пристигнала в Прага с невероятен гардероб, който се състоеше основно от ново, скъпо бельо.
Купено, за да достави удоволствие на онзи кретен, Сидни Уолтър. Мръсното копеле! Но пък, когато една жена похарчеше две-три хилядарки за бельо, защото е влюбена в някой мъж, тя заслужаваше да бъде прекарана. Във всяко отношение.
Сидни я беше подлъгал с нежностите си. Беше затоплил чаршафите в най-скъпия хотел в Прага, а после се бе измъкнал с всичките й пари и бижута и я бе накиснал с кошмарната хотелска сметка.
Беше я оставил разорена и ужасена.
Но все пак Сидни не беше единственият, който можеше да се възползва от предоставените му възможности. Тя се усмихна доволно, когато извади чифт спортни чорапи и ги разви.
Малката сребърна статуетка беше ужасно почерняла, но Клио я помнеше как бе изглеждала като чиста и излъскана. Усмивката й се разшири и тя потърка главата на фигурката обичливо.
— Не изглеждаш съвсем като билета, с който да се измъкна от това дяволско място — промърмори тя. — Но ще видим.
Тя не се появи чак до два часа на следващия следобед. Гидиън почти се бе отказал да чака. А сега, когато Клио излезе на ярката дневна светлина, едва я позна.
Беше облечена в джинси и черен потник, който откриваше корема й. Гидиън разпозна първо тялото й. Беше си прибрала косата в дебела плитка и скрила очите си с тъмни очила. Вървеше бързо, обута в черни ботуши с дебели подметки, и след секунди се сля с пешеходците.
Крайно време беше, помисли си той, като тръгна след нея. Беше я чакал търпеливо в продължение на часове. Намираше се в един от най-красивите културни центрове на Източна Европа, а не можеше да види нищо.
Искаше да се отбие и да разгледа изложбата на Алфонс Мука, да види фоайето в стил арт нуво на гарата, да се разходи сред художниците на Карловия мост. А тъй като проклетата жена спа половината ден, сега трябваше да се задоволи само с туристическата брошура.
Клио не се заглеждаше във витрините на магазините, не спираше пред елегантно декорираните кристални сервизи, които блестяха на яркото слънце. Вървеше уверено по павираните площади, а сянката й се издигаше към куполите и готическите кули.
Тя спря пред малка будка, купи си голямо шише с вода и го пъхна в чантата на рамото си.
Гидиън съжали, че не бе постъпил по същия начин, когато по гърба му започна да се стича пот.
Той се пооживи, когато разбра, че Клио вървеше към реката. Може би все пак щеше да успее да види Карловия мост.
Подминаха пъстри магазинчета, претъпкани с туристи, ресторанти, където хората седяха под чадъри и се разхлаждаха с ледени напитки или сладолед, а дългите й крака продължаваха неуморно напред по стръмния склон към моста.
Бризът, който подухваше от водата, не намаляваше жегата, а гледката, макар и впечатляваща, не обясняваше какво, по дяволите, бе намислила Клио. Тя дори не погледна величествения замък, нито катедралата, не се облегна на парапета, за да погледа водата и лодките по нея. И категорично не спря да се пазари с художниците.
Клио прекоси моста и продължи напред.
Гидиън се опита да определи дали се бе отправила към замъка и, ако бе така, защо не бе взела проклетия автобус. В този момент тя се отби от пътя и тръгна надолу по хълма към улицата с малки къщички, където навремето бяха живели кралските златари и алхимици.
Сега повечето къщи бяха магазини, но това не нарушаваше чара на ниските врати, тесните прозорци и избелелите цветове. Клио си проправи път сред туристите и продължи нагоре по улицата.
Зави отново, качи се на терасата на малък ресторант и се настани на една маса.
Преди Гидиън да успее да реши как да действа нататък, тя се завъртя на стола си и му махна.
— Черпи една бира — извика му тя.
Той стисна зъби, а тя се завъртя отново, протегна дългите си неуморни крака и махна на келнера, като вдигна два пръста.
Гидиън седна срещу нея и тя му се усмихна широко.
— Горещичко е днес, а?
— За какво, по дяволите, беше всичко това?
— Кое? О, това ли? Реших, че ако ще ме следиш, мога поне да ти покажа част от града. Възнамерявах да отида до замъка, но…
Тя свали тъмните си очила и се вгледа в лицето му. Беше леко запотено, доста гневно и неотразимо красиво.
— Реших, че вече имаш нужда от една бира — добави тя.
— Ако искаше да се правиш на екскурзовод, можеше да избереш някой хубав прохладен музей или катедрала.
— Сгорещени и заядливи сме днес, а? — усмихна се подигравателно тя и отново си сложи очилата. — Щом се чувстваше задължен да ме държиш под око, защо не ми предложи да те разведа из града и да ме черпиш един обяд?
— Мислиш ли за нещо друго, освен за храна?
— Нуждая се от много белтъчини. Казах ти, че ще се видим довечера. Но след като ме следиш, очевидно не ми се доверяваш много.
Той не отговори, само я погледна ледено, когато донесоха бирите им и погълна половината от своята на един дъх.
— Какво знаеш за статуетката? — попита Гидиън, като остави чашата си на масата.
— Достатъчно, за да разбера, че нямаше да ме следиш по целия дълъг път в този горещ летен ден, ако не струваше много повече от петстотин лири. Ето какво искам.
Тя замълча за момент, повика келнера и поръча още две бири и ягодова мелба.
— Не можеш да ядеш сладолед с бира — отбеляза Гидиън.
— Разбира се, че мога. Това му е хубавото на сладоледа — върви с всичко и по всяко време. Както и да е, да се върнем на бизнеса. Искам пет бона в щатски долари и билет първа класа до Ню Йорк.
Гидиън вдигна чашата си и допи бирата.
— Няма да ги получиш — отговори той.
— Добре. А ти няма да получиш мадамата.
— Мога да ти дам хиляда, след като видя статуетката. И може би още петстотин, когато вече е в ръцете ми. Това е окончателното ми предложение.
— Не мисля така — каза Клио и зацъка неодобрително, когато Гидиън извади цигарите си. — Заради този лош навик имаше проблеми със следобедната разходчица.
— Следобедна разходчица друг път — изсумтя той и издуха струя дим, докато им сервираха вторите бири и сладоледа. — Ако се храниш винаги така, ще станеш дебела като прасе.
— Метаболизъм — отвърна тя с пълна уста. — Изгарям абсолютно всичко. Как се казва клиентът ти?
— Не се нуждаеш от имена. И недей да си мислиш, че някой ще преговаря директно с теб. Можеш да сключиш сделка само с мен, Клио.
— Пет бона — повтори тя и облиза лъжичката си. — И билет първа класа до дома. Щом ми осигуриш това, ще ти дам статуетката.
— Казах ти да не се опитваш да ме мамиш.
— Облечена е в хитон. Дясното й рамо е голо. Косата й е вдигната в изкусно преплетен кок — каза Клио, без да сваля очи от неговите. — Обута е в сандали и се усмихва. Лекичко. Сякаш колебливо.
Гидиън стисна китката й.
— Няма да преговарям, докато не я видя.
— Няма да я видиш, докато не приключим с преговорите.
Гидиън имаше хубави силни ръце. Клио харесваше такива. Бяха достатъчно груби, за да й покажат, че се труди с тях, а не си изкарва хляба като издирва предмети на изкуството за сантиментални клиенти.
— Трябва да ме закараш до вкъщи, ако я искаш, нали? — запита тя.
Това звучеше разумно. Клио бе обмислила всичко внимателно.
