влезе в затвора? Собственото им дете?
— Поправителното училище не е затвор, но е достатъчно близо. Родителите й се развели, а майка й обичала да се омъжва. Клио била прехвърляна между единия и другия си родител, а когато навършила осемнадесет, ги напуснала. В досието й няма нищо повече, така че или се е поправила, или се е научила как да избяга на ченгетата.
— Казваш ми всичко това, защото смяташ, че Клио може да се окаже проблем за нас заради досието си. Но ако Гидиън смяташе така, щеше да ми го каже.
— Не познавам Гидиън и предпочитам да стигам до свои собствени заключения. А като говорим за братята ти, и двамата са чисти по отношение на закона. А ти си чиста, личи ти по кожата.
Ребека се отдръпна назад, когато Джак протегна ръка, за да докосне страната й.
— Дръж си ръцете далеч от мен.
— Какво е това нещо с кожата на ирландките? — промърмори Джак сякаш на себе си. — Кара мъжа да изпитва огромно желание да я погали, особено когато ухае като твоята.
— Не смесвам флирта с бизнеса — сковано отвърна Ребека.
— Аз пък го правя. Колкото се може по-често. А като практична жена, би трябвало да се съгласиш, че по този начин не се губи време.
Ребека се засмя.
— Признавам, че това е страхотен подход, Джак. Но ако си мислиш, че изискан космополит като теб може да подмами наивното провинциално момиче с умните си доводи, не си познал.
— Не мисля, че си наивна — каза Джак, като се обърна към нея и срещна погледа й. — Мисля, че си възхитителна, а и съм адски любопитен по отношение на онова, което изпитах, застанал над високата трева и надгробните камъни в старото гробище, когато те наблюдавах как полагаш цветя на гробовете на близките си. Наистина съм адски любопитен, Ребека, а винаги задоволявам любопитството си.
Очите му бяха сиви като буря. Като дим. Като тайни. И всеки път, когато се вгледаше в тях, Ребека чувстваше неудържимо привличане.
— Аз също почувствах нещо. И това е една от причините да дойда с теб в Дъблин. Но не мисли, че можеш да ме манипулираш, Джак. Няма да стане. Имам цел. И ще я постигна и заради себе си, и заради семейството си. И нищо не може да ме отклони от нея.
— Не мислех, че ще го признаеш — каза Джак и насочи вниманието си към уредите. — Имах предвид, да признаеш, че си почувствала нещо. Ти си изключително открита жена, Ребека. Точна жена, която е наясно с компютрите и може да си събере багажа в малък сак и да се яви навреме на среща. Къде беше през целия ми живот? Е, започваме да се снижаваме — добави той, преди тя да успее да му отговори.
На летището в Дъблин ги чакаше друга кола под наем. Този път Джак сграбчи сака на Ребека, преди тя да протегне ръка към него. Тя не спомена нищо по въпроса. Не коментира и разговора, който бяха водили в самолета. Не беше убедена, че тези теми са разумни в момента.
Ребека въобще не проговори, когато Джак не се насочи към града, а точно в обратната посока.
— Дъблин е в другата посока — каза му тя.
— Всъщност не отиваме в града.
— Тогава защо каза, че отиваме там?
Подозрителната й природа бе още нещо, което много му допадаше.
— Летяхме до Дъблин, а сега отиваме няколко километра на юг. Когато си свършим работата, ще се върнем тук и ще излетим от Дъблин.
— И къде ще прекараме нощта?
— На едно място, където не съм бил от години. Ще имаш своя собствена стая — добави той. — Разбира се, ще имаш и възможност да споделиш моята.
— Ще взема самостоятелната. Кой плаща?
Широка усмивка озари лицето му. Прииска й се да прокара пръсти по бледия му белег.
— Това не е проблем. Красива страна — отбеляза той, като посочи зелените хълмове под ръмящия дъжд. — Обяснимо е защо той реши да се оттегли тук.
— Кой?
— Човекът, с когото ще се видим. Кажи ми, споделяш ли вярата на майка си, че орисниците са един вид символ?
— Мисля, че да.
— И че трябва да са заедно не само защото това вдига цената им?
— Да. Защо?
— Още един въпрос. Съгласна ли си, че всичко се връща на този свят?
Ребека въздъхна нетърпеливо.
— Ако имаш предвид дали смятам, че всичко се движи в определен цикъл, да.
— Тогава това ще ти хареса.
Джак подкара колата по нисък хълм, после по красив път, ограден от гъст жив плет и ярко боядисани бунгала с цъфтящи градини отпред.
Пътят се заизкачва отново. Джак отби към хубава каменна къща, от чийто комин излизаше дим. Градинката пред нея беше море от красота.
— Тук ли живее приятелят ти?
— Да.
Още докато Джак излизаше от колата, вратата на къщата се отвори. На прага застана възрастен мъж, подпрян на бастун, който се усмихна широко. Мъжът имаше гъста бяла коса над широко, силно набръчкано лице. Очилата със сребърни рамки се плъзнаха надолу по носа му.
— Мери! — изграчи мъжът с немощен глас. — Тук са! — изкрещя той още по-силно и се завтече към тях.
Джак забърза към него.
— Не излизай на дъжда.
— По дяволите, момче! Малко дъжд не може да ми навреди. На моята възраст почти всичко е опасно, но не и малко влага — засмя се той и прегърна Джак с едната си ръка.
Ребека забеляза, че старецът е доста висок, но се бе прегърбил от възрастта. Той потупа бузата на Джак с едрата си длан, която въпреки размера си изглеждаше крехка.
— Липсваше ми — каза Джак, като се наведе към стареца с нежност, на която Ребека се възхити, и го целуна.
— Това е Ребека Съливан.
После се отдръпна леко назад и със същата нежност хвана стареца подръка.
— Е, каза, че била красавица и наистина е такава — отбеляза старецът, като стисна ръката на Ребека и я задържа.
Тя забеляза объркано и притеснено влагата в очите му.
— Ребека, това е прапрадядо ми — обади се Джак.
— О — едва успя да се усмихне тя. — Радвам се да се запознаем, господине.
— Прапрадядо ми — повтори Джак. — Стивън Едуард Кънингам Трети.
— Кънингам? — зашеметено попита Ребека. — Стивън Кънингам? Мили боже!
— За мен е огромно удоволствие да ви посрещна у дома — каза Стивън, като отстъпи назад и преглътна сълзите си. — Мери! — извика той отново. — Глуха е като пън — промърмори той, — но вечно си изключва слуховото апаратче. Изтичай и я доведи, Джак. Аз ще заведа Ребека в гостната. Мери оправя стаята ти — обясни той на Ребека. — Занимава се с нея още откакто Джак ни съобщи, че ще дойдете.
— О, господин Кънингам…
Ребека влезе замаяно в спретнатата гостна, където всичко блестеше от чистота и старецът я настани на меките възглавници в дълбоко кресло.
— Вие сте същият Стивън Кънингам, който… който е бил на „Лузитания“?
— Същият, който дължи живота си на Феликс Грийнфилд.
— И сте пра…
— Прадядо на Джак. Майка му е моя внучка. Е, ето ни тук. Ето ни тук — повтори той и извади носна кърпа от джоба си. — Ставам сантиментален на стари години.
