Фенерчетата ги насочиха към библиотечките със стъклени витрини. Чу се леко звънтене, когато Джак отвори един от шкафовете. Той разчисти част от него, като й подаваше подвързаните с кожа томове на Шекспир. Сейфът се появи и Джак извади компютъра си.
Той почука по часовника си и Клио му показа, че разполагат с двадесет минути. После тя клекна, отвори раницата му и внимателно извади взетите от „Морнингсайд“ предмети.
Джак ги постави дълбоко в сейфа, под впечатляващата купчина петдесетаци, кожените папки и многобройните кутии за бижута.
Затвориха сейфа и си размениха местата. Клио започна да подрежда книгите обратно, а Джак прибра инструментите си. Двамата подскочиха стреснато като зайци, когато телефонът звънна.
Джак й направи знак да побърза, после се втурна към вратата, отключи я и я открехна леко. Клио дишаше във врата му, когато светлина обля коридора. Клио, която притискаше раницата като бебе към себе си, се гмурна зад широко кресло от зелена кожа. Джак преметна другата раница през рамо, скри се зад вратата и се опита да не диша, когато по коридора се чуха бързи стъпки.
— Едно след друго — промърмори раздразнен женски глас. — Сякаш нямам какво друго да правя по това време на нощта, освен да приемам съобщения.
Жената отвори вратата. Джак хвана топката, преди да го удари в корема и се сви в ъгъла.
Стаята се освети ярко, когато жената запали лампите.
Ребека прошепна в ухото на Джак, че времето им изтича.
Той чу как икономката измарширува до писалището и стовари нещо на плота.
— Надявам се да я няма поне месец. Ще можем да си отдъхнем малко.
Провлечените стъпки на икономката се отправиха към вратата. Последва кратка пауза, след това леко изсумтяване, което можеше да се дължи на одобрение, и накрая лампите угаснаха.
Джак остана на мястото си, като внушаваше телепатично на Клио да направи същото, докато стъпките се отдалечиха. Не помръдна и сантиметър, докато не чу затръшването на врата в далечния край на коридора.
После бавно и предпазливо отвори вратата. Видя Клио, която още седеше зад креслото. Очите й проблеснаха в тъмното, когато срещна погледа му. Тя ги завъртя диво, после скочи на крака.
Измъкнаха се от библиотеката, тръгнаха тихо по коридора и излязоха навън.
— … и се правя на заек зад онова кресло, а Джак се крие зад вратата. И виждам само краката й, на които има пухкави пантофи. Розови. Единствената ми мисъл бе, че ще ме залови жена с пухкави розови пантофи. Ужасна работа.
Клио бе отстъпила на Ребека мястото отпред, тъй като искаше да застане в хоризонтално положение колкото се може по-скоро, и сега лежеше изпъната на пода на буса.
— Боже, боже! Имам нужда от малко алкохол.
— Беше страхотна — каза Джак, като погледна в огледалото за обратно виждане. — Нерви от стомана.
— Но и от желе за няколко минути. Хей! — извика тя и се надигна. — Имам подарък за теб, Тия.
— Подарък?
— Да — кимна Клио, като зарови в раницата си и извади сгънатия костюм. — Цветът е страхотен за теб. Нещо като патладжан. Чудесна материя. Кашмир.
— Това… това нейно ли е?
— Е, и? Ще го дадеш на химическо чистене първо — сви рамене Клио и отново зарови в раницата. — Ще ти стои чудесно. Точно както тези обувки ще стоят на мен — каза тя, като ги остави настрани и бръкна вътре отново. — Ребека, гепих за теб малка вечерна чантичка. От Джудит Лийбър. Не е лоша.
— В раницата има ли и нещо за мен? — попита Мълаки.
— Съжалявам, Дороти, това е всичко. Ще трябва да намериш пътя за Канзас сама.
— Как, по дяволите, гепи всички тези неща? — попита Джак.
— Останали са ми някои умения от дните, когато крадях по магазините. Не се гордея с това, но бях на шестнадесет години, настроена бунтарски. Това е вик за помощ и внимание, нали, Тия?
— Ами… според теб, тя няма ли да забележи, че тези неща липсват?
— По дяволите, тя е скътала половината „Бергдорф“ в гардероба си. Какво е един костюм? Освен това ще е прекалено заета, за да проверява гардероба си, след като лайната захвърчат във вентилатора.
— Страхотно се изразяваш — отбеляза Мълаки и се наведе да я погали по главата.
— Така си е.
Клио усети как напрежението й се стопява, когато влязоха в гаража и видяха джипа на Джак. Гидиън се беше върнал и всичко в нейния свят беше наред.
— Е, вече можем да си поръчаме пица, нали? — каза тя.
Глава 27
— Ето ги — каза Тия и отново обиколи масата, върху която стояха трите сребърни орисници, свързани в основата и блестяха на светлината на късната сутрин. — Струва ми се като мечта — тихо добави тя. — Всичко ми се струва като мечта — и миналата нощ, и всичко, което доведе до нея. Сякаш съм се препънала и набутала случайно в пиеса. Но ето, те са тук.
— Не си се препъвала, Тия — каза Мълаки, който стоеше зад нея, и сложи ръце на раменете й. — Беше солидна като скала през цялото време.
— Това също е мечта. Трите орисници не са били заедно от един век. Може би два. А ние ги събрахме. Това означава нещо. Вечно и сигурно. Така пише за тях и в митологията. Трябва да се погрижим да останат завинаги в безопасност.
— Няма вече да бъдат разделени.
— Преди, мери, режи — тя докосна фигурките една след друга. — Какъв ще е животът и как ще се отрази на другите. Статуетките са повече от изкуство, Мълаки. И много повече от доларите, които някой би платил, за да ги притежава. Те са отговорност.
Тия вдигна Клото от основата и се замисли за Хенри У. Уайли. Той я бе държал по същия начин и бе търсил останалите. И бе загинал по време на търсенето.
— Моята и твоята кръв са свързани чрез тях. Чудя се дали те разбират, поне малко, каква дълга нишка е изпрела съдбата за тях. Нишка, която не е била прерязана със смъртта им. Нишка, продължила до мен и теб и останалите. Дори до Анита.
Тя се завъртя към него с орисницата в ръка.
— Кълбото се завъртяло и двама мъже с различно положение в живота започнали един общ цикъл. Цикълът продължава с Клио и Джак, Ребека и Гидиън. А кълбото продължава да се мотае. Ако приемем, че тези три фигурки са отговорни за това, трябва да повярваме, че и участието на Анита е било предначертано.
— Значи да не я държим отговорна за онова, което направи? — попита Мълаки. — За кръвта, която проля от алчност?
— Не. Доброто и злото, недостатъците и добродетелите са навити в кълбото. Изборът и отговорността си си нейни. А съдбата винаги иска отплата — каза Тия и постави Клото при сестрите й. — И накрая винаги си събира дълговете. Предполагам, просто искам да кажа, че Анита може да не е единствената, която ще си плати.
— Точно днес не би трябвало да си тъжна — придърпа я той и погали лъскавата й коса. — Свършихме по-голямата част от работата и скоро ще я приключим напълно.
— Не съм тъжна. Но се чудя какво ще стане, когато свършим.
— Тогава шарката ще се промени — отвърна Мълаки и потърка буза в главата й. — Има нещо, което трябваше да ти кажа още преди. Нещо, което трябваше да изясня отдавна.
Тя се подготви да го изслуша и затвори очи. Вратата на асансьора се отвори.
— Добре, разделяйте се. Носим запасите — каза натоварената с пазарски чанти Клио, като влезе в апартамента пред Гидиън. — Джак и Ребека идват насам. Той има информация за Анита.
