Глава 25
Проснала крака на плота, докато прелистваше купчина компютърни списания, Ребека обслужваше базата за подслушване. Тя спря по средата на една статия и наостри уши, когато чу гласа на Анита, която раздаваше заповеди.
Ребека усмихнато се завъртя на стола и взе телефона.
— Плъхът захапа сиренцето — каза тя. — Кажи на Тия, че е неин ред. После някой да дойде да ме смени. Отегчена съм до смърт.
— Скоро ще се появим — успокои я Мълаки и затвори. — Твой ред е, скъпа — обърна се той към Тия. — Готова ли си?
— Не мислех, че тя ще се задвижи толкова бързо — Тия притисна ръка към нервния си стомах и усети меката материя на новия си червен пуловер. — Готова съм. Ще се видим у Джак.
— Мога да дойда с теб до полицейския участък.
— Няма нужда, добре съм. А това, че съм леко нервна, ще ми придаде още по-убедителен вид.
Тя облече сакото си, после метна отгоре яркия шал, който бе купила по време една от последните си обиколки по магазините.
— Мисля, че ставам все по-добра.
— Скъпа — каза Мълаки, като хвана шала и я придърпа към себе си. — Ти си родена за това.
Тия си мислеше с удоволствие за доверието и целувката му чак докато стигна до детективския отдел на шестдесет и първи участък.
Потърси детектив Робинс, зачака нетърпеливо, като усукваше дръжката на чантата около ръката си и успя да се усмихне свенливо, когато той се появи.
— Доктор Марш?
— Детектив Робинс, много ви благодаря, че се съгласихте да се видите с мен. Чувствам се ужасно глупаво, че идвам да ви безпокоя тук.
— Не се притеснявайте — учтиво каза той и я загледа любопитно. — Видях ви пред кабинета на Анита Гай. В „Антики Морнингсайд“.
— Да — отвърна тя с леко притеснен вид. — Разстроих се, когато чух името ви и го познах. Не се сетих как да ви се представя пред Анита, без да прозвуча като пълна идиотка. Мислех, че няма да си спомните името ми. Нали знаете, от онзи път, когато ви се обадих заради Джак Бърдит?
— Спомням си. Приятелка ли сте на госпожица Гай?
— О, не — изчерви се Тия. — Всъщност не можем да бъдем наречени приятелки. Обядвахме заедно веднъж и я поканих на обяд отново, когато й е удобно. Но тя… Ами все пак всичко е доста сложно…
— Искате ли кафе?
— Ами аз…
— И аз бих пийнал — каза той и я поведе към малкия кът за почивка. — Захар? Сметана?
— Имате ли безкофеиново кафе?
— Съжалявам. Всичко тук е истинско.
— Е, добре… Всъщност мога да пия само вода.
— Няма проблеми.
Той наля пластмасова чашка от крана на малка мивка и Тия се опита да не мисли за качеството на градската вода.
— Е, какво мога да направя за вас?
— Вероятно нищо — отвърна тя, като вдигна чашата, но не посмя да рискува да отпие. — Чувствам се като пълна идиотка.
Тя погледна малката стаичка с претрупани плотове, корково табло и покрит с петна от влага таван.
— Предполагам, че много хора се чувстват като идиоти, когато дойдат тук.
— Просто ми кажете какво ви тормози — предложи Робинс, като занесе кафето си до масата и се настани срещу нея.
— Добре. Ами… сетих се за вас, детектив, защото си бях записала данните ви, когато господин Бърдит дойде при мен онзи ден. Това беше най-странното нещо.
Робинс й кимна окуражаващо.
— Джак има талант за странни неща.
Тя прехапа устни.
— Вие гарантирахте за него, нали? Имам предвид, че го познавате и вярвате в честността му и чувството му за отговорност.
— Абсолютно. Познаваме се с Джак много отдавна. Той е ексцентричен понякога, доктор Марш, но можете да му се доверите напълно.
— Добре. Това е хубаво. Вече се чувствам по-спокойна. Просто онзи ден, когато той ми каза, че телефоните ми са подслушвани…
— Така ли ви каза? — прекъсна я Робинс и се размърда нервно.
— Да. Не ви ли го спомена? Нали разбирате, той очевидно ми бе звъннал, за да ми съобщи нещо, но забелязал нещо странно по линията. Не знам как точно го е направил. Трябва да си призная, детектив, че макар вие да гарантирахте за него, не му повярвах напълно. Защо пък някой би подслушвал телефона ми? Това е глупаво. Не мислите ли?
— Имате ли причина да вярвате, че някой би подслушвал телефона ви?
— Никаква. Водя твърде спокоен живот. Повечето обаждания са свързани с проучванията или със семейството ми. Нищо особено интересно, освен за останалите митолози. Но думите на Джак ме притесниха. Реших да не им обръщам внимание, докато… Знаете ли нещо за трите орисници?
— Не мога да кажа, че знам.
— Те са героини от древногръцката митология. Три сестри, които предат, измерват и прерязват нишката на живота. Освен това са статуетки. Малки, ценни сребърни статуетки — друг мит сред хората на изкуството и антикварите. Един от предците ми притежавал една от тях, но била изгубена заедно с него и съпругата му при потъването на „Лузитания“. Другите две… — Тя разпери ръце. — Кой може да каже? Те са доста скъпи и поотделно, но като пълен комплект ще бъдат безценни. Господин Бърдит се свърза с мен, тъй като е колекционер и научил за връзката на семейството ми с едната статуетка. Баща ми е собственик на „Уайли“ — антикварен магазин и зала за търгове.
— Ясно. Значи Джак се е надявал да намери някоя от статуетките покрай вас.
— Точно така. Разказах му малкото, което знам за тях, но разговорът ми даде идея за нова книга. Започнах проучвания. Телефонни обаждания. Събирах информация и така нататък. Но онзи ден говорих с една жена, която познавам покрай семейството си. Изненадах се, че тя иска да прекара известно време с мен и, признавам, бях поласкана.
Тия сведе очи към чашата си и я завъртя в ръце.
— Не мислех, че би си направила труда да поддържа светски отношения с мен. Чак когато се прибрах у дома, след като бяхме говорили, осъзнах, че тя не само заговори за орисниците, но и…
Тия въздъхна тежко и погледна детектива отново.
— Детектив Робинс, тя каза няколко неща, директно свързани с проучванията ми и с телефонните обаждания и разговори, които бях провела. Знам, че вероятно е само съвпадение, но ми се струва доста странно. А още по странно ми се стори, когато си припомних как ме покани на обяд и насочи разговора към статуетките. А и знаеше за проучванията ми някои неща, които не би трябвало да знае. След това научих, че е разпитвала и родителите ми за Клото.
— Коя е Клото?
— О, съжалявам. Първата орисница. Статуетката, която прапрадядо притежавал, била Клото. Не знам какво да мисля. Тя дори се изпусна, че третата орисница, Атропа, била в Атина.
— Гърция.
— Да. Аз самата тъкмо проверявах този слух в деня, преди да обядваме. Бях обсъдила въпроса по телефона с един колега. Предполагам, че тя може да върви по същия път като мен, но все пак се чувствам странно. А, когато си помисля какво господин Бърдит каза за телефоните ми… наистина ми е
