— Не разполагам с нищо солидно. Но ще ти кажа следното — наведе се той напред и сниши глас: — Който и да е проникнал в „Морнингсайд“ е знаел достатъчно за системата, за да го направи. Но не достатъчно, за да остане и да довърши работата. Клиентите ми винаги научават колкото искат за алармените си системи. Клиентката ми в този случай също познава основните неща в системата.
— Ако иска да отнесе нещо от собствения си магазин, защо просто не го вземе и не си тръгне с него?
— Откъде, по дяволите, да знам? Пет минути, Боб. Главната система е била вън от строя не повече от пет минути, когато се е включила помощната. Твоите хора са се явили след две. Не виждам как крадците биха могли да се измъкнат оттам за седем минути. Дори ако работата е вървяла гладко, докато са били вътре, не биха могли да вземат почти нищо. Наистина ще ми е интересно какво Анита е вписала в протокола за застрахователната компания.
— Струва ми се, че не харесваш много клиентката си, Джак.
— Така си е — кимна Джак и се зае със сандвича си. — Но това е лично. От друга страна, нямам нищо против нея, освен подозрения.
— Как я свърза с Дубровски?
— По заобиколен начин — сви рамене Джак. — Друга клиентка ми каза как Анита й досаждала заради един предмет на изкуството. Притискала я непрестанно и я тормозела. Клиентката ми спомена, че я следял някакъв тип. Описа ми го, а аз го описах на теб. Ти пък ми каза, че вече бил труп. Тя го идентифицира по снимката, която ти ми даде.
— Искам име.
— Не и без нейното съгласие. Знаеш, че не мога да ти кажа името й, Боб. А и единственото, което тя знае за Анита, е, че се страхува от нея, а онзи тип по петите й е вече мъртъв.
— Ами предмета?
— Всъщност са няколко. Наричат се трите…
— Орисници — довърши Боб и Джак се престори на много изненадан.
— Наистина си детектив.
— Даже имам и значка, с която да го докажа. Какво общо имаш с тези статуетки?
— Просто аз притежавам едната.
Боб присви очи.
— Коя?
— Атропа. Третата орисница. Имам я по наследство, от английската част на семейството. Анита не знае това и не искам да го узнава. Помоли ме да я снабдя с информация за орисниците, а това ме накара да се замисля и така стигнах до Тия Марш и другата ми клиентка.
— Защо Анита се е обърнала към теб, след като не знае, че притежаваш едната статуетка?
— Знае, че съм колекционер, а и имам връзки.
— Добре — кимна доволно Боб и си взе от пържените картофи на Джак. — Продължавай.
— Телефоните на доктор Марш се подслушват, а клиентката ми, която е следата към Лахезис, или орисница номер две, е следена. Анита притиска и двете. Ти си направи сметката.
— Да напълниш някого с куршуми, е доста далеч от това да се снабдиш с няколко статуетки.
— Е, ти си говорил с Анита. Какво мислиш?
Боб не отговори.
— Мисля, че трябва да се поровя по-дълбоко — каза той след малко.
— Докато се занимаваш с това, проучи и едно убийство на Петдесет и трета улица отпреди няколко седмици. Чернокож балетист. Пребит до смърт в апартамента си.
— По дяволите, Джак, ако знаеш нещо за открит случай за убийство…
— Давам ти информация — спокойно отговори Джак. — Провери свидетелските описания на човек, който влязъл и излязъл от сградата. Отговарят на горилата, която откри вкочанена в Ню Джърси. Намери начин да получиш съдебно разрешение за подслушване на частния телефон на Анита Гай. Обзалагам се, че ще откриеш някои интересни разговори. Трябва да вървя вече.
— Стой настрана от полицейската работа, Джак.
— С удоволствие. Имам среща с красивата червенокоса ирландка.
— Онази, която доведе в участъка? Ребека? — спомни си Боб. — Клиентка ли ти е?
— Не. Тя е жената, за която ще се оженя.
— Само в мечтите ти.
— И там също — отвърна Джак, като бръкна в джоба си, извади една кутийка и я отвори. — Какво ще кажеш?
Боб ококори очи и едва не събори масата от вълнение, когато видя пръстена.
— Мили боже, Бърдит! Говориш сериозно!
— За първи път в живота си отидох в „Тифани“. Но Ребека ще хареса нещо наследствено. Това е било на прапрабаба ми.
— Чудесно! — извика Боб, като излезе от сепарето и прегърна Джак. — Поздравления. И как, по дяволите, да ти бъда ядосан сега?
— Ще намериш начин. Искаш ли да ми направиш сватбен подарък? Заеми се сериозно с Анита Гай.
Глава 26
Когато паркира, седнал зад волана на стария джип на Джак, Гидиън се чувстваше много доволен от задачата си. Прокле късмета си чак когато му се наложи да шофира. Беше достатъчно лошо да си погълнат от кошмарното нюйоркско движение и дивашкото съревнование между коли, таксита и камиони за доставки, куриери на колела, които напомняха на камикадзе, и вечно забързаните пешеходци. Но на всичкото отгоре трябваше не само да се примирява с това, но и да шофира от другата страна на пътя.
Беше се упражнявал и все още бе възмутен от обидата, нанесена му от дребна бабичка, която му посочи среден пръст, когато се застоя на кръстовището след смяната на светофара.
Но все пак бе успял да се справи с кошмарните странични улици и широките авенюта, където всички караха като на рали, и не бе убил никого. Затова и го избраха тази задача.
Не само заради това, разбира се, а и защото той и Ребека бяха единствените хора, чиито лица Анита не бе виждала лично. А Ребека бе нужна пред клавиатурата на компютъра.
Щеше да се чувства по-добре, ако Клио беше с него да го подтиква, да му се подиграва или… просто да е до него. Беше свикнал прекалено много с това. Липсваше му дори мириса й.
Налагаше се да си поговорят сериозно за бъдещето си, след като приключеха тази история с орисниците. И с Анита. Трябваше да се разберат относно единствения сериозен проблем — факта, че той не можеше да живее в Ню Йорк и да остане със здрав разсъдък. Да го посещава от време на време — да, но как да живееш в толкова претъпкано място, в което едва успяваш да си поемеш дъх? Не, не можеше да го направи дори заради нея.
Господи, колко му се искаше да види отново синьото море и да усети лекия дъждец. Копнееше за хълмовете и камбанния звън от катедралата. А най-вече му се искаше да се събуди на място, където, ако тръгнеше към кея или просто се мотаеше из улиците, щеше да се срещне с хора, които познаваха и него, и семейството му. Хора, които също бяха негово семейство. Вероятно Клио щеше да намрази живота в Коув. Нещата, които го поддържаха нормален и щастлив, щяха да я вбесят.
Защо двама души, родени на различни места, които желаеха различни неща, трябваше да се влюбят?
Вероятно това бе една от шегите на съдбата.
В крайна сметка Клио сигурно щеше да тръгне по пътя си, а и той по своя, така че останалата част от живота им щеше да мине на един океан разстояние. Тази мисъл го потисна. Гидиън потъна в отчаяние и едва забеляза дългата черна лимузина, която спря пред дома на Анита.
Той прогони личните проблеми от ума си и застана нащрек.
— Я гледай — промърмори Гидиън. — Пътуваме със стил, а?
Гидиън видя как униформеният шофьор излиза от колата, пристъпва към предната врата и звъни. Беше прекалено далеч, за да види кой му отвори, но последва кратък разговор, после шофьорът се върна в
