да се опиташ да погледнеш нещата от нейната страна. А ако не можеш, поне се опитай да се държиш добре с нея, за да работим заедно.
— Ще работим заедно — обеща й той. — Аз ще се справя с останалото.
— Добре, добре.
Защо хората, които се страхуват от височина, не могат да устоят да не погледнат надолу, зачуди се Тия.
Неудържимо привлечена от гледката, тя се вторачи в улицата. Зави й се свят и тя отстъпи назад с разтреперани крака.
— Пфу! Шемет.
— Успокой се — каза Гидиън и я хвана за ръцете. — Добре си.
— Предполагам, че ще бъда. Повече или по-малко.
Клио нямаше възможност да изпробва съвета на Мълаки. Беше трудно да се бориш с думи или сълзи с човек, който те избягва, сякаш страдаш от заразна болест. Трудно е да се разбереш с мъж, който предпочита да прекара нощта на покрива на сграда в Ню Йорк, вместо да се сгуши в леглото с теб.
Поведението му я нарани, макар никога да не бе предполагала, че може да изпитва подобни чувства. Но най-ужасна бе мисълта, че си го е заслужила.
— Отивате, взимате я и се връщате — повтори Мълаки, докато Гидиън поглъщаше втората си чаша кафе за сутринта.
— Вече го каза.
— По-добре е да изберете заобиколен маршрут. Банката е прекалено близо до… другия апартамент — предпазливо каза Мълаки, като хвърли бърз поглед към Клио. — Анита може да е наредила на хората си да го наблюдават.
— Успяхме да се отървем от тези задници в Европа — отвърна Гидиън, като остави чашата си на плота, но когато чу двусмисленото покашляне на Тия, я взе и я изми. — Ще се справим и тук.
— Просто си пази гърба. А и останалата част от себе си.
Гидиън кимна.
— Готова ли си? — обърна се той към Клио.
— Разбира се.
Тия стисна ръце нервно, когато Гидиън и Клио излязоха.
— Не трябва да се тревожиш за тях — каза тя колкото на Мълаки, толкова и на себе си.
— Няма. Те наистина могат да се справят — отговори той, но пъхна ръце в джобовете си и си пожела да не се беше отказвал от пушенето. — Ще се радвам да я видя и да я разгледам добре. Да се уверя, че е автентична.
— Да. А междувременно, аз трябва да си наваксам с работата.
— Това е първият път, когато оставаме насаме. Искам да ти кажа много неща.
— Вече ги каза.
— Не всичките. Не и нещата, за които си мислих, след като ме изрита.
— Те са без значение сега. Не съм работила по книгата си от няколко дни и изоставам с графика. А ти можеш да погледаш телевизия, да слушаш радио или да почетеш книга. Или да отидеш и да скочиш от покрива. Все едно ми е.
— Оценявам способността ти да отстояваш гордостта си — каза Мълаки, като се спусна и й препречи пътя към кабинета. — Казах ти, че съжалявам. Казах ти, че сгреших, но ти въобще не ми обърна внимание. Така че защо не изслушаш и останалото?
— Да видим… А не ти ли минава мисълта, че може просто да не ме интересува? Да, май е точно така.
Беше й приятно да усеща сарказма в собствения си глас. Той я правеше да се чувства силна и важна.
— Личната част от отношенията ни приключи.
— Не съм съгласен с това.
Мълаки пристъпи към нея, но тя отстъпи назад. Оттеглянето, макар и стъпка, я накара отново да се почувства уязвима.
— Искаш да спорим ли? — сви рамене тя, като се опита да имитира Клио. — Не съм много добра в споровете, но за да приключим с това веднъж завинаги, ще направя всичко възможно. Отнесе се с мен като с глупачка, а още по-лошото бе, че ме накара да вярвам, че ме харесваш и дори ме желаеш. А това, Мълаки, е долно и подло.
— Щеше да е долно и подло, ако беше вярно. Факт е обаче, че те намирам привлекателна и те желая. А това беше сериозен проблем за мен.
На лицето й се изписа раздразнение. Мълаки знаеше, че раздразнението е в резултат на недоверието й, затова го пренебрегна.
— Поради тази причина допуснах първата си грешка. Знаеш ли какво ме накара да направя следващите?
— Не. И не ме интересува. Заболя ме глава.
— Не е вярно. Надяваш се да те заболи, за да се отървеш. Гласът ти.
— Моля?
— Гласът ти. Седях в залата и слушах гласа ти, а той беше невероятно хубав. Леко нервен в началото, а после — по-уверен. Прекрасен, мелодичен глас. Признавам си, бях отегчен от онова, което разправяше, но ми беше приятно да те слушам.
— Не виждам какво…
— А и краката ти.
Мълаки твърдо реши да не спира сега, след като виждаше, че е приковал вниманието й.
— По време на цялата лекция се наслаждавах на гласа ти и се възхищавах на краката ти.
— Това е абсурдно!
Аха. Тия се изчерви, а това беше по-добро от раздразнението и нервите. Защото изчервяването й не можеше да го спре да изрече нещата, които толкова много искаше да й каже.
— Но това не беше най-важното. Харесаха ми умората, свенливостта и объркването ти, когато дойдох при теб с книгата си. Ти беше толкова любезна.
Мълаки отново пристъпи към нея. Тия повторно се отдръпна назад и остави канапето между тях.
— Въобще не си мислеше, че съм изморена. Единственото ти желание беше да ме разпиташ за орисниците.
Той кимна.
— Вярно е, че мислех за орисниците, но в главата ми имаше място и за други неща. А после, когато те заведох на разходка, ми хареса начинът, по който се оглеждаше замаяно наоколо и най-после осъзнаваше къде си.
— Харесваше ти да мислиш, че съм замаяна от теб.
— Така е — усмихна се той. — Признавам си. Беше невероятно ласкателно. Но това все още не бе моментът, когато нещата започнаха да се променят, затова първо ще довърша списъка с грешките си.
Мълаки заобиколи канапето, а Тия се блъсна в масичката за кафе, изчерви се още по-силно и почти отскочи към другия край на стаята.
— После отидохме в стаята ти…
— Съсипаната ми стая.
— Да.
Той долови лекия аромат, който се носеше във въздуха на мястото, където Тия бе стояла. Толкова мек и нежен.
— Бях ужасно ядосан и вбесен на себе си, тъй като знаех, че съм отчасти отговорен за това, което ти се случи. А ти стоеше там, разстроена и объркана, и вадеше разни хапчета и онова нещо, което смучеш като захарно петле.
— Инхалаторът е медицински…
— Както и да е — усмихна се той още по-широко и тръгна към нея. — Знаеш ли какво стана с мен, Тия?
