— Въпрос на време — мрачно предрече тя. — Престъпността нараства главоломно. Една жена не може да излезе спокойно от дома си. Дори там не е в безопасност.
— Слава богу, че татко се е погрижил за най-добрата охрана и тук, и у дома — отбеляза Тия. — Мамо, трябва да седнеш и да си поемеш дъх. Знам, че се разстройваш, когато чуеш за нечии проблеми. Имаш нужда от чаша хубав чай от лайка — продължи тя и поведе майка си към стол в другия край на залата.
Настани я, помоли една от продавачките да се погрижи за чая и се върна при баща си.
— Кога се научи на това? — попита той. — Да се оправяш с майка си?
— Не знам. Предполагам, осъзнах, че имаш нужда от помощ в тази област, а досега не съм ти била полезна. Не бях много добра дъщеря за никой от вас. Искам да променя това.
— Струва ми се, че много неща се променят — отвърна той и докосна нежно бузата й с рядък жест на обич. — Не мисля, че някога си изглеждала по-добре, Тия.
— О, това е заради новия пуловер и…
Той задържа ръка на бузата й.
— Не е само заради пуловера.
— Не е — съгласи се тя и направи нещо, което никога не бе правила — вдигна ръка и я сложи върху неговата. — Наистина не е.
— Може би е време да разчупим рутината. Предлагам да заведа теб и майка ти на обяд.
— Чудесно, но днес не мога. Вече бездруго закъснявам. Може ли да го отложим?
— Разбира се.
— Добре… ами… това за „Морнингсайд“ е ужасно. Нещо било ли е откраднато?
— Не съм сигурен. Очевидно са влезли в сградата, но само за малко, тъй като алармата се включила. Анита още не е довършила инвентаризацията.
— О, говорил си с нея?
— Ходих там тази сутрин, за да й предложа помощта си. И — добави той с лека усмивка — да видя дали ще мога да измъкна някои подробности. А и това ми се стори, подходящ момент да подхвърля за слуховете, че една от орисниците се намира в Атина. Госпожица Гай изглеждаше изключително заинтересувана. Толкова се въодушевих, че споделих с нея нещо, което се е предавало от поколение на поколение в семейство Уайли. А по-точно как Хенри Уайли възнамерявал да замине за Атина след пътешествието си до Лондон.
— О! Не се бях сетила за това.
— Е, няма нищо чудно. Никога не те е бивало в лъжите. Макар че и това може да се е променило.
— Благодарна съм ти за всичко — каза Тия. — Знам, че молбата ми беше доста странна. Чудя се защо се съгласи да го направиш.
— Никога преди не си ме молила за нищо — простичко отговори той.
— Тогава ще те помоля за още нещо. Стой далеч от Анита Гай. Не е такава, каквато изглежда. Трябва да вървя вече. Закъснявам — каза Тия и го целуна по бузата. — Ще ти се обадя скоро.
Тя излезе толкова бързо, че едва не се сблъска с висок мъж в тъмен костюм, който влизаше в магазина. Тия се спъна, изчерви се силно, после отстъпи настрани тромаво.
— Съжалявам — извини се тя. — Не гледах къде вървя.
— Няма проблеми.
Марвин Джаспър я загледа как се затича по тротоара. Той се завъртя и се отдръпна от входа на „Уайли“. Без да сваля очи от отдалечаващия се гръб на Тия, звънна по мобифона си.
— Джаспър. Току-що се сблъсках с онази Марш. Излизаше от „Уайли“.
— Алма? Съпругата на Марш? — запита Анита.
— Не, младата. Дъщерята. Бързаше много. Изглеждаше някак виновно. Мога да я проследя, ако искаш.
— Не. Тя винаги изглежда виновна за нещо. Изпълни онова, което ти наредих, и не ме безпокой, докато не разполагаш с нещо интересно.
Джаспър сви рамене и прибра телефона. Щеше да изпълни заповедите и да поддържа кучката в щастливо неведение. Знаеше, че тя бе убила Дубровски, но това не го притесняваше. Джаспър бе убеден, че може да се справи с Анита много по-добре от окаяния си бивш партньор.
Толкова по-добре, че когато всичко приключеше, щеше да уреди удобен инцидент за кучката. Фатален. Вероятно щеше да му се наложи да се погрижи и за онази Марш. И за стареца й. Но след като разчистеше бъркотията, щеше да си тръгне с трите статуетки.
С мисълта, че Рио бе отлично място, където да се оттеглиш, той тръгна обратно към „Уайли“, за да изпълни заповедите.
Джак се срещна с Боб Робинс в бара на две пресечки от участъка. Беше прекалено рано и вътре имаше само няколко ченгета и цивилни клиенти. Мястото миришеше на лук и кафе. След няколко часа щеше да преобладава миризмата на уиски и бира.
Джак се настани в сепарето срещу Боб.
— Ти звъниш — каза той, — ти черпиш.
Той си поръча хамбургер, пържени картофи и наливна бира.
— Какво става?
— Ти ми кажи. „Морнингсайд“.
— Лу отговаря за това.
— Все пак ми кажи.
— Влизане с взлом. Проникнали през първото ниво на системата, успели да се доберат до целта. Помощната аларма се включила и настанала бъркотия. Чух, че момчетата в синьо се явили след две минути. Добра скорост.
— Как са проникнали, Джак?
— Правим проверка на системата и пълен анализ — отговори Джак, като протегна дългите си крака. — Ако възнамеряваш да тормозиш някой от хората ми заради това, само ще си загубиш времето и ще ме ядосаш. Ако някой от тях бе решил да обере клиент, щеше да се справи и с второто ниво, да вземе онова, за което е влязъл, и вече да се пече на плажа в някоя чужда страна, откъдето не биха го екстрадирали.
— Може и да са взели онова, за което са влезли.
Джак вдигна бирата си и се вгледа в Боб.
— И какво е то?
— Ти ми кажи.
— Доколкото знам, клиентката не е завършила инвентаризацията си. Мога да ти кажа, че всичките ми хора са си на мястото. „Бърдит“ не си е спечелил добра репутация с назначаване на крадци. Ти ли ще поемеш случая на Лу?
— Не. Но работя по нещо, което може да се окаже свързано с това. Не разбирам някои неща обаче. Ето ти първото. Живея си спокойно с години, без някой да ми спомене името на Анита Гай. А сега, само за няколко дни, ти ми го подхвърляш във връзка с някакъв тъп бияч, убит в Джърси. Чувам го от Лу, който е натоварен с разследването на опита за обир в магазина й, където охранителната система е създадена от теб. И днес отново ми го подхвърля една жена, която те познава.
Джак се ухили и се облегна назад.
— Познавам много жени.
— Тия Марш. Твърди, че си й казал, че телефоните й се подслушват.
— Така е.
— Да. Наистина е така — кимна Боб и отхапа от хамбургера си. — Току-що ги проверих. Въпросът е защо се подслушват.
— Предполагам, че някой иска да знае с кого и за какво си говори Тия Марш.
— Да, елементарно, Уотсън. Тя мисли, че може да е Анита Гай.
Джак внимателно остави бирата си.
— Тя ли ти го каза?
— Какво става, Джак?
