Глава 22
Беше великолепна септемврийска сутрин с леко ухание на есен.
Или поне Ал Рокър бе казал така по време на един от жизнерадостните си репортажи. Но когато си сред тълпите от пешеходци и задръстванията из улиците, настъпил си дъвка и си на път към вражеската територия, свежият въздух не е основната ти грижа.
Тия се чувстваше виновна. А и бе убедена, че изглежда виновна. Очакваше всеки момент хората, които задръстваха тротоара, да спрат и да я посочат с пръст по начина, по който бяха сочили Доналд Съдърланд в „Нападението на крадците на тела“.
Но това доказваше само, че не би трябвало да гледа филми на ужасите.
Тия спря на ъгъла и прикова поглед в светофара, за да се увери, че очите й не се въртят като пощурели и орбитите си. Изпитваше огромно желание да грабне инхалатора си, но се страхуваше да бръкне в чантата си. Вътре имаше толкова много неща.
Толкова много незаконни неща.
Тя задиша внимателно и се присъедини към тълпата, която се втурна през кръстовището в мига, когато светлина се смени.
— Още половин пресечка — промърмори си тя тихо и се изчерви, когато си спомни, че носеше микрофон.
Тия Марш носи микрофон, помисли си тя учудено. И всичко, което казва или й казват, се чува в буса, паркиран на две пресечки на юг от „Морнингсайд“.
Тя устоя на желанието да се изкашля. Мълаки щеше да я чуе и да разбере, че е нервна. А ако той знаеше, тя щеше да се изнерви още повече.
Приличаше на сън. Не, приличаше на участие в телевизионно шоу. Идваше нейният ред и за първи път в живота си тя щеше да се прояви добре и да не забрави репликите си.
— Добре — каза тя тихо. — Влизам.
Отвори вратата на „Морнингсайд“ и влезе вътре.
Мястото беше по-строго официално от „Уайли“ и му липсваше кроткото очарование на магазина на баща й.
Беше наясно, че охранителните камери я записват. Джак й бе показал диаграмите няколко пъти. Тя знаеше къде се намират и едва се пребори с желанието да се вторачи в обективите и да помаха към тях.
Тия отиде да разгледа витрината с китайски порцелан, докато се овладее напълно.
— Мога ли да ви помогна?
С нечовешки усилия на волята Тия се удържа да не подскочи и да не се закачи с нокти на гипсовия таван, стресната от любезния глас.
Тя си напомни, че думата „виновна“ не е изписана на челото й и се обърна към продавачката.
— Не, благодаря. Бих искала да поразгледам.
— Разбира се. Аз съм Джанис. Моля ви, съобщете ми, ако се нуждаете от помощ или имате въпроси.
— Благодаря ви.
Докато момичето се отдалечаваше, Тия забеляза, че Джанис бе облечена в черен костюм, който я правеше да изглежда слаба като мамба и също толкова опасна. И бързо като змия, тя бе огледала Тия и бе преценила, че не си заслужава да й обръща внимание.
Пренебрежителното отношение я жегна, макар да си напомни, че точно това бе идеята. Беше облякла скромен кафяв костюм и бежова блуза, които възнамеряваше да изхвърли веднага щом се прибере, тъй като я правеха абсолютно незабележима.
Тия се приближи към малко писалище от палисандрово дърво, чиято цена й се стори безсрамно надута, и забеляза с крайчеца на окото си, че другият продавач се интересува от нея не повече от Джанис.
Имаше и други продавачи, разбира се. Тя си припомни разположението на „Морнингсайд“, докато обикаляше. За всяка зала на всеки етаж се грижеха поне двама продавачи с орлови погледи. На всеки етаж имаше и пазач.
Всички бяха обучени, както и в „Уайли“, да различават клиентите от зяпачите и да разпознават вероятните крадци.
Тия помнеше достатъчно от собственото си обучение, за да пригоди гардероба и маниерите си към подходящия образ.
Скъп, но прекалено скромен костюм. Добри практични обувки. Семпла кафява чанта, прекалено малка за сериозна кражба. Всичко това й придаваше вид на жена с пари, но без стил.
Не стоеше дълго пред витрините, а се местеше от място на място с разсеяния вид на зяпач, който си убива времето.
Нито продавачите, нито пазачите щяха да й обърнат повече от минималното внимание.
Влязоха две жени, майка и дъщеря според Тия. Джанис скочи. Тия й даде червена точка за бързината и лекотата, с които се нахвърли върху двете потенциални купувачки, преди колегата й да успее да помръдне.
Докато вниманието бе съсредоточено в другия край на залата, Тия извади първия микрофон от чантата си и го залепи под плота на старинното писалище.
Тя зачака алармата да запищи и мъже с пистолети да нахлуят през вратата. Когато кръвта в ушите й спря да бучи, тя чу как жените обсъждаха маси за трапезария с Джанис.
Продължи да обикаля из залата, като отдели доста време на преспапие във формата на жаба. После закрепи бръмбар към долната част на малка масичка в стил Джордж III, върху която седеше жабата. Докато свърши с първия етаж, вече се чувстваше доста компетентна и си тананикаше доволно. Залепи друг микрофон под парапета, докато се качваше към втория етаж. Припомни си чертежите на Джак, откри камерите и си свърши работата. Всеки път, когато някой от продавачите се приближеше към нея, тя се усмихваше глупаво и отказваше помощта му. Стигна до третия етаж й оттам видя как Джанис показваше на клиентките си красива маса за двадесет човека.
Никоя от тях дори не погледна към Тия. Оставаше й само един бръмбар и тя се зачуди къде щеше да свърши най-добра работа. Да, на бюфета „Луи XIV“. Тя обърна гръб на камерата и бръкна в чантата си.
— Тия? Тия Марш?
Тия едва се сдържа да не извика, когато се завъртя и видя Анита.
— Аз… ъъъ… здрасти.
— Магазина ли разглеждаш?
Кръвта, която бучеше в ушите на Тия, слезе в краката й.
— Моля?
— Ами нали си дъщеря на мой конкурент.
Анита се засмя, но очите й бяха студени като лед, когато прегърна Тия през кръста.
— Мисля, че никога преди не съм те виждала в „Морнингсайд“.
В буса едва задържаха Мълаки да не се хвърли навън.
— Чакай — рязко му нареди Джак. — Тя е добре. Ще се справи. Знае, че това е добра възможност.
— Не съм идвала — отвърна Тия и усети, че на лицето й се появява лека усмивка.
Използвай я, заповяда си тя. Използвай държанието си на смотанячка.
— Струва ми се толкова странно, нали разбираш, че никога не съм влизала тук. Имах среща на няколко пресечки оттук и…
— Така ли? Къде?
— С моя терапевт хомеопат.
Лъжата я накара да се изчерви, а това й помогна да изглежда по-убедителна.
— Много хора смятат, че алтернативната медицина е пълна дивотия, но честно казано, при мен дава добри резултати. Искаш ли да ти дам името на лечителя ми? Мисля, че имам визитна картичка…
Тя започна да отваря чантата си, но Анита я прекъсна.
— Не се притеснявай. Просто ще ти звънна, ако имам нужда от… дивотии.
— Всъщност, това беше само оправдание. Дойдох тук, защото се надявах да се видя с теб. Онзи ден, когато обядвахме заедно, прекарах чудесно. Надявах се, че може да го направим отново.
