— За да се прибера у дома, трябва да напусна работата, затова имам нужда от достатъчно пари, с които да живея, докато си намеря нова работа в Ню Йорк.
— Предполагам, че в Ню Йорк има доста стриптийз барове.
— Да — отговори тя, но макар да продължи да се усмихва, гласът й стана леден. — Предполагам, че има.
— Това е твоя избор на професия, Клио, затова не ме будалкай с наранена невинност. Имам нужда от доказателство, че статуетката съществува, а ти знаеш къде е и можеш да се сдобиеш с нея. Не можем да преговаряме по-нататък, докато не се уверя в това.
— Чудесно, ще си получиш доказателството. Плати сметката, готин. Имаме доста път обратно.
Гидиън махна на келнера и извади портфейла си.
— Ще вземем такси — решително каза той.
Клио гледаше през прозореца на таксито, докато пътуваха из града. Чувствата й не можеха да бъдат наранени. Трудеше се нали? Тежка, честна работа. Какво й пукаше дали някакъв ирландски кретен я гледа от високо?
Той не знаеше нищо за нея — нито коя беше, нито от какво се нуждаеше. Ако си мислеше, че чувствата й са наранени заради една груба забележка, определено я беше подценил.
Почти през целия си живот тя бе била аутсайдер в собственото си семейство. Мнението на един непознат нямаше абсолютно никакво значение за нея.
Щеше да му покаже доказателството, а той да си плати цената. Щеше да му продаде статуетката. Бездруго не знаеше защо бе пазила проклетото нещо през всичките тези години.
Но все пак извади късмет, че я бе запазила. Малката дама щеше да я отведе у дома и да й осигури прехрана, докато си намери подходяща работа.
Трябваше да излъска фигурката. После щеше да помоли Марсела да й позволи да използва дигиталната камера и компютъра. Щеше да направи снимка и да му я изпрати. Съливан нямаше да разбере откъде е снимката и никога нямаше да отгатне, че желаната статуетка се намира в чантата й.
Явно смята, че си има работа със загубенячка, помисли си тя. Е, щеше да му покаже, че греши.
Клио се размърда. Биха стигнали до входа й.
— Ела в клуба — каза тя, без да го погледне. — Донеси мангизи. Ще сключим сделка.
— Клио — спря я той, като хвана ръката й. — Извини ме.
— За какво?
— За обидната забележка.
— Забрави.
Тя излезе от таксито и тръгна към сградата. Странно! Извинението я бе впечатлило повече от обидата.
Но и двете бяха без значение. Тя наостри уши, за да чуе дали таксито се отдалечава, спря до вратата и погледна небрежно назад, точно навреме, за да види как таксито се влива в движението.
Клио се завъртя на пети и тръгна надолу по улицата — беше решила да не се връща в апартамента си. Щеше да отиде в клуба по-рано. След като първо се отбие да купи препарат за почистване на сребро.
Още нямаше седем, когато влезе в клуба. Около половината маси бяха заети и ранното шоу бе започнало. Момичетата се въртяха енергично около пилоните. Клио кимна одобрително на музиката. Марсела бе послушала предложението й и използваше парчета на „Нейкид Деймс“ — голите дами.
Клио заобиколи сцената и се отправи по късия коридор към кабинета на Марсела, която отговори на почукването с кратко излайване. Клио се намръщи.
Да молиш Марсела за услуга, винаги си беше проблем, но да я молиш, когато беше в лошо настроение, беше направо опасно.
Все пак Клио си наложи дружелюбна усмивка на лицето и надникна в педантично подредения кабинет.
— Съжалявам, че те прекъсвам.
— Ако съжаляваше, нямаше да ме прекъсваш — отвърна Марсела и продължи да трака по клавишите на компютъра. — Имам работа. Аз съм делова жена.
— Да. Знам.
— Какво знаеш? Танцуваш и се събличаш. Това не е бизнес. Бизнесът са документи, цифри и мозък — каза Марсела и почука челото си. — Всеки може да се съблича.
— Вярно е, но не всеки може да се съблича така, че хората да плащат, за да го гледат. Клиентите ти се удвоиха, откакто аз се качих на сцената.
Марсела я погледна над очилата си.
— Увеличение ли искаш?
— Разбира се.
— Много е глупаво да молиш за увеличение, когато съм заета и в лошо настроение.
— Но аз не те помолих — каза Клио и затвори вратата зад себе си. — Ти ме попита. Аз просто искам една услуга. Съвсем дребна услуга.
— Не мога да ти дам почивен ден тази седмица.
— Не искам почивен ден. Всъщност ще поработя допълнително за услугата.
Марсела насочи вниманието си към Клио. Документите можеха да почакат.
— Мислех, че услугата е дребна.
— Такава е, но може да се окаже важна за мен. Искам да взема назаем дигиталната ти камера, за да направя една снимка, а после и компютъра, за да мога да я изпратя. Всичко това ще отнеме не повече от десет минути. А аз ще поработя един час допълнително. Мисля, че сделката е добра.
— Ще изпращаш снимки, за да търсиш нова работа? Искаш да използваш моите неща, за да си намериш работа другаде?
— Не. Не е за работа. Господи! — въздъхна Клио. — Слушай, ти ми помогна, когато имах неприятности. Даде ми професионални съвети и беше честна с мен. Всъщност си честна с всички. Никога не бих отишла при конкуренцията ти. Не се отплащам за добрините по този начин.
Марсела стисна начервените си устни и кимна.
— Какво ще снимаш?
— Един предмет. Става дума за сделка — отговори Клио и завъртя очи, когато забеляза недоверчивия поглед на Марсела. — Не е незаконна. Имам нещо, което един човек иска да купи, но му нямам достатъчно доверие, за да го уведомя, че предметът е у мен.
Под ледения поглед на Марсела, Клио зарови в чантата си и промърмори нещо под нос.
— Знаеш, че и слухът, и английският ми са наред.
— Ето — каза Клио и вдигна статуетката.
— Дай да я видя — каза Марсела.
Клио се приближи и й я подаде.
— Сребро. Много е хубава. Трябва да се излъска.
— Свалих по-голямата част от мръсотията.
— Трябва да се грижиш по-добре за нещата си. Не бъди мърлява. Това е красиво — кимна тя и почука по фигурката с лакирания си в червено нокът. — Масивно сребро ли е?
— Да. Масивно.
— Откъде я взе?
— Принадлежи на семейството ми. Имам я още от дете.
— И този човек… ирландецът — сети се Марсела, — той я иска.
— Очевидно.
— Защо?
— Не съм сигурна. Разказа ми една история, която може и да я вярна, но това няма значение за мен. Фигурката е моя и той ще ми я плати. Мога ли да използвам камерата и компютъра ти?
— Да, да. Това е семейна реликва, нали? — попита Марсела и леко се намръщи, докато въртеше статуетката в ръката си. — Ще продадеш наследството си?
— Семейните реликви имат значение само когато семейството ти има значение за теб.
