насочил направо към Тия Марш.
Но пък не бе получил нищо от нея. Не беше имал време. В хотелската й стая и в лаптопа нямаше нищо, свързано със статуетките или с прапрадядо й.
А и по-дискретното претърсване на апартамента й в Ню Йорк не бе разкрило нищо интересно. Но Анита вярваше, че Тия е ключът поне към една от фигурките.
Анита реши да се заеме лично с проблема. Щеше да издири нюйоркските наследници на Уайт — Смит лично и да остави служителите си да проследят черната овца на семейството, докато тя ухажва каймака му.
А след като се сдобиеше с втората орисница, щеше да използва всичките си възможности и средства, за да открие третата.
Тия прекара първите двадесет и четири часа след завръщането си у дома в сън и в разходки по пижама из апартамента. Два пъти се събужда в тъмнината, без да осъзнава къде се намира. А когато си спомни, се отпусна доволно на възглавницата и заспа отново.
На втория ден си достави удоволствие с дълга вана, пълна с топла вода и лавандулово масло, после облече чиста пижама и отново си легна.
Събуди се късно и тръгна из апартамента, като спираше от време на време, за да докосне нещо — облегалката на стол, масата, тежкото преспапие на бюрото й. И през цялото време мислено си повтаряше: „Мое. Моите неща. Моят апартамент. Моята страна.“
Можеше да дръпне завесите и да се наслади на гледката към реката, на водата, която винаги я успокояваше и вълнуваше. Или да ги спусне отново и да си представи, че е в приятно, уютно убежище.
Никой не я чакаше. Нямаше нужда да се облича, да си прави прическа, да се подготвя психически и емоционално за обществени изяви.
Можеше да си остане по пижама цяла седмица и да не говори с никого. Можеше да си лежи в леглото — нейното собствено прекрасно легло — и да не прави друго, освен да чете и да гледа телевизия.
Разбира се, това нямаше да се отрази добре на гърба й. А и трябваше да започне да си готви и да се върне към обичайния си начин на живот. Витамините й свършваха, а и нямаше да е лошо да си купи банани, ако не искаше нивото й на калий да спадне прекалено много.
Но можеше да изкара още един ден. Само още един. Перспективата да не говори с никого, дори с продавачката в магазина, бе толкова чудесна, че си заслужаваше риска от недостига на калий.
За да успокои чувството си за вина, задето не бе звъннала на семейството си и не си бе направила труда да измине няколко пресечки до дома им, тя им изпрати писмо по електронната поща. После потвърди и следващия си сеанс с доктор Лоуенстайн по същия начин.
Обичаше електронната поща и благодареше на бога, че живее във време, когато бе възможно да комуникираш с някого, без да говориш.
Въпреки всички предпазни мерки обаче, бе почти сигурна, че е настинала. Гърлото й дращеше, а синусите й бяха запушени. Но когато измери температурата си — два пъти — тя бе абсолютно нормална.
За всеки случай Тия взе малко цинк, витамини и си направи чаша билков чай. Тъкмо се бе настанила с леглото с чая и книга по хомеопатия, когато някой звънна.
Тя реши да не обръща внимание на звъненето, но чувството за вина я накара да остави настрани чашата и книгата. Можеше да е майка й, която имаше навика да идва, без да се обади предварително. И която щеше да влезе със собствения си ключ, ако Тия не отвореше.
Същото чувство за вина я накара да се огледа наоколо и да се намръщи. Майка й щеше да види, че бе мързелувала в продължение на три дни. Нямаше да я критикува или пък щеше да маскира критиката си зад загриженост. А това щеше да накара Тия да се чувства като разглезено, мързеливо дете.
А още по-лошо щеше да е, ако майка й усетеше, че е настинала, нещо, в което Тия вече бе напълно сигурна. Тогава щеше да настъпи абсолютна суматоха.
Тия надникна примирено през шпионката и възкликна.
Не беше майка й.
Притеснена, тя оправи косата си с ръка и отвори вратата на мъжа, за когото бе почти сигурна, че съществува само във въображението й.
— Здрасти, Тия.
Дори и Мълаки да намираше за странно, че Тия е по пижама в три следобед, усмивката му не го показваше.
— Ъъъ…
Нещо у него сякаш караше бушоните в мозъка й да прегряват. Тя се зачуди дали предизвиква някаква химична реакция у нея.
— Как…
— … те намерих? — довърши той вместо нея.
Мълаки забеляза, че Тия изглежда доста бледа и сънена. Тази жена определено се нуждаеше от свеж въздух и слънце.
— Открих те в указателя. Трябваше да ти звънна, но минавах оттук.
— О. Добре. Аха.
Езикът й отказваше да сглоби повече от една дума. Тия махна безпомощно с ръка, за да го покани вътре и вече бе затворила вратата зад него, когато си спомни, че е по пижама.
— Аз само…
— Предполагам, че се възстановяваш от пътуването. Сигурно е чудесно да си у дома.
— Да. Аз… аз не очаквах гости. Ей сега ще се преоблека.
— Не, недей — спря я той и я хвана за ръката, преди тя да успее да избяга. — Изглеждаш чудесно и няма да се задържам дълго. Тревожех се за теб. Неприятно ми беше, че се наложи да те оставя толкова бързо. Откриха ли кой е влизал в хотелската ти стая?
— Не. Не откриха. Или поне засега. Не успях да ти благодаря за това, че остана с мен през цялото време.
— Иска ми се да бях направил повече. Надявам се, че останалата част от пътуването ти е минала добре.
— Да, но се радвам, че свърши.
Тя се зачуди дали трябваше да му предложи питие. Но пък как можеше да го направи, когато бе по пижама?
— Ти… отдавна ли си в Ню Йорк?
— Току-що пристигнах. По работа.
Мълаки забеляза, че завесите бяха спуснати. Стаята беше тъмна като пещера, с изключение на малката лампа до канапето. Но онова, което се виждаше, бе спретнато като в църква и красиво, успокояващо като обстановка.
Каквато беше и самата Тия, въпреки строгата си пижама от фин памук.
Това го накара да се усмихне отново. Мълаки осъзна, че наистина се радваше да я види.
— Исках да видя как си — каза той. — Мислех за теб през последните няколко седмици.
— Наистина ли?
Тя изглеждаше толкова изненадана от думите му, че той се усмихна още по-широко.
— Да, наистина. Би ли искала да вечеряме заедно днес?
— Да вечеряме? Днес?
— Знам, че те каня в последния момент, но ако не си заета, бих искал да вечеряме заедно. Днес. Е, в краен случай и утре. Веднага щом си свободна.
Тия би сметнала всичко това за халюцинация, но усещаше лекия аромат на афтършейва му. Нямаше как да халюцинира и миризма.
— Нямам никакви планове — отговори тя.
— Чудесно! Да мина ли да те взема към седем? — попита той, като пусна ръката й и благоразумно реши да се оттегли, преди тя да измисли някакво извинение. — Очаквам вечерята ни с нетърпение.
Тия застина на място, вторачена в него, а той напусна тихо апартамента.
