Той неволно се засмя.
— Такава романтична глупачка си, Мери Брена.
— Да, глупачка съм. От време на време. Постъпих глупаво, макар да знаех какви са чувствата на сестра ми.
— С или без теб, не съм в състояние да й дам онова, което иска от мен. Нищо не може да се направи. Съжалявам, задето се чувства наранена, но по-мъчно ми е, че те удари. Колкото повече мисля обаче, толкова по-малко виждам как би могло да бъде избегнато.
— Ами например ако бях изчакала чувствата й към теб да избледнеят. Неминуемо щеше да стане.
— Значи съм от тези, които лесно се забравят, така ли?
Хвърли му кос поглед, после отмести очи.
— Тя е едва на двадесет. Вижда всичко в розова светлина.
— Но не и ти.
— Виждам достатъчно ясно. Аз започнах историята с теб и аз ще я приключа. Бях готова да сложа край. Но така няма да разреша проблема. Мери Кейт няма да ми прости и да забрави дори ако се разделя с теб. Трябва да се научи да се изправя лице в лице с трудностите.
— Значи си взела решения за всички ни.
Той не каза нищо повече. Тогава тя се обърна към него. Лунната светлина грееше зад гърба му и се плъзгаше по пясъка и морето като течни перли. И на тази светлина забеляза, че очите му не са спокойни или благи, а почти гневни.
— Все някой трябва да го направи.
— И винаги трябва да си ти? Май ми омръзна. Предпочитам да водя уравновесен живот, вместо да стоя между две жени, готови да се хапят и бият.
Засегната, тя го скастри:
— Не хапя и не се бия нито с Мери Кейт, нито с която и да е друга заради такъв като теб. Просто случайно се получи. А що се отнася до това, че съм ти омръзнала — добави тя и забоде пръст в гърдите му, — сега май пееш по-различна песен от сутринта.
— Знам много и различни песни. И след като имаш толкова лошо мнение за мен, предполагам с облекчение, ще приемеш раздялата. Сигурно и двамата ще си намерим партньор за секс другаде, стига да сме в настроение.
— Не става въпрос само за секс.
— Нима? — Направи крачка към нея, при което тя отстъпи към морето. — Нали това искаше от мен?
— Е, да. — Какво става в очите му, запита се тя. Бяха тъмни като нощта, изпълнени с неразбираеми за нея мисли и чувства. — Но държим един на друг. Няма да позволя да омаловажиш съществуващото помежду ни.
— Нали ти определяш какво ще получа и какво — не, какво ще направя и какво — не? — Задържа я секунди преди да нагази във водата. — Защо непрекъснато искаш да нареждаш на един мъж как да те докосва?
— Шон! — Беше я вдигнал и стъпалата й се поклащаха на сантиметри от земята. Сърцето й заби учестено. — Пусни ме.
— Искаш да те докосвам. Дори в този миг желаеш ръцете ми да са върху тялото ти. Защо все ми нареждаш какво да правя?
— Не е нещо, с което се гордея.
Той я вдигна още по-високо.
— Гордостта да върви по дяволите.
Устните му се впиха в нейните грубо и агресивно. Тя можеше да му окаже съпротива, да го отблъсне, да се опита да се освободи. Но не направи нищо подобно.
Прие го, защото той толкова рядко изискваше. Прие го, защото имаше потребност. Тялото й започна да трепери трескаво и тя промълви името му.
— Мога да те обладая тук и сега — пусна я рязко. — Помисли си защо е така. Аз вече го направих.
Да мисли ли? Изобщо не бе в състояние да мисли, особено след като вътрешностите й се преобръщаха, а кръвта бучеше в главата й не по-малко яростно от морето зад гърба й.
— Отивам си вкъщи.
— Върви. Няма да те спра. — Напъха ръце в джобовете, за да не се изкуши да стори точно това. — Имай предвид, Брена, аз няма да те потърся. След като си изясниш какво става с теб, знаеш къде да ме намериш.
Тя се отдалечи. Хукна да бяга едва когато ботите й стъпиха на уличната настилка.
— Значи така очароваш дамите? — Застанал в плитката лодка, Карик поднесе сребърна свирка до устните си и подхвана бърза мелодия. — Какво странно поведение имате вие, смъртните.
— В случая знам какво правя.
— Убеден съм, че така мислиш. Как е възможно да си такъв глупак? Ако обичаш тази жена, защо я оставяш да се измъкне?
— Именно защото я обичам. — Едва удържаният му гняв изригна, щом се обърна с лице към Карик. — И ти не си се справил кой знае колко добре с твоята любима навремето, нали?
Очите на Карик проблеснаха и станаха яркосини като светкавицата, която раздра осеяното със звезди небе.
— Да не искаш да приличаш на мен, млади Галахър? — Излезе от водата, а ботушите му бяха меки и сухи. — Майка ти никога ли не те е предупреждавала какво става, след като предизвикваш Добрите хора?
— Ти не ме притесняваш, Карик. Нуждаеш се от мен. Независимо от цялата ти мощ и номера, нужен ти е смъртен мъж. Затова си запази заплахите и светлинните изпълнения. Не ме впечатляват.
Карик се поуспокои.
— Ха, тази жена си въобразява, че те познава, но тепърва ще й се наложи да надникне по-дълбоко. Имай грижа да не й се покажеш прекалено много и прекалено бързо, за да не я подплашиш.
— Върви по дяволите.
Карик се усмихна.
— Те не ме искат — обяви Принца на феите и избледня заедно с мелодията, която се носеше от свирката му.
Глава 17
Брена отиде на ранната неделна служба. Малката черква, изпълнена с хладна утринна светлина, проникваща през стъклата, ухаеше на восък от свещи и светена вода. Винаги й се бе струвало, че светената вода изпуска лек метален аромат. Още през детството Моли й обясни, че било заради благословията в нея. Често си припомняше това и намираше утеха всеки път, когато потапяше пръсти в купела на черквата или в кладенеца на свети Деклан.
На задния ред проплакваше бебе. Майка му се опитваше да успокои жалните хленчове с нежни думи и милувки. Плачът не дразнеше Брена. Рядко по време на служба не се чуваше бебешки плач или шум от неспокойно седящите деца — колосаните им дрехи се търкаха в изтритите от употреба скамейки.
Допадаше й цялата тази фамилиарност, както и самият ритуал. Чудесно време и място, където човек да помисли, а според нея то бе почти равносилно на молитва.
Предстоеше й да направи избор. И ако желаеше да поправи стореното зло, налагаше се да побърза. Появи ли се пукнатина, тя само става по-голяма, ако не се погрижиш навреме. Ако не й обърнеш внимание достатъчно дълго, води до счупване и тогава си изправен пред истинска каша.
Сега взаимоотношенията й с Мери Кейт бяха пропукани, а това нараняваше сърцето й. За образуването на пукнатината дял имаше и тя. Ако нещата останеха така, щяха да се отразят на цялото й семейство. От голямо значение беше пукнатината да бъде запълнена и белезите да не личат.
Същото важеше и за Шон. Ставаше въпрос за основа, градена през цял един живот на привързаност, общи спомени и приятелство. Не може да стои отстрани и да наблюдава как се срутва.
