Забеляза го в ъгловото сепаре. Красавецът пиеше кафе и четеше, а в пластмасовия пепелник до него димеше цигара. Клио си помисли, че благодарение на мургавия си, романтичен вид, той можеше да мине за художник или писател. Не, по-скоро поет. Обещаващ млад поет, който пише мрачни стихове, пристигнал в старинния град, за да търси вдъхновение, както и много други преди него.
Външният вид обаче обикновено лъжеше.
Ирландецът вдигна глава, когато тя се настани срещу него. Наситено сините му очи със сигурност тутакси впечатляваха жените.
Добре че тя самата бе имунизирана срещу това.
— Едва успя — отбеляза той и продължи да чете.
Клио сви рамене, после се обърна към келнерката.
— Кафе. Три яйца. Бъркани. Бекон. Препечен хляб. Благодаря.
Усмихна се, когато видя как Гидиън я наблюдава над книгата си.
— Гладна съм — обясни тя.
— Предполагам, че от работа като твоята доста се огладнява.
Той отбеляза мястото, докъдето бе стигнал, и остави книгата настрани. Йейтс, забеляза Клио. Да, можеше да се очаква.
— Това е идеята, нали? Да имаш добър апетит.
Тя протегна крака, докато келнерката й наливаше кафе.
— Как ти хареса изпълнението ми?
— По-добро е от останалите.
Клио не беше свалила сценичния си грим. На ярката светлина лицето й изглеждаше едновременно секси и опасно. И тя очевидно го знаеше. Беше го планирала.
— Защо се занимаваш с това? — попита Гидиън.
— Освен ако не си някой известен продуцент от Бродуей, готин, това си е моя работа — отвърна тя, красноречиво потри палеца и първите си два пръста.
Гидиън извади половинката банкнота от джоба си и я пъхна под книгата.
— Първо ще поговорим.
Вече бе решил как да действа с нея. Директният подход щеше да свърши най-добра работа.
— Имаш един прадядо от страна на майка ти. Саймън Уайт — Смит.
Повече озадачена, отколкото заинтересувана, Клио отпи от силното черно кафе.
— Е, и?
— Бил колекционер. Предмети на изкуството. В колекцията му имало една малка сребърна статуетка на жена. Древногръцки стил. Представлявам човек, който иска да се сдобие с тази статуетка.
Клио не отговори. Закуската й пристигна. Апетитният мирис на храна, особено на храна, за която нямаше да плаща, подобри настроението й.
Тя набоде парче бекон и попита:
— Защо?
— Защо ли?
— Да. Този клиент има ли причина да иска някаква си сребърна статуетка?
— Най-вече сантиментални причини. През 1915 един мъж пътувал за Лондон, за да купи статуетката от прадядо ти. Но изборът му на транспорт се оказал недостатъчно мъдър — каза Гидиън, като си взе от бекона на Клио. — Купил си билет за „Лузитания“ и потънал заедно с нея.
Клио разгледа конфитюрите и се спря на касис. Намаза щедро филията си, докато размишляваше върху историята.
Баба й от майчина страна, единственият член на семейството, който имаше чувство за хумор и човечност, бе родена като Уайт — Смит. Дотук в историята нямаше нищо странно.
— Значи твоята заинтересована страна е чакала над осемдесет години, за да открие статуетката?
— Някои хора са по-сантиментални от останалите — отвърна той. — Може да се каже, че съдбата на този човек е била предопределена от малката статуетка. Задачата ми е да я открия. А ако е останала в семейството ти, ще ти предложа добра цена за нея.
— Защо на мен? Защо не се свържеш с майка ми? Тя е едно поколение по-близо до статуетката?
— Ти беше по-близо в географско отношение. Но ако не знаеш за какво става дума, ще се опитам да се свържа с майка ти.
— Клиентът ти звучи доста странно, готин — отбеляза Клио, като отхапа от филията и повдигна вежди. — Какво е неговото определение за добра цена?
— Упълномощен съм да предложа петстотин.
— Лири?
— Лири.
Господи, помисли си тя, но продължи да се храни спокойно. Тези пари щяха да увеличат сериозно фонда й за измъкване от Додж Сити. И щяха да й помогнат да се върне в Щатите, без да се срамува.
Но той сигурно я мислеше за идиот, ако смяташе, че е повярвала на историята му.
— Сребърна статуетка, а?
— На жена — потвърди той. — Висока около двадесет сантиметра. Държи нещо като вретено. Знаеш ли я или не?
— Не ме карай да бързам.
Клио махна да й сипят още кафе и продължи с яйцата.
— Може и да съм я виждала. В семейството ми има безброй предмети, които събират прах къде ли не, а баба ми държеше първо място по събиране на боклуци. Мога да проверя за сребърната жена, ако добавиш още петдесет към това — каза тя, като кимна към банкнотата, която стърчеше под книгата.
— Не прекалявай, Клио.
— Едно момиче трябва да си изкарва хляба. А допълнителният петдесетак ще е по-евтин за клиента ти, отколкото да те изпрати до Щатите.
Тя, разбира се, знаеше, че това въобще не отговаря на истината.
Гидиън обмисли възможностите си и плъзна половинката банкнота по покривката.
— Ще получиш останалите петдесет, ако и когато ги спечелиш.
— Ела утре вечер в клуба — каза Клио, като взе банкнотата и я пъхна в джоба на джинсите си.
Гидиън реши, че и пръстите й бяха доста ловки, тъй като джинсите й бяха толкова тесни, че изглеждаха като излети върху нея.
— Донеси парите — добави тя. — Благодаря ти за яйцата, готин.
— Клио — спря я той, като сложи ръка върху нейната и я стисна достатъчно силно, за да привлече вниманието й. — Ако се опиташ да ме измамиш, много ще се ядосам.
— Ще го запомня.
Тя му се ухили широко, издърпа ръката си, после си тръгна, като полюляваше бедра.
Според Гидиън това си беше чиста демонстрация. Всеки нормален мъж, в чиито вени течеше кръв, щеше да поиска да я изчука. Но само глупак би й се доверил.
Но Айлин Съливан не беше отгледала глупаци.
Клио отиде направо в апартамента си, макар че да наречеш малката стаичка апартамент, бе равносилно на това, да обявиш „Сникърс“ за най-изискания десерт. Трябваше да си или прекалено млад, или малоумен оптимист.
Част от дрехите й висяха на желязна пръчка, забита в мърлявата стена, по която пълзеше мухъл. Други бяха напъхани в малък скрин или оставени там, където бяха паднали. Клио смяташе, че когато човек израсне в къща, където има слугиня, никога не се научава да се грижи сам за себе си.
Единствените мебели в стаята бяха малкия скрин, тясното легло и масичката, но въпреки това помещението изглеждаше задръстено. Но пък беше евтино и си имаше собствена баня.
Стаята не беше по вкуса й, тъй като Клио не беше нито толкова млада, нито преливаща от оптимизъм, но пък можеше да плати едноседмичния й наем само с бакшишите от една вечер.
Беше инсталирала резето сама, след като един от съседите й се опита да нахлуе в стаята й, за да получи безплатно шоу. Сега вече се чувстваше много по-спокойна.
Клио светна лампата и метна чантата си настрани. Отиде до скрина и зарови из горното чекмедже. Беше
