Сет и тръгна към вратата. — Сутринта, подчертавам.
Кам не каза нищо, само сложи ръка на сърцето си.
Дру излезе.
— Защо си пъхаш носа където не ти е работа? И защо приказваш толкова много? — сърдито се обърна към брат си Сет.
— Ей, ти ще я рисуваш ли, или ще я сваляш? — избухна в смях Кам при това изявление. — Каквото е писано да стане. Ще стане, хлапе. Преди известно време, а то не бе много отдавна, ти загуби доста време да ни убеждаваш, че да се свалят момичета било гнусно и отвратително. Чиста тъпотия.
— Това бе преди повече от петнадесет години, но след като на теб ти изглежда не много отдавна, значи наистина си остарял. Сигурен ли си, че ще успееш да се качиш на покрива? Може да ти се завие свят и да паднеш оттам.
— Дори падайки, пак ще мога да те изритам по задника, хлапе.
— Сигурно. Ако Итън и Фил ме държат долу, може и да ме уцелиш. — Той се разсмя, когато Кам го сграбчи през врата с желязната си хватка. — О, човече, сега вече съвсем ме уплаши. Виж, целият треперя.
Но и двамата си спомняха времето, когато наистина беше уплашен. Когато едно малко, мършаво, но умно говорещо момче, замръзваше от ужас, щом някой го докоснеше, независимо дали жестът беше груб или нежен.
Знаеха и помнеха.
Припомняйки си онова време, Сет едва не избълва тревогите, които пазеше скрити дълбоко в най- далечния ъгъл на съзнанието си. Не, трябваше да се справи сам, каза си. И трябваше да го направи веднъж завинаги.
Сет беше човек, който държи на думата си. Когато последният лъч слънчева светлина се скри зад хоризонта, той отиде заедно с Кам в корабостроителницата, за да поработи няколко часа.
Някога, помисли си, смяташе, че ще изкарва прехраната си тук, че ще прекара живота си, работейки рамо до рамо с братята си, строейки красиви дървени яхти и други плавателни съдове. Всъщност най- хубавите му спомени бяха тук, в тази стара тухлена сграда, напоена с неговата пот, малко кръв от порязаните пръсти и вълнението да осъзнаваш, че си част от нещо.
С годините всичко се промени. Както казваше Филип, рафинира се. Стените не бяха вече голи, нито закърпени, а боядисани чисто бели.
Бяха обособили нещо като входно помещение и коридор, който водеше към стълбите за втория етаж. Там се намираше офисът на Филип. Той теоретично разделяше работната зала на две помещения.
По стените висяха грубо нарисувани скици на различни лодки и яхти, построени от семейство Куин през годините. Те отразяваха развитието на бизнеса, напредъка на корабостроителницата, но също и развитието на художника, който ги бе рисувал.
Знаеше от Обри, че преди две години дошъл някакъв колекционер на картини и предложил на братята му четвърт милион за петдесетте скици, които красяха стените.
Те му отказали, но му предложили за тези пари да му построят която лодка си избере от скиците.
Защото за тях парите не означаваха нищо, помисли си отново Сет, макар че в началото бяха преживели доста тежки времена. Нещата опираха винаги до единството. И до обещанието, дадено на Рей Куин.
Самата работилница не се беше променила много. Все още бе голяма, шумна и ярко осветена. Имаше скрипци и макари, които висяха от тавана. Триони, греди, пейки, мирис на прясно отрязано дърво, на талаш, ленен безир, пот, кафе, див рев на рокендрол, звук на режещ трион, дразнещ ноздрите аромат на лук от сандвича на някой.
Всичко това му бе така познато и близко, както собственото му лице в огледалото.
Да, някога той си мислеше, че ще прекара целия си живот тук, слушайки как Филип ругае за някакви неплатени фактури, наблюдавайки внимателните, спокойни ръце на Итън да подават дървото към струга, потейки се заедно с Кам, докато обърнат корпуса на недовършената лодка.
Но нещата не се развиха така. Изкуството го погълна. Любовта към него го отведе далеч от момчешките му амбиции. И го отне за известно време от семейството му.
Сега беше мъж, напомни си Сет. Мъж, който трябваше да отстоява правата си, да стои прав на собствените си крака, да води собствените си битки и да бъде онова, което смята, че трябва да е.
Нищо и никой нямаше да го спре.
— Ти какво, още дълго време ли смяташ да стоиш там с ръце в задника? — попита го Кам. — Изобщо имаш ли намерение да се хващаш за работа? Или нещо ти попречих днес следобед и сега си сърдит?
При тези думи на брат си Сет се върна към действителността.
— Като гледам, нямате нужда от помощ.
Забеляза, че Обри обработва дъска за скиф върху един работен тезгях. Електрическата бормашина трепереше в ръцете й. Отново носеше на главата си шапка, а дългата й коса, вързана на опашка, бе промушена през задния отвор. Итън беше на струга и обработваше мачта, докато вярното му куче се мотаеше из краката му.
— Корпусът на този скиф трябва да се засмоли.
„Аха. Дадоха ми чирашката работа“ — помисли си Сет.
— А ти какво смяташ да правиш? — попита на свой ред той.
— Да се грея и наслаждавам на славата на моята малка империя.
Да се наслаждава, включваше да се занимае с детайлите по преградите на кабината, дърводелство, което Кам бе превърнал в изкуство.
Сет свърши с насмоляването. Е, след толкова време малко се затрудни. Знаеше как да работи и с дъските, помисли си малко възмутен заради това, че му дадоха нещо толкова елементарно. Обри продължаваше да пробива и звукът на машината го блъскаше в главата.
— Хей. — Тя се наведе да поговори с него. — Днес Уил е свободен. Смятаме да ходим да ядем пица. После може да гледаме кино. Искаш ли да дойдеш?
Беше изкушаващо. Искаше отново да се види с Уил, не само защото бяха приятели, но защото смяташе за редно да проверява намеренията на всяко момче, което се навърташе около Обри.
Претегли предложението, като го сравни със самотната вечер, която го очакваше.
— Във „Вилидж Пица“ ли ще ходите?
— Къде другаде. Все още е най-добрата в Сейнт Крис.
— Може би ще намина — реши Сет — да кажа „здравей“ на Уил. Но от киното се отказвам. Трябва да ставам рано утре сутрин.
— Мислех, че вие артистите сутрин спите до късно и не ставате преди обяд.
Сет топеше кълчища в смолата, за да насмоли корпуса.
— Работата ме зове.
— Каква работа? — Тя седна, загледа го и изведнъж разбра. Изражението на лицето му го издаде… — О, цветарката ще позира на известния художник. Аз имам още новини за нея, по същество.
— Не се интересувам от клюки. — Опита се да остане твърд за не повече от десет секунди, след което се предаде. Любопитството надделя. — Е, какви са новините?
— Много сочни, сърчице. Научих ги от Джейми Стайл, тя ги получила от нейния братовчед, който бил журналист в Сената преди няколко години. Тогава Дру и някакъв много високопоставен чиновник или съветник в Белия дом били гореща тема за обсъждане.
— Колко гореща?
— Толкова, че да поддържа огъня във всички колони на „Пост“ почти цяла година. И да потвърди онова, което братовчедът на Джейми описва като годежен пръстен с диамант с размера на топка за врата. После диамантът изчезнал, горещата страст изстинала и се превърнала в лед, а високопоставеният чиновник започнал следващата гореща история с някаква блондинка.
— Била е сгодена?
— Да. Накратко казано, според моя източник. Излязло наяве, че блондинката съществувала още преди годежа. Следиш ли мисълта ми?
— Той е мамил Дру с някаква тъпа Барби?
