— О, това е много мило. Ще проверя календара си и ще ти се обадя.
— Би било чудесно. Почти винаги съм свободна. Обикновено се опитвам да си уреждам час при лекаря сутрин, за да…
Тя замълча, изкашля се и задиша затруднено.
— О, Господи. Имаш ли котка?
— Котка ли? Не.
— Реакция… на нещо.
Тия задиша със свистене. Клиенти и продавачи погледнаха нервно към нея.
— Алергия. Астма.
От тежкото дишане й се зави свят и движенията й изглеждаха съвсем истински. Тя извади инхалатора от чантата си и вдъхна шумно.
— Ела. Ела с мен. За бога! — извика Анита, повлече я към асансьора и натисна копчето за четвъртия етаж. Ще притесниш клиентите.
— Съжалявам. Съжалявам… — Тя продължи да вдишва от инхалатора, докато тръпката от успеха сгорещи цялото й тяло. — Ако мога да седна за минута… чаша вода…
— Да, да.
Анита въведе Тия в кабинета си и извика:
— Донесете чаша вода на доктор Марш.
После настани Тия на един стол.
— Сложи си главата между коленете или нещо такова.
Тия се подчини и се усмихна.
В поведението на Анита се долавяха нетърпението и раздразнението, които здравите хора изпитваха към болниците.
— Вода — изхъхри тя и загледа как елегантните обувки на Анита минават по красивия килим.
— Донесете ми проклетата вода! Веднага!
Докато Анита се върне в стаята, Тия вече бе закрепила последния бръмбар под седалката на стола.
— Съжалявам. Ужасно съжалявам — немощно каза Тия. Толкова неприятна работа. Сигурна ли си, че нямаш котка?
— Щях да знам, ако имах проклетата котка — отвърна Анита, като грабна водата от ръката на помощника си и я подаде на Тия.
— Разбира се, че щеше да знаеш. Обикновено котките предизвикват толкова бърза и силна реакция — каза Тия, като бавно отпи от водата. — Но пък може да е и от полени. — От букетите с цветя, които са прекрасни. Хомеопатът ми ме сложи в програма, която съчетава билки, медитация и седмично пречистване. Много съм обнадеждена.
— Страхотно — каза Анита и си погледна часовника. — По-добре ли се чувстваш?
— Да, много по-добре. О, ти си заета, а ти отнех ужасно много време. Баща ми мрази да му прекъсват работата. Сигурна съм, че и с теб е така. Надявам се скоро да се обадиш да обядваме заедно. Аз… аз черпя — добави тя с жален гласец. — За да ти благодаря за помощта днес.
— Ще ти се обадя. Позволи ми да те изпратя до асансьора.
— Надявам се да не съм съсипала деня ти — започна Тия, но замълча, когато помощникът на Анита се приближи към тях.
— Госпожице Гай, това е детектив Робинс от нюйоркската полиция. Той иска да говори с вас.
Тия потисна истеричното си желание да се засмее.
— О, господи! Добре. Би трябвало да те освободя най-после. Благодаря ти много. Благодаря ви за водата — обърна се тя към помощника и забърза към асансьора.
Захапа бузата си отвътре, за да не се изхили и продължи да я хапе, докато стигне до долния етаж и излезе навън.
Нюйоркчани са свикнали с луди и не биха обърнали внимание на скромно облечена блондинка, която се хили истерично, докато тича по тротоара.
— Беше великолепна — извика Мълаки, като я вдигна в буса и я прегърна силно. — Направо великолепна!
— Бях — съгласи се Тия, която не може да спре да се кикоти и се надяваше, че никой няма да я шамароса, за да я отрезви. — Наистина бях. Макар че едва не се подмокрих, когато Анита ме заговори. Но после си помислих, че ако мога да вляза в кабинета й за минута, ще имам възможност да поставя последния микрофон там, но ужасно ми се искаше да се засмея. Предполагам, че това е някаква нервна реакция. Просто… някой трябва да ме накара да млъкна.
— С удоволствие — кимна Мълаки и притисна устни към нейните.
— Дечица, успокойте се и седнете. Сигурно искате да чуете това.
Джак включи аудиосистемата и свали слушалките си.
— … разбирам какво един полицейски детектив може да иска от мен. Кафе?
— Не, благодаря. Госпожице Гай, знам, че сте доста заета и няма да ви губя времето. Става дума за един имот, който сте притежавала, склад близо до шосе 19, на юг от Линдън, Ню Джърси.
— Детектив, съпругът ми притежаваше много имоти, които аз наследих. О, вие казахте, че преди съм го притежавала. Наскоро продадох един имот в Ню Джърси. Адвокатите и счетоводителите ми се разправят с подробностите. Някакъв проблем с продажбата ли има? Не съм чула нищо, което да ме наведе на тази мисъл, а и знам, че сделката беше приключена в началото на месеца.
— Не, госпожо. Не знам нищо за подобен проблем — отговори детективът и се чу леко шумолене. — Познавате ли този човек?
— Не ми се вижда познат. Срещам се с доста хора, но… Не, не го познавам. Трябва ли да го познавам?
— Госпожице Гай, този човек е бил намерен във въпросния склад. Бил е убит.
— О, Господи — възкликна Анита и се чу скърцане, когато се отпусна на стола си. — Кога?
— Не е лесно да се определи точното време на смъртта. Умрял е около датата, на която сте продала склада.
— Не знам какво да кажа. Този имот не е бил използван… даже не съм сигурна откога. Шест месеца. Или пък осем. Но никой не ми е съобщил за тази ужасна история. А аз ще трябва да се свържа с купувачите. Това наистина е ужасно.
— Госпожице Гай, имахте ли достъп до онази сграда?
— Разбира се. На представителя ми бяха дадени всички ключове и кодове, които би трябвало да са предадени купувачите. Предполагам, че ще искате да се свържете с моя агент по недвижими имоти. Ще помоля секретарката си да ви предостави тази информация.
— Благодаря ви. Госпожице Гай, притежавате ли пистолет?
— Да. Три. Съпругът ми… Детектив…
Последва дълга пауза.
— Заподозряна ли съм?
— Това са само рутинни въпроси, госпожице Гай. Предлагам, че оръжията ви са регистрирани.
— Да, разбира се. Имам два пистолета у дома. Един в кабинета и един в спалнята. А третия държа тук.
— Ще ни помогнете много, ако ни предадете оръжията, просто за да можем да ги елиминираме като улики, ще ви дадем разписка за тях.
— Ще уредя това — отвърна тя със студен глас.
— Можете ли да ми кажете къде бяхте на осми и девети септември?
— Детектив, струва ми се, че ще трябва да се свържа с адвоката си.
— Това е ваше право, госпожице Гай. Ако искате да се възползвате от него, ще се радвам да ви разпитам в присъствието на адвоката ви в участъка. Но всъщност предпочитам да приключим още сега и да ви оставя да си вършите работата.
— Не можете да ме завлечете в участъка, за да ме разпитвате за убийството на човек, когото дори не познавам.
