колата.
И двамата изчакаха десет минути, преди от къщата да излезе друг мъж, икономът според Гидиън, който носеше два големи куфара. Млада жена вървеше след него и влачеше по-малък куфар.
Докато тримата прибираха багажа, Гидиън грабна телефона.
— Товарят колата — съобщи той на брат си. — Лимузина с размерите на кит и достатъчно багаж за група манекенки.
Гидиън видя лично Анита за първи път, когато тя излезе от къщата. Косата й беше медночервена и елегантно фризирана около лице, което изглеждаше изключително меко и гладко. Тялото й беше женствено с пищни извивки и той веднага разбра какво бе привлякло брат му.
Зачуди се какво ли я бе накарало да се превърне и чудовището, което беше. Също така се зачуди защо другите не забелязват колко не на място е лъскавата Анита в тази изискана стара къща.
Вероятно тя самата забелязваше това, когато се погледнеше в огледалото. И то засилваше амбициите й.
Е, по-разумно бе да остави философстването на Тия.
— Нашата дама излиза от къщата — съобщи той.
— Не забравяй, ако ги загубиш по пътя, просто тръгни към летището и ще я откриеш отново.
— Няма да ги загубя. Мога да шофирам по-добре от обратната страна на пътя, отколкото повечето хора в този град шофират на правилната — отвърна Гидиън, макар според него, това да не беше кой знае какво. — Потеглят. Ще ви се обадя от летището.
Мълаки затвори и се обърна към Тия.
— Потеглиха.
— Чувствам се малко странно — каза тя и притисна ръка към стомаха си. — Но това започва да ми харесва. Не знам какво ще правя, когато животът ми се върне към нормалния си ритъм.
Той я хвана за ръката и притисна устни към пръстите й.
— Ще се погрижим да не се връща.
Тия се изчерви, натисна интеркома и се свърза с гаража.
— Тя е на път към летището. Гидиън е след нея.
— Да действаме тогава — отвърна Джак и прекъсна връзката.
Тия се надигна.
— Спокойна ли си? — попита я Мълаки.
— Достатъчно спокойна. Садил ли си някога нещо?
— Дърво ли?
— Мислех си за семена. Различни семена на различни места — отговори тя и си пое дълбоко дъх. — Градината ни ще бъде много интересна, когато свършим.
— Съжаляваш ли?
— Засега не. И не възнамерявам да го правя.
Тя влезе в гаража, където Клио, Ребека и Джак вече стояха до буса, и си помисли, че тези хора, тези вълнуващи и интересни хора, бяха нейни приятели.
Не, не съжаляваше за нищо.
— Хайде да потанцуваме — каза Клио.
Тия се настани пред клавиатурата, а Мълаки поддържаше комуникацията. Джак и Ребека седнаха отпред, а Клио се отпусна и се заслуша в „Куин“, които гърмяха в слушалките й.
— Не знам как успява да го постигне — промърмори Тия. — Имам предвид, да си почива по този начин.
Мълаки хвърли поглед през рамо към Клио, която седеше със затворени очи и поклащаше тяло в ритъм с музиката.
— Съхранява енергията си. Ще се нуждае от нея по-късно.
Той натисна едно копче и заговори по радиостанцията с Ребека.
— Гидиън каза, че движението по „Ван Уик“ било натоварено. Все още следи нашите хора, но вече се движат доста бавно.
— Чудесно. Вече сме почти на паркинга.
— Внимавай, скъпа.
— О, ще внимавам. Дори ще бъда добра. Край.
Ребека прибра радиостанцията в калъфа на колана си. Тя съхраняваше енергията си по свой собствен начин. Джак отби на паркинга, а тя преговори наум всеки етап от задачата си.
Когато излезе от буса, Ребека се приближи до Джак и той й протегна ръка.
— Да си държим ръцете, докато се връщаме на местопрестъплението — въздъхна тя. — Толкова е романтично.
— Нервна ли си? — попита я той.
— По-скоро напрегната. А това е хубаво.
— Не бързай. Искаме да минем през този етап бързо, но имаме време да си свършим работата добре.
— Ти си изпълни своята задача, а аз ще се погрижа за моята.
Двамата тръгнаха към предния вход на „Морнингсайд“. Джак небрежно набра новия код, който бе програмирал, после извади ключовете си. Алармената система се изключи.
— Чисти сме — тихо каза той и отключи вратата. Влязоха вътре, той заключи отново и включи външните аларми.
— Вътре сме. Тръгвай — каза той, но Ребека вече се носеше по стълбите нагоре.
Водена от светлината на фенерчето си, тя се втурна към кабинета на Анита. Извади ключа от джоба си и с надеждата, че двамата с Джак бяха успели да блокират алармите, отключи вратата.
Дръпна завесите на прозорците, които гледаха към „Медисън“, запали настолната лампа и седна пред компютъра на Анита, като потъркваше ръце.
— Хайде, готин, нека да правим любов.
На долния етаж, Джак настрои системата. Тя щеше да заработи идеално, след като двамата с Ребека изчезнеха оттук. Докато работеше, той слушаше Мълаки в слушалките си.
— На летището са. Тя е оставена до бордюра. Гидиън търси къде да паркира. Ще я пипне отново вътре. Как върви при вас?
— Действаме. Дай ми Тия. Искам да направя първата проверка.
— Ето я — отвърна Мълаки и й подаде слушалките.
— Джак?
— Давам ти първия код. Вкарай го.
Зад нея, Клио се прозя, свали слушалките си и попита:
— Всичко наред ли е?
Седнала пред клавиатурата, Ребека проникна с лекота в компютъра на Анита и си помисли доволно, че защитата на проклетата кучка беше жалка. Проста парола, с която човек можеше да се справи без проблеми. Тя намери бързо изготвения за застрахователната компания документ. Отвори го и прочете инвентарния списък и оплакването на Анита.
— Тц-тц. Вписали сме неверни данни, а? Но толкова скромно? Е, ще оправим това.
Тя извади от джоба си списъка, който бяха приготвили Тия и Джак.
Докато подправяше документа, чу гласа на Мълаки в ушите си.
— Настигна я. Тъкмо влизала в чакалнята на първа класа. Има още час и петнадесет минути до полета й.
— Вече съм във файла. Чудя се какво, по дяволите, е период Нара и защо някаква таблична от същия период струва невероятна сума. Джак, можеш да провериш това заедно с фигурката Чипарус. Ще махнеш ли микрофоните?
— Ще ги махна. Вкарай ги в системата.
— Не забравяй и бръмбарите, които Тия сложи.
— Действам по въпроса. Стой спокойно. Тия, приготви се за следващия код.
След петдесет минути, Ребека приключи с подробното описание на предметите, които Тия бе подбрала
