първо да си изясним нещата.
— Имаш предвид Ребека, нали?
Мълаки кимна.
— Точно така. Тя въобще не би трябвало да е тук, но след като е, не може да живее при теб.
— „Не трябва.“ „Не може“ — каза Джак и се облегна на парапета. — Ако използваш често тези думи, когато говориш с нея, сигурно имаш доста белези.
— Вярно е. Нашата Бека е доста упорито създание.
— И много умна. Харесвам това. Харесвам и лицето й — добави Джак, приковал очи в Мълаки. — Харесвам целия пакет. А това е проблем за теб, тъй като ти е сестра. Джак отпи от бирата и продължи: — Аз също имам сестра, така че те разбирам. Моята изчезна и се омъжи за някакъв тип, въпреки че според мен въобще не трябваше да знае какво е това секс. Вече има две деца, но ми е приятно да си мисля, че ги е намерила под някой малинов храст. Вероятно под същия, под който мама е намерила нас.
Мълаки развеселено пъхна ръце в джобовете си.
— Да не би да отглеждаш малини в апартамента си?
— Почакай да ти обясня. Ребека зае спалнята за гости. Изборът си беше неин. И ще остане така. Обещах на майка ти, че ще се грижа за нея. Не се отмятам от думата си, особено дадена на човек, когото уважавам.
Мълаки се замисли и откри с изненада, че е спокоен. А още повече се изненада, когато осъзна, че вярва на Джак и думата му.
Може би в крайна сметка щяха да успеят да създадат единна група.
— Май това ме спасява от кървава битка с Ребека — каза той. — Но си остава фактът, че тя е импулсивна, дебелоглава и…
— Влюбен съм в нея.
Мълаки се ококори.
— Господи, човече, доста бързо!
— Нужен ми беше само един поглед и тя го знае. А това й дава предимства — каза Джак. — Предимства, които е готова да използва, ако й вършат работа.
— Така е — съгласи се Мълаки със съчувствие в гласа. — Наистина имаш проблем.
— Това, което тя не знае, а и аз самият още не съм разбрал, е какво ще направя по въпроса. Не съм фаталист. Вярвам, че ние, хората, караме влака.
— Аз също — отговори Мълаки, като се замисли за Феликс Грийнфилд, Хенри Уайли и слънчевия следобед през май. — Но невинаги избираме маршрута.
— Какъвто и да е маршрутът, ние държим лоста за управлението. Ако беше другояче, щях да повярвам, че онези статуетки имат нещо общо с това, което ми се случи, когато погледнах Ребека. Но тъй като не вярвам, мога само да кажа, че съм влюбен в сестра ти. Престани да се тревожиш, че ще позволя на някого да я нарани. Включително и самият аз. Това достатъчно ли ти е?
— Просто ще седна тук за минутка — отвърна Мълаки, отпи замислено, после остави бутилката на малката желязна масичка до стола си и погледна Джак. — Баща ни почина, а аз съм най-възрастния, затова на мен се пада отговорността да те попитам… — Той замълча и прокара ръце през косата си. — Знаеш ли, просто не съм готов за това. Хайде да проведем разговор номер две някой ден по-нататък.
Джак надигна бирата си.
— Няма проблеми от моя страна.
— Готин си. Наистина. Така че, хайде да поговорим по друг въпрос. Орисниците.
— Досега ти си отговарял за това.
Мълаки се облегна назад и повдигна вежди.
— За нас това е семеен въпрос, Джак.
— Не съм казал нищо друго. Ти отговаряш. Винаги когато има някакъв проблем, останалите търсят разрешението му от теб. Това се отнася и до Тия. Вероятно и до Клио, макар че тя е доста дива.
— Имала е сериозни проблеми, но е свястна. Имаш ли проблем с начина, по който стоят нещата?
— Можеше да имам, но останах с впечатлението, че знаеш как да се справиш и как да накараш всеки да даде максималното от себе си. Знам какви са моите сили. Нямам нищо против да изпълнявам заповеди, Съливан, ако съм съгласен с тях. А и нямам нищо против да ти кажа да вървиш на майната си, ако не съм съгласен. Важното е, че съм ти длъжник. Феликс Грийнфилд — обясни той, — а и искам орисниците. Ще ви помогна, така че накрая всички да получим онова, което искаме. Следващото в списъка ми — добави той. — Струва ми се прекалено несериозно да държим орисницата на Клио в хладилника на Тия. Апартаментът ми има най-добрата охранителна система, която може да се купи с пари. Искам да прибера в сейфа си и двете статуетки.
Мълаки взе бирата си и я запремята в ръце, докато мислеше усилено. Доверие. Без него никога нямаше да се обединят.
— Няма да споря дали това е разумно, само ще ти напомня, че в такъв случай вече ще притежаваш две от трите статуетки. Какво би могло да ти попречи да тръгнеш след третата сам или дори да преговаряш с Анита? Не се обиждай, просто питам.
— Не се обиждам. Ще ми бъде доста трудно да се сдобия с третата статуетка сам. Не е невъзможно, разбира се, но доста трудно. А и Ребека никак не би харесала подобно нещо, а това има значение за мен. Освен това, аз не мамя хора, които харесвам. Особено харесвам доктор Марш — ухили се той.
— Аз също.
— Да, това е повече от ясно. Що се отнася до Анита, не преговарям със социопати. А тя е точно такава. Ако има възможност, ще очисти хладнокръвно всеки от нас, а после ще отиде спокойно да й направят ежеседмичния маникюр.
Мълаки се облегна отново и надигна шишето.
— Съгласен съм. Но няма да й дадем тази възможност. А сега всички трябва да се успокоим и да помислим внимателно.
— Защо не си дадем двадесет и четири часа? А после можем да дадем на Тия малко почивка и да се съберем у нас.
— Добре — стана Мълаки и протегна ръка. — Добре дошъл на борда.
— Вие с Мъл отделихте доста време на мъжкия си разговор — каза Ребека, като се завъртя на седалката на приличащия на танк джип, който Джак караше. — За какво беше всичко това?
— Това. Онова. Разни работи.
— Можеш да започнеш с това и да продължиш с онова.
— Мисля си, че ако бяхме искали да участваш в разговора, щяхме да те повикаме на покрива.
— Аз участвам в тази история също като всички други.
— Никой не го отрича — отвърна Джак, като зави по Пето авеню и потегли на изток по „Лексингтън“, наблюдавайки внимателно огледалото за обратно виждане.
— А като член на отбора имам право да знам какво си говорихте. Ние сме екип, Джак, а не сбирщина петли и кокошки.
— Това няма нищо общо с начина, по който си закопчаваш блузата, ирландке, така че охлади феминистките си страсти.
— Но това е обидно.
Джак подкара на юг за известно време, после отново потегли на изток. Реши, че нямат опашка, а не забеляза да наблюдават и сградата на Тия. Това, разбира се, можеше да се промени, но засега им вършеше работа.
Той остави Ребека да беснее мълчаливо на път за вкъщи. Заобиколи сградата и отвори гаража с електронната и карта. Стоманената врата се издигна и той вкара джипа вътре.
В гаража бяха паркирани и поршето, харлито му и буса за наблюдения. Един мъж имаше нужда от играчки. Прибирането им в обществен гараж никога не бе съществувало като необходимост пред него, не само защото годишният наем щеше да надвиши сумата на образование в Харвард, но и защото ги искаше близо до себе си. И под собствената си охранителна система. Той излезе от джипа, настрои ключалките и алармите на вратата и джипа, после отключи асансьора.
