— Помня лицето му — промърмори Стивън. — Тъмни очи, бяла кожа, омазана със сажди. Баща ми беше изчезнал. Не видях как стана или не помня. Мама никога не говореше за това. А ние паднахме, когато корабът се наклони. Тя ме държеше здраво. Изви се силно, за да ме предпази от удара в палубата. Години след това куцаше, когато беше изморена.
— Била е много смела и достойна жена — отбеляза Ребека.
— О, да, беше. Мисля, че в онзи ден смелостта й е приковала вниманието на Феликс Грийнфилд. Корабът потъваше и палубата се накланяше все повече. Феликс дръпна мама нагоре — опитваше се да ни заведе до спасителната лодка. Но корабът се наклони отново. Той се опита да ни хване — още виждам лицето му, докато викаше мама и протягаше ръка към нея, но ние паднахме във водата. Без спасителната жилетка, която Феликс ни беше дал, никога нямаше да оцелеем.
— Чудо е, че сте оцелели дори и с жилетката. Феликс твърдял, че майка ви била ранена.
— Счупи си ръката, когато паднахме във водата, а и кракът й бе изкълчен. Но не ме изпусна. Аз не получих и драскотина. Чудото бе въплътено в лицето на майка ми и Феликс Грийнфилд. Благодарение на тях, животът ми бе дълъг и продуктивен.
Джак вдигна чашата си с вино.
— А това ни води до орисниците. Ребека, споменах ли ти, че моят прапрадядо имал антикварен магазин в Бат?
Ребека потръпна.
— Не. Не си ми споменавал.
— Да, така беше — каза Стивън, като довърши печеното си. — Наследих го от дядо си. Бяхме тръгнали да посетим родителите на майка ми в Англия. Баба ми не беше добре. След като баща ми почина, останахме в Бат, вместо да се върнем в Ню Йорк. И така, аз развих интерес към антиките и започнах да си изкарвам хляба с тях в магазина на дядо ми. Още нещо, което дължа на Феликс. — Стивън остави ножа и вилицата си върху чинията и продължи: — Не мога да ви опиша колко се развълнувах, когато Джак ми разказа, че Феликс бил откраднал една от орисниците от каютата на Хенри Уайли точно преди да ме спаси. Мери, скъпа, в гостната ли ще ядем пая?
— Никога няма търпение за десерта — усмихна се Мери. — Добре, отивайте в гостната, а аз ей сега ще донеса пая.
Ребека изгаряше от желание да зададе безброй въпроси, но майка й я бе възпитала на добри маниери.
— Ще ви помогна да разчистите, госпожо Кънингам.
— О, няма нужда.
— Моля ви. Бих искала да ви помогна.
Мери изгледа Джак накриво, когато всички се надигнаха.
— Доколкото си спомням, онази, за която се ожени, нито веднъж не предложи да ми помогне.
Докато измият чиниите, Ребека научи всички подробности за бившата съпруга на Джак. Била красива, умна и руса. Американска адвокатка, която според Мери мислела повече за кариерата си, отколкото за домашното огнище. Минало дълго време, преди да се оженят, а се развели набързо и дори без разправии.
Ребека само кимаше и складираше информацията в паметта си. Беше й интересно. Всъщност умираше от любопитство да узнае всичко. Но не можеше да се съсредоточи само върху Джак заради орисниците.
Тя лично поднесе десерта и успя да удържи потока от въпроси, които я измъчваха.
— Добре възпитана — одобрително каза Мери, после се обърна към Ребека. — Майка ти сигурно е чудесна жена.
— Такава е, благодаря ви.
— А сега, ако вие двамата не довършите онова, което започнахте, и не обясните всичко на горкото дете, аз ще го направя.
— Нишки — каза Джак. — Говорехме за нишките на съдбата, нали, Ребека?
— Да.
— Малкият магазин в Бат се наричал „Браунис“. Бил открит в началото на деветнадесети век и обслужвал богатите, които идвали в Бат заради минералната вода. Често клиентите му искали да превърнат бързо и дискретно вещите си в пари в брой. Поради това стоката в магазина била разнообразна и в някои случаи — уникална. Макар и дискретен, бизнесът бил ръководен грижливо и се поддържала отлична документация. Според нея през лятото на 1883 лорд Барлоу продал няколко вещи на магазина. Сред тях била и малка сребърна древногръцка статуетка на жена с ножица в ръка.
— Мили Боже!
— Дядо ми бил собственик на „Браунис“, когато Уайли тръгнал насам — продължи Стивън. — Не знам дали е бил във връзка с дядо ми относно орисницата. За първи път чух за статуетките, когато бях млад и учех занаята. Заинтересувах се от легендата и дали статуетката, закупена от „Браунис“, е била автентична. Когато чух, че Уайли притежавал една от комплекта и очевидно я носел със себе си на кораба, се развълнувах още повече.
— Но дори и статуетката, собственост на „Браунис“, да била автентична — вметна Джак, — стойността й е била намалена от факта, че първата орисница била загубена заедно с Хенри Уайли. Така че останала само интригуващата връзка с още един пътник на „Лузитания“ и легендата.
— Истинска ли е била? Къде е сега? — попита Ребека.
— Майка ми обичаше семейната история — каза Джак и се надигна, за да сложи дърва в огъня. — Бях отгледан с историята за потъването на „Лузитания“, а легендата за орисниците беше част от нея. А аз самият естествено също се интересувах от антики — добави Джак, като сложи ръка на рамото на Стивън. — Когато Анита спомена за орисниците, интересът ми към тях отново се пробуди, затова звъннах на мама и я помолих да потвърди историите, които ми беше разказвала. Те бяха достатъчни за мен, за да си уредя пътуване дотук със спирка в Коув, където да видя семейство Съливан и да посетя гроба на Феликс Грийнфилд.
Джак отиде до старинен шкаф със стъклени витрини и го отвори.
— Представи си изненадата ми, когато открих, че семейство Съливан също имат връзка с това.
Той се обърна и вдигна третата орисница.
— Тя е тук — промълви Ребека и се надигна с разтреперани крака. — Била е тук през цялото време!
— Да — кимна Джак и й я подаде. — Още откакто дядо затвори вратите на „Браунис“ преди двадесет и шест години.
Ребека задържа статуетката в ръката си, като преценяваше тежестта й и оглеждаше хладното, почти тъжно, сребърно лице. Нежно прокара пръст по плитката вдлъбнатина в левия ъгъл на основата. Там, където Атропа трябваше да се свърже с Лахезис.
— Още една нишка, още един цикъл. Какво ще правиш сега?
— Ще я взема с мен в Ню Йорк, ще преговарям с Клио Толивър за нейната, а после ще помисля как да измъкна твоята от Анита.
— Не забравяй, че първата е моя — каза Ребека, като му върна фигурката. — Й аз ще дойда в Ню Йорк.
— Ще се върнеш в Коув — поправи я той. — И ще стоиш на един океан разстояние от Анита.
Ребека тръсна глава упорито.
— Ще дойда в Ню Йорк! Независимо дали с теб или сама. Проклета да съм, ако позволя ти или братята ми да свършите всичко без мен. По-добре се примири с мисълта, че няма да седя в ъгъла и да чакам мъжете да свършат работата.
— Ето, видя ли? — каза Мери, като поднесе второ парче пай на мъжа си. — Какво ти казах? Много по- добра от онази, за която се бе оженил, Джак. А сега седни и си довърши десерта, Ребека. Разбира се, че ще отидеш с него в Ню Йорк.
Мери се усмихна доволно, а Ребека седна на мястото си и набоде парче пай.
— Благодаря ви, госпожо Кънингам. Чудя се дали да се отбия в Дъблин и да си купя някакви дрехи за пътуването или да изчакам и да купя всичко необходимо в Ню Йорк. Взех си само един комплект за преобличане.
