи да го държи за глезена, защото подозираше, че ще побегне, ако му даде възможност.
— И двамата съзнаваме, че не говоря за здрав разум, търпение и другарство.
Лицето му първо порозовя, после пребледня.
— Няма да говоря за секс с теб, Мери Брена, така че разкарай тази идея от главата си. Няма да говоря с дъщеря си по този въпрос.
— Защо? Знам, че си го правил, иначе нямаше да ме има на този свят, нали?
— Както ще да е — обяви той и решително стисна устни.
— Ако бях твой син, а не дъщеря, щяхме ли да го обсъдим?
— Но не си, така че няма, и точка по въпроса.
Сега вече скръсти и ръце решително.
— И как да реша нещо, когато то не може да бъде обсъждано?
Тъй като на Майк не му хрумна никакъв логичен отговор в момента, погледна към хоризонта и се намръщи.
— Ако ти се налага да говориш за тези неща, направи го с майка си.
— Добре, добре. Остави. — Ще подходи към въпроса от друг ъгъл. Нали именно баща й я бе научил, че има повече от един начин да се подхване някоя работа? — Кажи ми тогава нещо друго.
— На съвършено различна тема ли е?
— Би могло да се каже. — Усмихна му се и го потупа по крака. — Ако има нещо, което желаеш, и го желаеш от известно време, как ще постъпиш?
— След като съм го искал, защо не го притежавам?
— Защото не си положил истинско усилие да се сдобиеш с него досега.
— И защо не съм? — Веждите му с пясъчен цвят се стрелнаха нагоре. — Да не би да съм бавен или просто съм глупав?
Брена се замисли и прецени, че баща й няма откъде да знае как току-що е обидил първородното си дете. После кимна бавно.
— В конкретния случай може би по малко и от двете.
Облекчен от безопасната посока на разговора, той й се усмихна.
— Тогава ще престана да действам бавно, ще престана да се държа като глупак и ще се прицеля добре в онова, което желая, без да се колебая. Защото, когато един О’Тул се прицели, за Бога, винаги уцелва.
Това, както добре знаеше, бе самата истина. И напълно очаквана.
— Но ако си малко нервен и несигурен в тази област?
— Момиче, ако не се устремиш към онова, което искаш, никога няма да го получиш. Ако не попиташ, отговорът винаги ще е не. Ако не пристъпиш напред, завинаги ще останеш на едно и също място.
— Прав си. — Хвана го за раменете и докато го целуваше звучно, остави част от смазката по ръцете си върху ризата му. — Винаги си прав, татко, и точно това исках да чуя.
— Е, нали бащите са затова?
— Имаш ли нещо против да довършиш започнатото тук? — Посочи с палец колата. — Не искам да я оставям наполовина разглобена, но трябва да се погрижа за нещо.
— Никакъв проблем.
Навря се под колата и доволен, че е успокоил дъщеря си, започна да си подсвирква, захващайки се за работа.
Глава 5
Шон си направи силен чай, както го обичаше, после извади останалите от вчера кифлички. Разполагаше с час преди да отиде на работа. Възнамеряваше да се наслади на закуската си и да прочете вестника, който купи в селцето след неделната служба.
Радиото на плота свиреше традиционни келтски мелодии, а в кухненската печка гореше торф. Сякаш малко кътче от Рая.
Не след дълго ще се залови да готви за неделните тълпи; Дарси ще влиза и излиза с поръчки на клиенти и ще го тормози за едно или друго; когато той се появи в салона, част от посетителите ще разменят по някоя дума с него. Прииска му се и Джуд да намине за час-два и той да се погрижи да й осигури хубава, вкусна вечеря.
Нямаше нищо против никое от тези събития. Но ако от време на време не оставаше за малко насаме, имаше чувството, че мозъкът му ще експлодира. Представи си как живее в къщурката до края на живота си, единствено в компанията на черния котарак със зъл нрав, изтегнат пред огъня, проспивайки спокойно утро след утро.
Мислено подхвана мелодията от гайди и флейти, която се носеше от радиото. Кракът му започна да тактува. И в един момент силният удар по задната врата накара сърцето му да подскочи.
Едрата жълта кучка му се хилеше с увиснал език, докато масивната й лапа подпираше стъклото. Шон поклати глава, но все пак стана, за да отиде до вратата. Нямаше нищо против кучката на семейство О’Тул. Представляваше чудесна компания — ще я почеше, ще я погали, а тя ще се свие на кълбо и ще потъне в собствените си сънища.
Бъб изви гръб и просъска, по-скоро по навик, отколкото от истинско раздразнение. Кротката Бети не реагира; котаракът вирна опашка, а после започна да се мие.
— Тръгнала си да се поразходиш, а? — попита Шон, пускайки Бети да влезе. Отвън нахлу хладен въздух, който вещаеше дъжд. — Е, добре си дошла. Ела да споделим кифличка и огъня, независимо какво мисли онзи сатана ей там.
Понечи да затвори вратата, но зърна Брена.
В първия момент изпита леко раздразнение — тя нямаше да се задоволи да я почеше и погали, а щеше да иска да поведат разговор. Остави вратата отворена и, застанал между студа отвън и топлината вътре, се загледа в нея.
Няколко кичура, измъкнали се от кепето й, се спускаха към раменете като червени рубини. Стиснатите й устни го накараха да се замисли дали той или някой друг не я е ядосал. Което, мина му през ума, бе толкова лесно. И все пак устните й бяха чудесни, ако се загледаш в тях.
За дребна жена като нея тя крачеше с голям размах, отбеляза той. И целеустремено. Движеше се,
