Ще има цяла сюрия племенници и племеннички и ще ги глези, без никой да й се мотае в краката с претенции и оплаквания.
Какво повече да иска човек?
Няма да е самотна. Брена постави следващата дъска — пасна идеално при ръба. През нито един ден от живота си не е мислила, че е самотна. Е, защо да започва сега? Има работата си, приятелите и семейството си.
По дяволите, адски й липсва този тип!
Почти нямаше ден през двадесет и четири годишния й живот, през който да не го е виждала. В кръчмата, из селцето, в неговия или в нейния дом. Липсваха й разговорите, заяжданията, да го зърва, да го чува. Някак ще трябва да преодолее този копнеж по него, за да са отново приятели.
Тя е виновна, защото прояви слабост. Но ще оправи нещата. Въздъхна и положи буза върху лъснатата повърхност. Бива я да оправя всевъзможни неща.
Щом дочу стъпките в коридора, се отърси от мечтанията си и пусна чука в действие.
— О, Брена! — Застанала на прага, Джуд направо сияеше. — Не е за вярване колко много работа сте свършили само за няколко дни. Чудесно е.
— Ще стане още по-хубаво — увери я. Слезе от стълбата, за да вземе следващата плоскост. — Татко отскочи да хапне, но полиците ще са готови още днес. Според мен се получава чудесно.
— Така вървят нещата и с бебето. Снощи го усетих да мърда.
— О! — Брена я погледна радостно. — Не се съмнявам, че е било прекрасно.
Очите на Джуд се замъглиха.
— Направо не съм в състояние да ти го опиша. Никога не съм подозирала, че ще изпитвам подобни чувства, нито че ще съм така щастлива човек като Ейдан да ме обича.
— О, полага ти се, дори и повече.
— Никога не съм се смятала достатъчно добра или умна, или мъдра. — Положи ръка върху корема си и пристъпи напред, за да огледа полиците отблизо. — Като си мисля за миналото, не разбирам защо е трябвало да се чувствам толкова… неадекватна. Никой не ме е принуждавал да се чувствам по този начин, освен самата аз. Но стъпка по стъпка животът ме доведе тук.
— Това е прекрасен, типично ирландски начин да се гледа на нещата.
— Съдба — уточни Джуд с усмивка. — Знаеш ли, понякога се будя нощем в тъмнината и тишината, Ейдан спи до мен и си мисля: Ето ме тук. Джуд Франсис Мърей. Джуд Франсис Галахър — поправи се тя с усмивка, при която се появяваха трапчинките й. — Живея в Ирландия до морето, омъжена жена съм и нося дете в утробата си. А съм и писателка, чиято първа книга всеки момент ще се появи, и пиша нова. И почти не разпознавам жената, която бях в Чикаго. Толкова се радвам, че не съществува вече у мен.
— Тя продължава да е част от теб, иначе нямаше да оценяваш онова, което представляваш сега, и онова, което имаш.
Джуд вдигна вежди.
— Напълно си права. Вероятно би било по-добре ти да беше станала психоложка, а не аз.
— Не, благодаря. С много по-голяма радост ще замахвам с чук, за да го ударя в дърво, а не по нечия глава. — Брена стисна зъби и се накани да забие поредния пирон. — С някои малки изключения.
О, помисли си Джуд, точно насоката на разговор, която желаеше.
— И моят девер ли ще бъде начело в списъка на изключенията?
Въпросът стана причина ръката на Брена да трепне и вместо върху пирона, да стовари чука върху палеца си.
— По дяволите!
— Дай да видя! Лошо ли се удари?
Брена издиша през зъби. Болката се усили, а Джуд се засуети около нея.
— Не. Нищо, нищо. Несръчна идиотка. Аз съм си виновна.
— Ела да слезем в кухнята, да сложим лед върху раната.
— Не е чак толкова страшно — възпротиви се Брена, размахвайки ръка.
— Хайде! — Джуд я хвана и я задърпа към вратата. — Аз съм виновна. Разсеях те. Най-малкото е редно да се погрижа за теб.
— Наистина не е чак толкова сериозно — възрази Брена, но се остави да я отведат надолу по стълбите в кухнята.
— Сядай. Ще извадя лед.
— Е, няма да ми навреди да седна за минутка.
Винаги се бе чувствала удобно в кухнята на семейство Галахър. Малко неща тук се бяха променили, макар Джуд да оставяше и своя отпечатък.
Светлите стени изглеждаха доста свежи, контрастирайки с тъмното дърво на дограмата. Джуд бе поставила саксийки с подправки по широкия перваз на прозореца, та да ги огрява слънцето. Старият шкаф със стъклената витрина и множеството чекмеджета някога беше бял и приятно износен. Джуд го бе боядисала в бледо резедаво и сега изглеждаше свеж, хубав и някак женствен.
Във витрината стояха наредени красиви сервизи, които представителите на семейство Галахър бяха използвали по празници и при специални случаи. Бяха бели с дребни виолетки по ръбовете на чиниите и чашите.
Малката камина беше от обли камъни, а издяланата Фея — подарък от Брена на Джуд за тридесетия й рожден ден — бдеше над огъня, който лумтеше вътре.
Винаги е приличало на дом, помисли си Брена, при това — хубав и топъл. И сега принадлежеше на Джуд.
— Тази стая ти подхожда — отбеляза Брена, докато Джуд внимателно поставяше торбичка с лед около на ранения палец.
— Да, нали? — съгласи се Джуд със сияйна усмивка. — Ще ми се само да можех да готвя.
— Добре се справяш.
— Това никога няма да стане една от стихиите ми. Бог да благослови Шон. — Отиде да хладилника. Опитваше се да води разговора небрежно. — Снощи изпрати супа по Ейдан. Картофена. След като не отиде с баща си да обядваш в кръчмата, ще я стопля да хапнем двете.
Тъкмо щеше да откаже, но стомахът й закъркори и тя се предаде.
— Благодаря.
— Сама пекох хляба. — Джуд сипа супа в тенджерката и я постави да се сгрее. — Затова не гарантирам за него.
Брена погледна самуна одобрително, когато Джуд го извади от кутията за хляб.
— С мая ли е? Аз го предпочитам. Изглежда чудесен.
— Май започнах да му хващам цаката.
— Защо си даваш труда, след като е достатъчно да помолиш Шон да ти изпрати?
— Харесва ми процеса: забъркването на тестото, месенето, да гледам как втасва. — Джуд постави нарязаните филии в чиния. — И е удобно време, през което да мислиш.
— Мама твърди същото. Що се отнася до мен, предпочитам да се изтегна и така да мисля. Толкова труд хвърляш да сготвиш нещо, и… — Брена взе филия и отхапа — … изчезва моментално — завърши тя ухилена.
— Да наблюдава как храната изчезва е едно от удоволствията на готвачката. — Джуд отиде до печката, разбърка супата. — Скарали сте се с Шон. И май не е едно от обичайните ви спречквания.
— Не бих го нарекла чак скарване, но все пак не мога да го нарека и обичайно. Ще мине, Джуд. Не се притеснявай.
— Обичам ви. И двамата.
— Знам. Но е нищо, честна дума.
Без да каже нищо повече, Джуд извади купи и лъжици. Доколко, зачуди се тя, човек може да се бърка в работата на свой приятел. Къде е границата? После, въздъхвайки, реши, че такава просто не съществува.
— Изпитваш чувства към него.
Тихият тон изопна нервите на Брена.
