— Нямам много багаж — каза Клио и се усмихна на Тия. — Сега най-после ще можеш да си вършиш работата спокойно.
Тя влезе в кабинета, а Мълаки погледна сестра си вбесено. Ребека се прозя небрежно.
— Мислиш ли, че ще ти позволя да тръгнеш с някакъв мъж по този начин? — попита Мълаки.
— И какъв е този начин, Мълаки?
Ребека запърха с мигли кокетно, но очите й бяха леденостудени.
— Ще видим тази работа — скочи той и влезе в кухнята след Джак. — Искам да поговоря с теб — каза му той.
— Усетих. Само ме остави да се погрижа за това.
Мълаки се намръщи и се вгледа как работи. Нямаше представа какво прави този тип с малките инструменти, но очевидно Джак беше наясно.
— Подай ми малката отвертка от комплекта — помоли го Джак.
— В стената ли ще го завинтиш? — изненада се Мълаки, като му подаде отвертката. — Тия няма да се зарадва на това.
— Малки жертви, големи резултати. Тя вече се примири с много повече, отколкото няколко дупки в стената.
Джак нагласи телефона, включи го, извади от чантата си нещо, което приличаше на миниатюрен компютър, и набра няколко номера.
— Можеш да го използваш, за да се свържеш с майка си — любезно каза Джак. — Но не бих споменал на доктор Марш, че телефонната компания няма да получи пари за проведените разговори. Телефоните на майка ти са чисти. Или поне бяха, когато ги проверих. Показах й какво да търси и тя ще проверява два пъти дневно. Тя е умна жена. Не мисля, че ще успеят да я надхитрят.
— Бързо си създаваш впечатление.
— Да. Това е готово. Обади се на някого — добави той и прибра инструментите си.
— Защо тогава не се оттеглим в кабинета ми? — предложи Мълаки и извади две бири от хладилника.
От мястото си на канапето, Ребека виждаше ясно разигралите се драми. Двамата й ядосани братя изчезнаха в различни посоки. Гидиън влезе в малката стая след Клио и затръшна вратата след себе си. Мълаки излезе от апартамента заедно с Джак.
— Май всички тръгнаха да се разправят и ни зарязаха — каза тя, като се протегна, прозя се отново, изморена от дългия полет, и се усмихна на Тия. — Ще ти помогна да пооправим хаоса, който сътворихме в дома ти. А ти ще ми разкажеш какво става между брат ми и Клио, а също и между другия ми брат и теб.
Тия се огледа стреснато.
— Не знам откъде да започна.
— Избери си място — посъветва я Ребека. — Аз съм добра в разтребването.
— Какво искаш да кажеш с това „аз ще дойда“? — попита Гидиън.
— Разумно е — отговори Клио, докато пъхаше дрехите си в торбата. — Тук е претъпкано.
— Не чак толкова претъпкано.
— Достатъчно, за да те накара да спиш на проклетия покрив — отвърна тя, като вдигна чантата на кушетката и се обърна към него. — Слушай, готин, ти не искаш дори да ме видиш. Показа ми го съвсем ясно. Така че, ако изчезна оттук, и за двама ни ще е по-лесно.
— Толкова ли е лесно за теб? Човекът казва, че у тях има място и ти веднага скачаш.
Страните й пребледняха, а очите й запламтяха.
— Майната ти.
Тя грабна чантата си, но Гидиън също я хвана. В продължение на десет секунди всеки я дърпаше към себе си.
— За какъв ме взимаш?
— Не знам.
Въпреки съветите на Мълаки, Клио не възнамеряваше да използва в борбата с Гидиън сълзи и сега, когато те замъглиха зрението й, побесня.
— Но знам ти за каква ме взимаш! Лъжкиня и мошеничка. При това евтина.
— Не е вярно. По дяволите, Клио, ядосан съм ти. Имам право да бъда ядосан.
— Добре. Бъди си ядосан. Не мога да те спра. Но не е нужно да ме тормозиш с това всеки ден. Оплесках нещата. Съжалявам. Край на историята.
Тя го бутна, за да вземе чантата си, но той я хвана за ръцете здраво.
— Не плачи. Не исках да те карам да плачеш.
— Пусни ме — извика тя, като се опита да преглътне сълзите, които обаче се стекоха по страните й. — Няма да се унижавам, за да постигна своето.
— Не плачи — повтори Гидиън и я притегли към себе си. — Не си отивай — помоли я той и я залюля в ръцете си. — Не искам да отиваш. Не искам да ме оставяш.
— Това няма да доведе доникъде.
— Остани — отново помоли Гидиън и потърка бузата си в нейната. — И ще видим какво ще стане.
Тя въздъхна и облегна глава на рамото му. Беше й липсвало. Господи, тази връзка й липсваше толкова силно, че чак сърцето я болеше.
— Не трябва да се разтапяш от женските сълзи, готин. Не ставай балама.
— Остави ме аз да се тревожа за това. Хайде, хайде.
Той целуна нежно мократа й страна, после впи устни в нейните.
Нежността на целувката я накара да затрепери. Дори когато стана по-страстна, тя бе изключително топла и мила, без бурната страст, която Клио очакваше и разбираше.
За първи път в живота си тя стоеше абсолютно безпомощна, а един мъж имаше пълна власт над нея. Над сърцето, тялото и ума й.
Това я ужаси. И изпълни с радост.
— Не бъди мил с мен — каза тя, като затвори очи и скри лице в рамото му. — Пак ще оплескам нещата.
Гидиън си помисли, че Клио далеч не бе толкова сурова, за колкото се представяше. Не беше и толкова самоуверена.
— Позволи ми за това аз да се тревожа. В момента ти трябва да направиш само едно — добави той.
— Какво?
Той й се усмихна.
— Да разопаковаш багажа си.
Клио подсмръкна, после реши да се заяде с него.
— Така ли постигаш онова, което искаш? Като си мил и любезен?
— Стига, Клио.
Гидиън погали лицето й нежно и видя как тревогата се възвръща в дълбоките й, тъмни очи. Нямаше нищо против. Щом се тревожеше, значи мислеше за него.
— Красива си. Ужасно красива. Това определено ме разсейва. Разопаковай — повтори той. — А аз ще съобщя на Бърдит, че оставаш тук. С мен — добави той. — Ти си с мен, Клио. А това е нещо, с което и двамата трябва да свикнем.
Джак се огледа внимателно, когато излязоха на покрива. Помисли си, че оттук имаше само един изход. А това превръщаше района или в капан, или в стабилна защита. Май щеше да е разумно да вземе някои мерки.
Ако човек не очакваше войната, винаги губеше битката.
— Страхотна гледка — отбеляза той.
— Имаш ли цигари?
— Не, съжалявам. Никога не съм пушил.
— А аз ги отказах — сви рамене Мълаки. — Преди известно време. Но сега съжалявам. Е, хайде тогава,
