— Не знам какво да ви кажа. Зависи ми се свят — призна Ребека, като вдигна ръка към главата си, сякаш да я задържи на място. — Слушала съм за вас безброй пъти. Но винаги си ви представях като малко момченце.
— Бях само на три години, когато родителите ми решили да пътуват за Англия — въздъхна старецът и прибра кърпата си. — Не знам дали въобще си спомням нещо или си мисля, че го помня, тъй като мама ми разказваше историята много често.
Той отиде до старинна масичка, отрупана със снимки в рамки, взе една от тях и я занесе на Ребека.
— Родителите ми. Това е сватбената им снимка.
Ребека видя хубав млад мъж с буйни мустаци и красива млада жена, почти невръстно момиче, ослепителна в коприната и дантелите и булчинската си радост.
— Много са красиви — каза Ребека и усети сълзи в очите си. — О, господин Кънингам…
— Майка ми живя още шестдесет и три години благодарение на Феликс Грийнфилд — каза Стивън, като отново извади кърпата си и я сложи нежно в ръката на Ребека. — Не се омъжи повторно. За някои хора в живота има само една любов. Но беше доволна и благодарна.
— Значи историята е вярна — отбеляза Ребека и му върна снимката.
— Аз съм доказателството за това — Кънингам се обърна, чул стъпки по стълбите.
— Ето ги Джак и Мери. Когато тя свърши да се суети над теб, ще си поговорим спокойно.
Мери Кънингам наистина беше глуха като пън, но в тяхна чест включи слуховото си апаратче. Ребека получи прекрасна стая, пълна с вази със свежи цветя, и бе поканена да си почине или да се освежи преди вечеря.
Тя не направи нито едно от двете, а просто седна на леглото и се опита да подреди мислите си. След петнадесет минути Джак почука на вратата й. Ребека остана на мястото си и се вгледа в него.
— Защо не ми каза?
— Смятах, че така е по-добре. Той го предпочиташе, а за мен това има огромно значение.
Тя кимна.
— Струва ми се, винаги съм вярвала дълбоко в сърцето си, че всичко е станало точно така, както ми го разказваха. Но умът ми не беше сигурен. Искам да ти благодаря, че ме доведе тук.
Джак прекоси стаята, коленичи пред нея и я погледна в очите.
— Вярваш ли в нишките на съдбата, Ребека? В силата им? В неизбежността им?
— Ще трябва да повярвам, нали?
— Не съм сантиментален — започна той, но тя се засмя и поклати глава.
— Видях те със Стивън, а после и с Мери. Не ми казвай, че не си сантиментален.
— Да, с хората, които имат значение за мен, но не и по принцип. Не си фантазирам романтични истории — продължи Джак, като я хвана за ръката. — Но те видях — промърмори той. — И това беше достатъчно.
— Много объркана работа — отвърна Ребека, като успя да запази гласа си спокоен, макар сърцето й да биеше лудо. — Този лабиринт от събития, който свързва семействата ни.
— Има и още нещо.
— Иска ми се да запазя нещата по-прости.
— Никакъв шанс — възрази той и я изправи на крака. — Освен това, аз обичам усложненията. Животът е скучен без тях. А ти си страхотно усложнение.
— Недей — каза Ребека, когато той я придърпа към себе си, и се почувства глупаво. — Не се правя на свенлива. Просто съм предпазлива.
— Трепериш.
— Това ти харесва, нали? Да ме развълнуваш и объркаш?
— Адски си права.
Джак я притегли към себе си. Ребека понечи да го наругае, но устните му се притиснаха към нейните силно, горещо и с жажда, която превърна гнева й в слаб вик на изненада.
Целуваше я като човек, свикнал да взима, със страст и изкусност, които накараха пулсът й да се ускори и стомахът й да се присвие от възбуда. Макар и смутена от собствената си реакция, Ребека усети как омеква.
Той също го усети.
Джак зарови ръце в косата й и наведе главата й назад.
— Още първия път, когато те видях, знаех — каза той. — Никога преди не ми се беше случвало подобно нещо.
— Не те познавам — отвърна тя, но устните й още бяха топли от неговите, а тялото й тръпнеше от желание. — Не спя с мъже, които не познавам.
Той сведе глава и леко прокара зъби по гърлото й.
— Това твърда политика ли е?
— Или поне беше.
Той се усмихна и продължи да я целува.
— Ще се опознаем много бързо.
— Добре. Добре. Но не ме целувай отново. Не е прилично, след като те са долу — каза Ребека, като затвори очи и се опита да се овладее. — Джак, чакат ни за вечеря.
— Тогава ще слезем.
Настаниха се в малката трапезария, която изглеждаше очарователна с антиките и порцелановите си фигурки. Стените бяха украсени със старинни, изрисувани с цветя чинии.
— Имате прекрасен дом — усмихна се Ребека на Мери. — Толкова мило от ваша страна, че ме поканихте.
— Това е удоволствие за нас — отвърна мило Мери, като наклони глава към Ребека. — Джак никога не води приятелките си при нас.
— Така ли?
— Да, наистина — потвърди Мери с мекия си и мелодичен ирландски говор. — Видяхме онази, за която се ожени, само два пъти. Единият беше на сватбата им. Не я харесахме много, нали, Стивън?
— Стига, Мери.
— Така си беше. Тя бе доста студена според мен и…
— Печеното е великолепно, бабо.
Мери разсеяно се обърка към Джак и му се усмихна.
— Винаги си харесвал печеното ми.
— А аз се ожених за теб заради него — намигна й Стивън. — Като повечето млади мъже, тръгнах на обиколка, когато завърших университета — каза той на Ребека. — Близо до Дъблин, отседнах в малка странноприемница и се запознах с Мери. Държаха я родителите й. Влюбих се в нея над печеното и приключих обиколката си още там. Бяха ми нужни цели две седмици да убедя Мери да се омъжи за мен и да се премести в Бат.
— Преувеличаваш — възрази Мери. — Нужни ти бяха само десет дни.
— И сме женени вече шестдесет и осем години. Живяхме в Америка известно време. В Ню Йорк. Семейството на баща ми преживява доста тежки моменти. Не бяха успели да се съвземат от кризата през двадесет и девета година. Една от дъщерите ми се омъжи за американец и се установи там. Нейната дъщеря е майка на Джак.
Той се протегна и нежно погали ръката на Мери.
— Имаме четири деца, две дъщери и двама синове. А те ни дариха с единадесет внуци, после с шест праправнуци… И всеки от тях дължи живота си на Феликс Грийнфилд. Неговата смела и самопожертвувателна намеса е причина за всичко това.
— Той не е възнамерявал да се жертва — обясни Ребека. — Искал е да оживее. Бил е ужасно паникьосан, когато намерил спасителната жилетка. Мислел само как да се спаси. Но тогава видял майка ви и вас, заклещени сред отломките. А тя му се сторила толкова спокойна и красива сред целия този ужас. Притискала ви към себе си, а вие дори не сте плакал, макар да сте бил малко момченце. И Феликс не можел да ви обърне гръб.
