— Освен Барби тази блондинка била, всъщност все още е, и истинска акула — адвокатка, асистентка на съветника на президента в Белия дом или нещо такова.
— Сигурно на Дру й е било ужасно тежко всичко това да излезе в пресата.
— Останах с впечатление, че е човек, който може да се оправя доста добре. На никого не се кланя, не сваля шапка и не цепи басма, не е заспала. И си залагам цялата месечна заплата, че е стиснала копелето за топките, преди да му натика пръстена в гърлото.
— Ти със сигурност щеше да го сториш — рече Сет с одобрение и гордост. — Преди да го накараш да излиже пода с езика си. Но Дру не ми изглежда склонна към насилие. По-скоро ми се струва, че го е замразила с един от онези си погледи и убийствено ледени думички.
Обри се подсмихна презрително.
— Много знаеш ти за жените! Тихите води са най-дълбоки. Бъкат от мини. Не само че са дълбоки, но и направо ще те сварят, защото са горещи.
Може би, мислеше си Сет, докато сядаше зад волана на колата. Тялото го болеше от несвойствената работа. Но беше готов да си заложи спестяванията, че Дру е разцепила оня тип на две, без да пролее капка кръв.
Знаеше какво е да видиш дори и малко подробности от личния си живот — объркващи, интимни подробности, изнесени и окаляни в пресата.
Може би затова беше дошла тук — за да се скрие, да избяга от всичко това. Знаеше точно как се чувства.
Той погледна часовника си и тръгна. Можеше да изяде една пица, както предложи Обри. Нямаше смисъл да се връща чак у дома, за да си вземе душ и да измие потта, а после отново да шофира до града.
Със същия успех можеше да се изкъпе и освежи в студиото. Беше си занесъл там сапун и кърпи. Дори се сети да занесе чифт джинси и една чиста риза в шкафа.
Можеше да завари Дру в магазина и да я покани на пица. Което щеше да бъде среща номер три, каза си, много доволен от идеята си Сет.
Лицето й щеше да придобие оня студен израз, който казваше „никак не ми е забавно“, помисли си той. Но в същото време в очите й щеше да проблесне за секунда една бърза светкавица, която говореше точно обратното.
Направо бе очарован от този контраст.
Можеше да прекара часове, не, дни наред да я наблюдава и да се опитва да улови всички варианти на сянката и светлината в нея.
Когато стигна до къщата обаче, видя, че колата й не е на малкия паркинг отзад. Реши да й се обади по телефона и да я уговори да слезе в града, но след това се сети, че не знае номера й в къщата край реката.
Трябваше да се погрижи за това по-рано. Но след като не можеше да се обади оттук, поне щеше да се освежи, да отиде до „Вилидж Пица“ и да се обади от някой градски телефон.
Все някой щеше да знае нейния номер.
Не, по-добре щеше да бъде, реши Сет, докато се изкачваше по стълбите, да вземе една голяма пица в кутия и да мине покрай нейната къща на път за своята. С бутилка „Мерло“.
Коя жена щеше да върне мъж, който й носи пица и вино?
Доволен от плана си, той влезе в стаята. Чу как нещо изшумоля и се плъзна на пода под краката му. Наведе се и вдигна една сгъната бележка, която сигурно е била пъхната под вратата.
Стомахът му се сви, докато подът сякаш пропадна под него.
„Десет хиляди ще ме устроят. Ще ти се обадя.“
Сет просто се свлече и седна направо на земята до вратата на ателието, като смачка листчето на малка топка.
Глория Делоутър се бе завърнала. Не очакваше, че ще го намери, нито че ще го последва толкова бързо. Не беше подготвен да открие, че тя ще диша в гърба му само две седмици след като напусна Рим.
Трябваше му време да помисли. Запрати ядосано малката хартиена топка в другия ъгъл на стаята. Добре. Десет хиляди щяха да му дадат време. Щеше да спечели време, нямаше значение, че отново най- вероятно ще хвърли парите си на вятъра.
Беше го правил и преди. Когато ставаше дума за майка му, нямаше цена, която да не бе готов да плати, само и само да се отърве от нея. И също така да запази семейството си от хищните й нокти.
Тя разчиташе точно на това, разбира се. Глория Делоутър беше като ненаситна акула. А той продължаваше да пълни гушата й, за да я държи далеч от хората, които обичаше.
6
Сет седеше на кея и ловеше риба с въдица и закачено на нея парченце сирене „Бри“ от кухнята на Ана за стръв. Слънцето беше силно и приличаше гърба му с августовска сила, която прегаряше кожата и размекваше мозъка. Не носеше нищо друго, освен отрязани джинси и очила с телени рамки.
Обичаше да гледа през тях как светлината падаше от избледнялото от зноя синьо небе върху вълните, които се плискаха в колоните на кея. Помисли си разсеяно, че би могъл да остави за малко въдицата и да скочи във водата, за да се разхлади.
Тя лениво се блъскаше в бордовете на малката платноходка с бели платна, вързана за кея. Една сойка се обаждаше сред дърветата, а когато подухнеше резкият полъх на бриза, той носеше аромат на рози от храста, който растеше тук отпреди идването на Сет.
Къщата беше съвсем тиха. Тучната морава, която водеше към нея, беше прясно окосена и ухаеше фантастично. Той съвсем ясно долавяше и този мирис. Прясно окосена трева, рози, мързелива вода. Уханията на лятото.
Не му се стори странно, макар да знаеше, че все още е пролет.
Трябваше да направи нещо. Надяваше се Господ Бог да му помогне да запази тишината и спокойствието на този дом и мира около него. А също и семейството си непокътнато.
Дочу лая на кучето, а сетне лапите му зашляпаха по кея. Сет не го погледна дори когато студената му муцуна докосна бузата му. Само вдигна ръка, така че кучето да седне до него. Винаги бе прекрасно да чувства куче до себе си, когато мислите му бяха тежки и тъжни.
Но това не бе достатъчно за кучето, чиято опашка продължи да бие по дъските на кея, докато лижеше с език лицето на Сет.
— Добре де, добре, успокой се. Сега мисля — започна Сет, след което изведнъж усети как сърцето се качва в гърлото му, когато се обърна да го погали.
Това не бе кучето на Кам, а неговото собствено. Фулиш, който бе умрял в ръцете му преди пет години. Останал без дъх и глас, Сет гледаше познатите кучешки очи, които сякаш се смееха на най-прекрасната шега в света.
— Чакай! Я чакай за минутка! — Той сграбчи муцуната на животното, а в сърцето му се преплетоха радост и удивление. Топла козина, студен нос, мокър език. — Ама какво става, по дяволите? Ти откъде се взе?
Фулиш излая радостно още веднъж и скочи в скута му.
— Ето те и теб, малък глупчо — мърмореше Сет, а в гърдите му бушуваше ненаказана любов. — Ето те и теб! Господи, да знаеш колко ми липсваше. — Той остави въдицата и прегърна кучето си.
В мига, в който въдицата щеше да падне във водата, една ръка се протегна и я хвана.
— Не ми се ще това прекрасно парченце сирене да отиде на вятъра — произнесе една жена, седна до него, пусна краката си над водата и метна въдицата. — Решихме, че Фулиш ще те ободри. Няма нищо друго на света като кучето, нали? То е и за компания, и за приятелство, за любов, за удобство, за забавление. Нищо ли не си хванал днес?
— Не. Аз не…
