— Тя е изключително умна, Мъл — потвърди Гидиън. — А ние се нуждаем от нея. Успокой се най- после.
— Добре — кимна Мълаки, но знаеше, че няма да се успокои, докато Тия не се прибере.
Въпреки активното си въображение, Тия никога не си се бе представяла в ролята на шпионин. Нещо като двоен агент, доволно реши тя, когато пристигна точно навреме на срещата. Трябваше да е самата себе си, за да успее в начинанието. Свенлива, притеснителна, глупава и отегчителна, помисли си тя, докато отиваше към масата.
Страхотен таен агент!
Естествено Анита закъсня. Опитът на Тия показваше, че жени, които не са свенливи, притеснителни, глупави и отегчителни, често закъсняват за срещи. Вероятно защото си имаха личен живот.
Е, тя самата вече също имаше интересен живот, но пък бе успяла да пристигне навреме.
Тия си поръча минерална вода и се опита да не изглежда смешна и притеснена, докато сядаше сама в елегантното „Кафене Пиер“.
Анита нахлу в заведението — наистина нямаше друга подходяща дума за това стремително влизане, облечена във великолепен костюм с цвета на зрял патладжан, украсен със зашеметяващо колие от сложни златни верижки и вплетени в тях аметисти.
— Ужасно съжалявам, че закъснях. Надявам се, не чакаш отдавна.
Анита се наведе и целуна въздуха до бузата на Тия, преди да се отпусне на стола и да остави мобифона до чинията си.
— Не, аз…
— Сума ти време не можах да се отърва от един клиент — прекъсна я Анита и се обърна към келнера. — Водка с мартини. „Столичная“, без лед, сухо, две маслини.
После тя се облегна назад и въздъхна театрално.
— Толкова се радвам, че се видяхме. Напоследък много рядко имам възможност за приятелски, а не делови обеди. Изглеждаш чудесно, Тия.
— Благодаря. Ти…
— Направила си нещо различно, нали? — попита Анита, като стисна устни и почука с алените си нокти по масата, докато се опитваше да си припомни старата Тия. — Променила си косата. Чудесно е. Мъжете толкова си падат по дългите коси, а не мога да разбера защо — добави тя, като отметна назад собствените си гъсти кичури. — Е, разкажи ми за пътуването си. Сигурно е било великолепно да изнасяш лекции из цяла Европа. Но пък и изморително. Изглеждаш изтощена. Но ще се възстановиш.
Наистина е долна кучка, помисли си Тия и отпи от водата си, докато сервираха мартинито с водка на Анита.
— Беше трудно и вълнуващо преживяване. Но човек не вижда много от света. Непрестанно си по летища и хотели или в залите за лекции.
— Но все пак има и предимства, нали? Докато пътуваше ли се запозна с онзи красив ирландец?
— Всъщност да. Той беше на една от лекциите ми в Европа, а после се отби при мен, когато дойде по работа в Ню Йорк. Много е красив, нали?
— Изключително. И се интересува от митология?
— Хм — изсумтя Тия, като взе менюто и го зачете внимателно. — Да, много. Особено от групите. Сирените, Музите, орисниците. Мислиш ли, че мога да си поръчам пиле на грил със салата, но без ядки?
— Убедена съм, че можеш. Още ли поддържаш връзка с него?
— С кого? — попита Тия, като остави менюто, свали очилата и се усмихна леко. — О, с Мълаки. Не, той трябваше да се върне в Ирландия. Мислех, че може да се обади, но предполагам… Все пак ни делят хиляди километри, нали? А повечето мъже не ми се обаждат след първата среща дори и да живеят в Бруклин.
— Мъжете са такива свине. Амазонките са били съвсем прави. Използвай ги за секс и продължаване на рода, а после ги убий.
Анита се засмя, после насочи ослепителната си усмивка към келнера, който бе застанал до масата.
— За мен салата „Цезар“, минерална вода и още едно мартини с водка.
— Хм… Истински пилета ли приготвяте или бройлери? — започна Тия и нарочно превърна поръчването на проста салата в изключително събитие.
Тя забеляза презрителната усмивка на Анита с крайчеца на окото си и реши, че си е свършила добре работата.
— Интересно е, че заговори за орисниците — каза Анита.
— Така ли? — объркано попита Тия, като свали очилата си и грижливо ги прибра в калъфката им. — Мислех, че говорим за Амазонките. Но, разбира се, те не са били богини, нито пък гъркини. Но все пак са имали вълнуваща култура и аз…
— Орисниците — повтори Анита и допи първото си питие със стиснати зъби.
— О, да. Отново женската сила. Жени, сестри, които определят продължителността и качеството на живота. И за боговете, и за хората.
— С твоя интерес и семейната ти история, сигурно си чувала за статуетките.
— Чувала съм за много статуи. О! — невинно се усмихна Тия. Можеше да се закълне, че чува как Анита скърца със зъби. — Трите орисници. Да, разбира се. Всъщност, говори се, че един от предците ми притежавал Клото — първата орисница. Но той загинал при потъването на „Лузитания“ и очевидно статуетката потънала заедно с него. Много тъжно, ако е истина. Лахезис и Атропа нямат какво да мерят и режат, ако отсъства Клото, която преде нишката. Но пък аз знам повече за легендите, отколкото за антиките. Мислиш ли, че статуетките съществуват? Имам предвид, останалите две.
— Предполагам, че съм достатъчно голяма романтичка, за да се надявам, че съществуват. Мислех си, че човек с твоите знания и връзки може да има някаква представа.
— Господи — прехапа устни Тия. — Рядко обръщам внимание на подобни неща. Точно това казах и на Мълаки, когато говорихме по въпроса.
— Значи той е говорил с теб за статуетките?
— Интересуваше се — отговори Тия, като предпазливо зарови из кошничката с топли хлебчета и кифли. — Той колекционира предмети на изкуството, свързани с митологията. Сложил начало на колекцията си по време на една от командировките си в Гърция преди години. Занимава се и с корабоплаване.
— Така ли? — усмихна се Анита над второто си питие. — Красив, богат ирландец с интерес в твоята област. И ти не му се обади?
— О, не можах — свенливо отговори Тия и се вторачи в покривката на масата. — Не бих се чувствала удобно да се обадя на мъж. И бездруго нямаше да знам какво да му кажа. А и според мен, той бе разочарован, тъй като не успях да му помогна с орисниците. Имам предвид, със статуетките. Но му бях много полезна с легендите. А след като една от статуетките е на дъното на Атлантическия океан, те никога няма да са в комплект, нали?
— Не.
— Предполагам, че ако бяха заедно, щяха да са доста ценни.
— Доста.
— Ако Хенри Уайли не беше предприел онова пътешествие с обреченото корито, кой знае какво можеше да стане? — каза Тия, като се ококори невинно. — Но пък, това е съдбата. Вероятно ти би могла да намериш някоя от другите две, ако все още съществуват. Сигурно разполагаш с какви ли не източници.
— Така е. А случайно имам и заинтересован клиент. Винаги ми е било неприятно да разочаровам клиентите си, затова сега правя всичко възможно да потвърдя съществуването на статуетките и да ги намеря.
Анита отхапа деликатно от хлебчето си и загледа Тия.
— Надявам се, че няма да споменеш това на… как му беше името… Мълаки, ако ти се обади отново. Не бих искала да ме изпревари.
— Няма, но и не мисля, че той въобще би повдигнал въпроса — въздъхна Тия. — Май забравих да му разкажа какво бях чула преди известно време. Някакъв човек в Атина притежавал Атропа. Това е третата орисница.
Сърцето й заби доволно от собствената й успешна импровизация и Тия зарови из салатата си, търсейки
