За братята Куин Сет трябваше да бъде просто поредното безпризорно дете, прибрано от Рей. Те можеха да се грижат за него толкова, колкото изисква едно обещание, дадено на умиращия на смъртния му одър. И нищо повече. Това щеше да бъде напълно достатъчно.
Но не стана така. Братята промениха живота си заради него. Те му дадоха дом, застанаха до него и му показаха какво означава да бъдеш част от едно семейство. И се бориха, за да го запазят.
Ана беше неговият личен възпитател. Грейс — неговата първа заместник-майка. А Сибил, полусестрата на Глория, донесе със себе си единствените хубави спомени от детството му.
Знаеше колко много бяха пожертвали всички те, за да му дадат живот. Живот, достоен за самия Рей Куин. Когато след време Глория отново се появи и се опита да изтръгне още пари, той вече бе един от тях. Един от братята Куин.
Глория не за пръв път се домогваше до пари. Не за пръв път го намираше и изнудваше. Три години след смъртта на Рей Сет почти я бе забравил, за пръв път се почувства сигурен и в безопасност с новото си семейство, което се грижеше за него и го пазеше. Тогава Глория изневиделица се появи в Сейнт Крис и грабна първите пари от него. Той беше само на четиринадесет години.
Никога не каза на братята си за това.
Неколкостотин долара — това беше първият път, спомни си Сет. Това бе всичко, което успя да събере без семейството му да открие — и да я задоволи. Но за кратко.
Плащаше й всеки път, когато се спускаше като лешояд, докато замина за Европа. А реши да отиде там не само за да учи и работи, но и да избяга от нея.
Смяташе, че тя няма да нарани семейството му, ако не живее с тях, а не вярваше да го последва през океана. Поне така си мислеше тогава.
Успехът му като художник и последвалата известност дадоха на Глория нови идеи. И завишиха изискванията й.
Тя го издири в Европа и започна да иска все повече и повече.
Сега си задаваше въпроса дали завръщането му у дома не беше грешка, колкото и много да се нуждаеше от това. Бе наясно, че ако продължи да й плаща, прави още по-голяма грешка. Но какво значение имаха парите! Парите нямаха значение. Важното беше семейството.
Подозираше, че Рей е разсъждавал по същия начин.
Сет знаеше, че най-правилното, най-разумното нещо бе да й каже да се маха, да я прогони, да не й обръща внимание. Да я разобличи, да разкаже на всички за гадните й инсинуации и блъфове.
Но само като си помислеше, че трябва да се срещне лице в лице с нея, той се предаваше. Чувстваше се задушен, зазидан между стените на безнадеждното си детство и отчаяната необходимост да предпази хората, които обичаше.
Така че й плащаше. И продължи да й плаща не само с пари.
Сет познаваше похватите й, знаеше как работи. Тя никога нямаше да се изпречи директно на пътя му. Щеше да го накара да се тревожи, да не спи по цели нощи, да си задава мъчителни въпроси, да се задушава от безсилие и гняв дотогава, докато десет хиляди му се видят нищожна цена, с която да откупи спокойствието на душата и мисълта си. Глория никога нямаше да се появи в Сейнт Крис, за да не бъде видяна и разпозната от братята и сестрите му. Но със сигурно беше наблизо.
Колкото и параноично да звучеше, Сет имаше чувството и дори можеше да се закълне, че усеща дишането й, пълно с омраза и алчност, във врата си.
Този път обаче нямаше да избяга. Нямаше да напусне дома и семейството си за втори път. Щеше, както и преди, да се отдаде на работата и да живее живота си. Докато отново дойде Глория.
Тази сутрин бе успял да убеди Дру да му позира за втори път. От предишния сеанс знаеше, че тя очаква от него да бъде готов и когато пристигне, точно в седем и половина, веднага да започне да рисува. И точно след шестдесет минути да спре.
За да бъде сигурна, бе донесла дори кухненски таймер — да засече времето. Жената не бе благосклонна към художническия темперамент. Но това не тревожеше Сет. За себе си смяташе, че изобщо не притежава такъв.
Щеше да използва пастели, засега само пробно. Щеше да направи, продължение на скицата с въглен. Това му даваше възможност да изучи лицето й, скритото вълнение, езика на тялото, преди да се впусне в по-задълбочения портрет, който вече се въртеше в главата му.
Когато я гледаше, имаше чувството, че всички модели, които бе рисувал в кариерата си досега, са били само предшественички на Друсила.
Тя почука. Беше й казал, че не е необходимо и може да влиза по всяко време, но тя продължаваше да спазва тази формална дистанция помежду им. Която, помисли си той, докато отиваше към вратата, трябваше да бъде силно скъсена.
Помежду им не трябваше да има нито дистанция, нито формалност, ако щеше да я рисува така, както искаше.
— Точно навреме. Каква изненада. Искаш ли кафе?
Беше подстригал косата си. Все още бе достатъчно дълга, така че стигаше до бието на изтърканата тениска, която очевидно беше нещо като униформа, но опашката вече я нямаше. Изненада се, че й липсва. Винаги бе мислела подобна прическа за мъжка превземка.
Той беше избръснат и можеше да се каже дори спретнат, ако не бяха дупките по коленете на джинсите му и петната боя по обувките.
— Не, благодаря. Вече пих едно тази сутрин.
— Само едно? — Той затвори вратата след нея. — Ако пия само едно кафе, няма да мога да кажа нито едно правилно изречение. Как го правиш?
— Със силна воля.
— Май имаш големи количества от нея?
— Всъщност да.
Под шеговития му поглед тя постави таймера на работната маса и го нагласи на 60. След което отиде право към стола и седна на него.
Дру веднага забеляза промяната.
Беше си купил легло.
Рамката беше стара — проста, желязна, черна рамка. Матракът все още беше гол и имаше следи от етикети.
— Значи все пак се пренесе тук?
Той вдигна очи и проследи погледа й.
— О, не. Но е по-добре, отколкото да спя на пода, ако закъснея много и не ми се прибира. И освен това е нещо, което може да се използва в театъра на бъдещите ни действия.
— О, така ли?
— Ти винаги ли си мислиш за секс, или само когато си с мен? — разсмя се той при вида на зяпналата й уста. — Имах предвид, че ще служи за декор, като този стар стол или онези стари бутилки. — Посочи бутилките в ъгъла. — Като счупената синя купа или старата фруктиера в кухнята. Вземам неща, които ми хващат окото. — Подреждаше пастелите си, но устните му се извиха в усмивка. — В това число и жените.
Тя отпусна рамене. Сет със сигурност щеше да забележи, ако са напрегнати, а това щеше да я накара да се чувства още по-глупаво.
— Аз често употребявам „О, така ли?“ дори и без повод. Това ми е навик.
— Скъпа, ти просто постави едно много изразително ударение на това „О, така ли?“. Спомняш ли си позата?
— Да. — Дру послушно сложи крака си на стъпенката на стола, обви с ръце коляното си и леко се обърна през рамо, сякаш някой току-що я е заговорил.
— Прекрасно. Наистина си много добър модел.
— Стоях в тази поза около час преди няколко дни, как да не я запомня.
— Един час — поправи я той и започна да работи. — Преди да се отдадеш на див разврат през уикенда.
— Толкова съм свикнала с дивия разврат, че той въобще не ми се отразява и не пречи на живота
