един господ знае какво.
— В Атина?
— Да. Някой ми спомена това миналата есен. Или пък миналата пролет. Не съм съвсем сигурна. Тогава правех проучвания за Музите. Това са деветте дъщери на Зевс и Мнемозина. Всяка си имала собствена специалност като…
— Ами орисниците? — настоя Анита.
— Какво за тях? О! — Тия се засмя леко и отпи от водата си. — Съжалявам. Май съм склонна да се отклонявам от разговора, а това дразни хората.
— Ни най-малко — успокои я Анита, която си помисли, че с радост би удушила досадната идиотка. — Но ти казваше, че…
— Да, сигурно е било миналата пролет — отвърна Тия и с напрегнато лице сипа малко сос върху салатата си. — Но аз не търсех информация за орисниците, особено пък за статуетките. Изслушах човека само от учтивост. А източника, с когото се свързах, как му беше името… Е, това е без значение, тъй като той и бездруго не ми помогна много. Имам предвид за Музите. Но по време на разговора ни спомена, че бил чувал за онзи човек в Атина, който притежавал Атропа. Статуетката.
— Предполагам, че не помниш името на човека в Атина?
— О, Господи! Хич не ме бива с имената — оправда се Тия. — Всъщност, май въобще не чух името му. А и беше толкова отдавна. Спомням си, че ставаше дума за Атина, защото винаги съм искала да отида там. А и ми се стори съвсем логично една от статуетките да е там. В Гърция. Била ли си някога там?
— Не — усмихна се Анита. — Не още.
— Нито пък аз. Не мисля, че ще понеса храната им.
— Спомена ли това на Мълаки?
— За Атина ли? Не. Мисля, че не. Не се сетих. Ох! — ококори очи тя. — Мислиш ли, че е трябвало да го направя? Може би, ако се бях сетила за това, той щеше да ми се обади отново. Наистина е много красив.
Каква идиотка, помисли си Анита. Абсолютен дебил.
— Да, всичко е възможно — лицемерно се усмихна тя.
Тия се почувства замаяна. Предполагаше, че една жена може да се почувства така след изневяра с млад безработен художник, докато досадният й, надежден съпруг ръководи събранието на борда на директорите.
Но всъщност подобно замайване би се появило преди самата изневяра, на път към евтиния мотел. А след това сигурно се чувстваш виновен, засрамен и копнееш за дълъг душ.
Или поне тя мислеше така.
Но все пак бе излъгала, измамила и почти прецакала друг човек, а въобще не изпитваше вина. Чувстваше се силна.
И това й харесваше.
Анита я презираше. Наистина ли хората мислеха, че тя не разбира кога я намират за досадна, отегчителна и тъпа? Очевидно смятаха, че тя просто е благодарна за малкото внимание, което й оказваха. Нямаха представа, че и тя има чувства и разум.
Докато се качваше с асансьора към апартамента си, Тия си помисли, че това беше без значение. Въобще не я интересуваше какво си мисли за нея жена като Анита. Защото тя, Тия Марш, бе спечелила рунда.
Тя влезе в апартамента си, готова да се похвали, но завари там само Клио, която лежеше на канапето и гледаше Ем Ти Ви.
— Здрасти. Как мина?
— Много добре. Къде са останалите?
— Отидоха да се обадят на майка си. Ирландците са много привързани към майките си, нали? А после ще купят разни неща. Най-вече сладолед. Излязоха преди няколко минути.
Клио хвърли последен поглед на телевизионния екран, където една от новите певици — Бритни, Тифани или Кристъл, размяташе русата си коса и друсаше тялото си на мажоретка.
Господи! Тълпа синеоки хлапета превзеха рока, помисли си Клио и спря телевизора, като си припомни с носталгия истинските стари рокаджии.
— Е, как мина обядът с Анита? — попита тя.
— Анита ме смята за малоумна невротичка, благодарна и за най-малкото внимание, което някой ми подхвърля.
Клио скочи от канапето с грациозно движение, на което Тия се възхити.
— Аз не мисля така. Смятам, че си умна и оправна мадама, която може да срита всекиго по задника. Искаш ли нещо за пиене?
Описанието толкова впечатли Тия, че тя дори не се запита защо някой я кани да пийне в собствения й апартамент.
— Може би. Аз всъщност не пия.
— Аз пък пия и сега ми се струва най-подходящият момент за това. Ще ударим по чаша вино и ще ми разкажеш всичко.
Клио отвори бутилка „Пули Фюм“, наля две чаши и се заслуша. Още по време на първата чаша, Тия осъзна, че единственият друг човек, който я слушаше със същия интерес, бе Кари. Вероятно точно и заради това бяха приятелки.
— Изпратила си я в Атина? — изсмя се Клио. — Това е невероятно хитро!
— Просто ми се стори… Предполагам, че си права.
— По дяволите! — извика Клио и вдигна ръка толкова бързо, че Тия отметна глава назад, сякаш за да избегне шамар. — Дай един петак!
— Добре — засмя се и Тия и плесна дланта на Клио.
— Ще трябва да разкажеш всичко още веднъж, когато момчетата се върнат — продължи Клио. — Затова, след като сега сме сами, кажи пикантериите за Мълаки.
— Пикантериите?
— Да. Знам, че си му ядосана и лично аз, ако бях на твое място, вероятно щях да му сваря топките за закуска. Но пък той е радост за очите. Как ще се оправиш с него?
— Няма да се оправям. Става дума за бизнес.
— Той се чувства виновен заради теб. Би могла да използваш това — каза Клио, като натопи пръст във виното си и го облиза. — Но не е само вина. Пада си по теб. А вината и страстта ти дават страхотно предимство, скъпа.
— Той не ме харесва истински. Само се преструва, за да му помогна.
— Грешиш. Слушай, Тия, нещото, което познавам най-добре, са мъжете. Знам как гледат една жена, как се движат около нея и какво става в мозъчетата им. Този човек има желание да те глътне, а тъй като се чувства и виновен, това го прави нервен, раздразнителен и глупав. Можеш да го накараш да коленичи и да ти се моли като куче, ако си изиграеш картите правилно.
— Нямам никакви карти — започна Тия. — И не искам да го унижавам.
После си припомни как се бе чувствала, когато осъзна, че я бе излъгал. Беше я използвал. Тя присви очи и отпи от виното.
— Е, може пък и да искам. Малко. Но не мисля, че това е важно. Мъжете не изпитват същите желания към мен, както към жени като теб.
Тия замълча, ужасена от думите си, и остави чашата си. Наистина не трябваше да пие.
— Съжалявам. Ужасно съжалявам. Не исках да… исках това да прозвучи като комплимент.
— Успокой се. Разбрах те. Но ти притежаваш повече, отколкото си мислиш. Ум, интелект, сдържаност.
— Тези неща не звучат много секси.
Клио се усмихна и се протегна.
— Вършат чудесна работа с голямото братче. А и този вид на горска нимфа доста ти помага.
— Горска нимфа? Аз?
