— Разбира се, че имам чувства към този мъж. Цял живот сме били заедно. А това е само една от многото причини, поради които така ме влудява, че доста често ми иде да го цапардосам с чука.
Изрече го с усмивка, но лицето на Джуд остана сериозно.
— Изпитваш чувства към него — повтори Джуд. — Те нямат нищо общо с детството и приятелството ви, а са свързани с привличането, което една жена изпитва към мъж.
— Аз… — Брена усети как се изчервява — проклятието на червенокосите. — Не е така… — Устните й обаче направо отказаха да изрекат напиращите в нея лъжи. — По дяволите! — Прокара наранената си ръка през лицето, после спря рязко, разтвори пръсти и се видяха очите й, които изведнъж бяха станали огромни и ужасени. — Милостиви Боже и пресвета Дево, личи ли си?
Преди Джуд да отговори, Брена стана и започна да крачи напред-назад; през цялото време удряше главата си с ръце и не спираше да ругае.
— Ще трябва да се преместя, да напусна близките си. Ще замина за западните графства. Имам роднини, по майчина линия, в Галуей. Не, не. Там не е достатъчно далеч. Трябва направо да напусна страната. Ще отида в Чикаго и ще отседна при баба ти, докато си стъпя на краката. Ще ме приеме, нали?
Извърна се. Стисна зъби, докато усмихнатата Джуд сипваше супата в купичките, и процеди:
— На тебе цялата тази история може да ти се струва смешна, Джуд Франсис, но за мен е бедствена. Унизена съм пред всички, които ме познават, и то само защото изпитвам копнеж към някакъв си мъж с размекнат мозък и привлекателно лице.
— Не си унизена и съжалявам, че се засмях. Но лицето ти… Ами… — Като сподави следващата усмивка, Джуд постави купичките на масата и потупа Брена по рамото. — Седни и си поеми дълбоко дъх. Не се налага да напускаш страната.
Брена не помръдна; тогава Джуд въздъхна дълбоко.
— Според мен, не си личи. Поне не е очебийно. Но аз съм свикнала да наблюдавам хората, да ги анализирам, а освен това наистина смятам, че когато човек е влюбен, е настроен по-емоционално. Нещо… Не знам, но просто нещо пробягва във въздуха, когато двамата сте в една и съща стая. След време си дадох сметка, че не е обичайната привързаност между приятели и роднини, а нещо по-дълбоко.
Брена махна пренебрежително. Бе се заловила само за едно.
— Значи не си личи, така ли?
— Не, освен ако не се вгледаш страшно внимателно. А сега — седни.
— Добре. — Въздъхна дълбоко, но не изпита истинско облекчение. — Ако Дарси е забелязала, щеше да каже нещо. Нямаше да устои на изкушението да ме разпита. Значи, щом само ти и Шон знаете, ще успея да се справя.
— Казала си му?
— Май да. — Механично Брена погълна лъжица супа. — От дълго време изпитвам копнеж към него, така да се каже. Като се замислих за това наскоро, ми се стори, че ако преспим заедно няколко пъти, ще го изкарам от съзнанието си.
Джуд остави рязко лъжицата и тя издрънча.
— Предложила си му да се любите?
— Точно така, а той се държа, сякаш съм му смачкала топките с чука. Така че това приключи.
Джуд скръсти ръце и се наведе напред.
— Готвя се да си напъхам носа в твоите работи.
Устните на Брена се извиха присмехулно.
— Сякаш не го правиш вече.
— Ни най-малко. Какво точно му каза?
— Съвсем простичко му обясних, че според мен двамата трябва да правим секс. Какво лошо има? — настоя Брена, размахвайки лъжицата. — Според мен един мъж би останал доволен от ясното и прямо поставяне на въпроса.
— Ъхъ… — успя да промърмори Джуд, преди да продължи: — Но, доколкото разбирам, Шон не е останал доволен.
— Ха! Гледал на мен като на сестра. Така ми обясни. И би трябвало да се засрамя. Да се засрамя — повтори тя, разгневявайки се. — После направо ми заяви, че не ме иска по този начин. Затова му се нахвърлих.
— Ти… — Джуд се задави и отново остави лъжицата. Имаше нужда да се успокои. — Нахвърлила си му се?
— Да. Целунах го по начин, който няма скоро да забрави. И не може да се каже, че този мъж ми оказа съпротива, сякаш животът му зависи от това. — Разкъса на две филия хляб и налапа половината. — След като приключих, го оставих застинал на място, напълно шокиран.
— Представям си. А той отвърна ли на целувката ти?
— Разбира се — отвърна тя и небрежно сви рамене. — Мъжете са предвидими в това отношение. Дори една жена да не им е по вкуса, почти винаги са готови да проверят какво всъщност се предлага, не смяташ ли?
— Да, може би… — отвърна Джуд колебливо.
— Сега известно време ще избягвам да го виждам — продължи Брена, — защото не сам в състояние да определя дали съм по-разгневена, или по-засрамена от случилото се.
— През последните няколко дни той изглежда доста разсеян.
— Така ли?
— А и нервите му са поизопнати.
Брена установи как апетитът й се възвръща.
— Много ми е приятно да го чуя. Надявам се това магаре да страда.
— Ако исках един мъж да страда, определено бих желала да го наблюдавам през това време. — Джуд хапна отново от супата. — Но, разбира се, става въпрос за моята реакция.
— Няма да ми навреди да се отбия в кръчмата днес след работа, предполагам. — Брена дари Джуд с бърза и злорада усмивка. — Благодаря.
— Няма защо.
През остатъка от деня, докато си вършеше работата, Брена си свиркаше. Настроението й се подобри, а пръстите й работеха чевръсто. Съмняваше се доколко е благородно от нейна страна да изпитва такава радост от чуждото нещастие. Но нали е човек, в края на краищата.
Влезе в кръчмата много по-весела, отколкото се бе чувствала от дни насам. Все още бе доста рано — в тихото и спокойно заведение бяха заети само няколко маси. Дарси не сновеше напред-назад, а седеше на бара и разговаряше с едрия Джак Бренан.
— Иди и се виж с приятелите си — предложи тя на Майк, когато зърна двама от тях, вече настанили се пред камината с по халба в ръка. — Аз ще отида да се видя с Дарси.
— Добре, кажи й да ми донесе една бира, нали мила?
— Да.
Брена сви наляво и седна на стола до Джак.
— Ха, едно непознато лице. — Ейдан започна механично да пълни халба с бира — знаеше предпочитанията на редовните си клиенти. — Къде изчезна, Мери Брена?
— В собствения ти дом. Погледни детската стая, когато се прибереш, и ми кажи какво мислиш.
— Непременно.
— Оставихме булката ти да въздиша от възторг над полиците, с които току-що приключихме. — Докато говореше, Брена държеше под око кухненската врата. — Как си, Джак?
— Добре съм. А ти, Брена?
— Също. Нали не си тръгнал да се влюбваш в нашата Дарси?
Той се изчерви като узряло цвекло. Джак имаше огромно като месечина лице и широки рамене, но неизменно се изчервяваше, занасяха ли го за жени.
— Не съм си изгубил акъла чак дотам. Тя ще размаже сърцето ми като буболечка.
— Да, но ще умреш щастлив — увери го Дарси.
— Не я слушай, Джак. — Ейдан наливаше поредната халба, докато говореше. — Тя е от най-
