жената и проверете какво знае“ не разбрахте?
Тъпи извинения, помисли си тя, докато слушаше оправданията на служителя си. Некадърници.
— Господин Джаспър — прекъсна го тя с мил глас, — мисля, че ви казах „с всички средства“. Имате ли нужда от допълнителни обяснения? Не? Добре тогава, предлагам ви да ги намерите. И то незабавно! Иначе ще реша, че не сте и наполовина толкова умен, колкото един второкласен ирландски екскурзовод.
Тя прекъсна връзката и за да се успокои, се завъртя на стола и се загледа във величествената панорама на Ню Йорк. Приятно й беше да наблюдава шума и суматохата в града, като в същото време бе далеч от тях.
А още по-приятна й беше мисълта, че можеше да излезе от елегантната си къща направо на авеню „Медисън“, да обиколи изисканите магазини и да задоволи всичките си капризи.
И да й се възхищават и завиждат, докато го прави.
Не беше отдавна времето, когато тя се скиташе из улиците, притеснена от мисълта как ще плати наема и сметките си и как ще успее да си купи нови обувки.
Стоеше пред магазините нещастна, забила нос във витрините, макар да знаеше, че е по-добра, по-умна и по-хитра от дамите, които пазаруваха в прохладния ухаещ въздух и прокарваха нежните си пръсти по ръчно тъканите коприни.
Никога не се беше съмнявала, че ще застане от другата страна на витрината. Никога не се беше съмнявала, че ще успее.
Притежаваше нещо, което липсваше на повечето хора от работническата класа. Безкрайна амбиция и абсолютна вяра в себе си. Никога не бе възнамерявала да работи цял живот, за да си осигури покрив над главата.
Освен ако покривът бе нещо по-особено.
Винаги беше имала план. Според нея жената беше играчка, изтривалка или боксова круша за мъжа. А най-често — комбинация от трите.
С добър план и мозък, който да го изпълни, тя можеше да обърне нещата.
Труди се усърдно, за да достигне положението, в което се намираше днес. Ако женитбата с мъж, достатъчно стар да ти бъде дядо, не се наричаше работа, то какво тогава бе значението на думата? Когато двадесет и пет годишна жена прави секс с шестдесет и шест годишен мъж, то тази жена наистина работи.
Беше се отплатила на Пол Морнингсайд за парите му. В продължение на дванадесет дълги и трудни години. Прилежна съпруга, вярна помощничка, изискана компаньонка и идеална курва. Той умря щастлив. И никак не побърза с това.
Но сега „Антики Морнингсайд“ й принадлежеше.
Разходката из кабинета винаги й доставяше удоволствие. Токчетата й потъваха в избелялата вълна на старинния килим и тракаха леко по излъскания дървен под. Беше избрала всички мебели лично, от канапето в стил „Джордж III“ до порцелановия кон в бюфета „Шератон“.
Харесваше смесицата от стилове и епохи, елегантна и женствена. От всичко лъхаше изтънчен вкус. Пол наистина я бе научил на много неща.
Цветовете бяха меки. Тя пазеше яркото и дръзкото за други места, а офисът й в центъра бе обзаведен в нежни пастелни тонове, които привличаха клиентите.
А най-хубавото бе, че всичко в стаята някога бе принадлежало на някой друг. Толкова бе вълнуващо да притежаваш нещо, което е било собственост на друг човек! Според нея това си беше нещо като кражба. Но съвсем законна. Дори изискана. А какво би могло да бъде по-вълнуващо?
Освен самата кражба, разбира се. Тя затвори очи и се усмихна. О, да, кражбата и възможността да я извършиш бяха още по-вълнуващи.
Тя беше наясно, че след петнадесет години, три, от които като управител на „Морнингсайд“, някои хора все още я смятаха за нагла използвачка.
Те определено грешаха.
Навремето, когато Пол Морнингсайд се влюби в жена над четиридесет години по-млада от него, хората повдигаха вежди учудено и си шепнеха възмутено. Повечето я смятаха за обикновена курва.
Но отново грешаха.
Тя беше красива жена, която знаеше добре как да използва предимствата си. Косата й беше огненочервена и сега, на четиридесет години, я носеше в елегантна прическа до ушите, за да подчертае гладките си, закръглени страни и пълните, измамно нежни устни. Очите й бяха сини и кръгли като на кукла. Мнозина, когато се вглеждаха в тях, ги намираха наивни.
Те отново грешаха.
Тя имаше бледа, гладка кожа и малък фин нос. И тяло, което един от бившите й любовници бе описал като „ходещ еротичен сън“.
Целият този пакет бе представян грижливо. Идеално скроени делови костюми, модни рокли за светски събития. През целия й брак поведението й беше безукорно. Някои хора си шепнеха злобно по неин адрес, но с името на Анита Гай не бе свързан нито един скандал.
Дори да продължаваха да я гледат с подозрение, те приемаха поканите й и самите те я канеха на приемите си. Радваха се на компанията й и си плащаха за тази привилегия.
А в пакета се криеше мозъкът на роден мошеник. Анита Гай беше почтена вдовица, обиграна светска дама и уважавана делова жена. И възнамеряваше да играе тази многопластова роля до края на дните си.
Тя си помисли развеселено, че това бе най-дълго продължилата измама на света.
Златотърсачка, каза си тя и се усмихна доволно. О, не. Никога не бе ставало дума само за пари, а и за положение, власт, престиж.
Доларите и центовете не бяха по-важни от притежанието на нещо, поставено на рафта. Но най- важното беше статусът.
Анита отиде до пейзажа на Коро на стената и натисна скрития в рамката механизъм. Натрака бързо кода по клавишите и отвори сейфа. После доволно извади сребърната орисница.
Самата съдба я бе накарала да отиде в Дъблин и да прекара там няколко седмици заради откриването на клона на „Морнингсайд“ там. И същата тази съдба я бе накарала да си уреди среща с Мълаки Съливан.
Още тогава Анита знаеше за трите орисници. Пол й бе разказал историята им. Той вечно разправяше дълги и отегчителни истории, но тази бе приковала вниманието на Анита. Три сребърни статуетки, според някои, изработени на самия Олимп. Това, разбира се, беше пълна дивотия, но легендата вдигаше неимоверно цената на фигурките. Три сестри, разделени от времето и обстоятелствата, попаднали в различни ръце през годините. А разделени те не представляваха нищо повече от красиви предмети на изкуството.
Но ако и когато се съберяха… Анита прокара пръсти по плитката вдлъбнатина в основата, където Клото навремето била свързана с Лахезис. Заедно те бяха безценни. И не само това. Имаха невероятна сила. Носеха несметно богатство и власт над човешките съдби.
Пол не беше вярвал в съществуването им. Според него това беше само една хубава история. Нещо като Светия Граал за колекционерите на антики. Анита споделяше мнението му до момента, когато Мълаки Съливан поиска професионалното й мнение.
Беше детска работа да го съблазни, а после и да го заслепи със страст, докато той й се довери достатъчно, за да сложи статуетката в ръцете й. Беше му казала, че иска да я вземе, за да я провери и оцени. Да я проучи.
Беше й разказал повече от достатъчно и Анита се увери, че може да му отнеме статуетката безнаказано. Какво можеше да направи някакъв си задръстен ирландец, произлязъл от обикновен крадец, срещу жена с нейната безукорна репутация?
Кражбата й достави невероятно удоволствие.
Мълаки, разбира се, бе вдигнал шум, но парите и положението й, както и океанът между тях, я предпазиха от неприятностите. А както Анита бе очаквала, той се успокои след няколко седмици.
Не беше очаквала обаче, че ще я изпревари, дори и само временно, за останалите две фигурки. Тя си беше губила времето да разпитва деликатно сегашните собственици на „Антики Уайли“, докато Мълаки се бе
