рисува.
— Не си мърдай главата, само очите. Погледни към мен. Точно така, браво!
— Да. Аз сигурно трябва да бъда поласкана от интереса и желанието ти да ме рисуваш, но трябва да сляза долу, за да отворя магазина.
— Още няколко минутки само.
— Искаш ли да чуеш моето мнение за хората, които не приемат „не“ за отговор?
— Не точно сега. — Трябваше да я накара да говори, да бъде заета с нещо, за да не си отиде, помисли си бързо Сет. О, Господи, моментът беше просто идеален — светлината, лицето, този студен поглед на зелените като горски мъх очи. — Чух, че си наела господин Гимбъл да работи като разносвач на поръчки. Е, как се справя старият дявол?
— Много добре. И тъй като той всеки момент ще се върне, за да…
— Ще почака. Господин Гимбъл ми бе учител по история, когато бях в прогимназията. Още тогава изглеждаше древен като египетска мумия или поне колкото президентите, за които ни преподаваше. Веднъж открихме голяма змийска кожа. Занесохме я и я навихме върху стола на господин Г. през третия срок.
— Сигурна съм, че сте смятали това за страшно смешно и сте си умрели от майтап.
— Ти какво, занасяш ли ме? Та аз бях само на единадесет. Направо щях да си потроша ребрата от смях. Никога ли не си поставяла подобни неща в бюрото на учителя, когато си била ученичка в твоето частно девическо училище?
— Не, никога. И защо реши, че съм ходила в частно училище?
— О, скъпа, че това толкова ти личи! Забелязва се от сто километра. — Сет отстъпи назад и кимна към платното. — Да, добре е. Прилича на теб. — Отново приближи, поправи нещо с въглена, позамаза една линия с палеца си, преди отново да погледне към нея. — Как искаш да наречем това — сеанс или втора среща?
— Никак. — Толкова й се искаше да отиде и да види какво е нарисувал, но стисна зъби и това отне всичките й сили. Чувстваше се изцедена.
— Значи втора среща — отсече той, след което захвърли въглена и взе един парцал, с който избърса ръцете си. — Все пак ти ми донесе цветя, също като на среща. Макар че това трябваше да го направя аз.
— Саксия с растение — поправи го Дру.
— Това е само семантика. Наистина ли искаш картината?
— Зависи от това каква ще бъде цената.
— Цинична си.
— Не подценявай цинизма, той понякога е градивен. Защо не ми дадеш името и адреса на твоя представител? Ще говоря с него и тогава ще видим.
Харесваше му как тази къса, гъвкава коса следваше овала на главата й. Искаше да прави нещо друго, нещо много повече, а не само да я скицира. Искаше да я рисува.
Искаше да я докосва. Да прокарва ръка по това копринено, нежно, плътно, черно покривало, което обгръщаше главата й като шлем, докато не открие истинската му текстура. Искаше да прави това в съня си.
— Хайде да сключим приятелска сделка. Ти ще ми позираш, а аз ще ти дам картината без пари.
— Мисля, че вече го направих.
— Не. Искам да те рисувам с маслени бои. — И с темперни, и с пастели, и с акварел. И с устни в леглото, добави наум Сет.
През изминалите няколко дни непрекъснато бе мислил за нея. Достатъчно дълго, за да прецени, че жена като нея — с такъв външен вид, образование и потекло, сигурно е свикнала с преследването от страна на мъжете.
Така че избра друга тактика — да намали темпото, съвсем определено и нарочно, и да изчака тя да предприеме следващата стъпка. И Дру току-що бе направила точно това. Бе му донесла саксия с домашно цвете.
Сет искаше това момиче лично за себе си, така както я искаше професионално. Нямаше значение кое щеше да се случи първо, трябваше да получи и двете.
Тя отново погледна картината.
Винаги му бе доставяло удоволствие да види желанието в очите на някой, който гледа работите му. Виждайки копнежа в очите на Дру, вече знаеше, че е спечелил. Поне професионално.
— Имам работа — започна тя.
— Ще рисувам извън работното ти време. Отпусни ми един час сутрин преди да отвориш, в деня, в който можеш. И четири часа в неделя.
Тя се намръщи. Изглеждаше й прекалено много. Но картината наистина беше великолепна и си заслужаваше жертвата.
— За колко време?
— Все още не мога да кажа. Не знам. — Той почувства леко раздразнение. — Това все пак е изкуство, а не счетоводство.
— Тук ли?
— Като начало, да.
Дру се замисли, спорейки със себе си, аргументирайки се „за“ и „против“. По-добре никога да не бе виждала проклетата картина. След което, понеже само глупачките се съгласяваха без да видят за какво става дума, тя отиде до статива и го заобиколи, за да разгледа лицето си.
Очакваше нещо грубо, направено набързо, само загатнато, защото му бе отнело не повече от петнадесет минути. И бе изненадана да види, че рисунката е задълбочена и доста детайлна. Наистина този човек имаше удивителна дарба — всички сенки, извивки, ъгли предаваха настроенията, които я бяха обзели.
Изглеждаше замислена и студена, реши Дру. Малко отчуждена и много, много сериозна. Цинична може би? — помисли си и се усмихна.
— Не изглеждам приятелски настроена.
— Защото не си.
— Не мога да оспоря този факт. Нито пък, че имаш невероятна, удивителна дарба. — Въздъхна. — Обаче нямам рокля с дълга и широка пола и горница без презрамки.
Той се засмя.
— Ще импровизираме.
— Добре, ще ти отделя един час утре. От седем и тридесет до осем и тридесет.
— Супер. Съгласен.
Сет заобиколи, свали картината от стената и й я подаде.
— Ти си много доверчив.
— Доверието е прекрасно качество, което също се подценява от много хора. Като цинизма.
Тъй като ръцете й вече бяха заети с картината, той сложи ръце на раменете й. И я повдигна леко, така че тя застана на пръсти. В същия момент вратата се отвори.
— Нищо не се е променило. Винаги все едно и също. Те никога не чукат — промърмори Сет, когато Кам влезе в студиото.
— Здрасти, Дру. Целуни спокойно момичето, хлапе. Защо не усещам мириса на кафе? — Кам тръгна към кухнята сякаш си беше у дома, след което зърна рисунката на статива. Лицето му се промени, изразяваше истинско удоволствие. — Най-лесните петдесет кинта, които съм печелил. Обзаложих се с Фил, че Сет ще те уговори да му позираш, преди да е изтекла седмицата.
— Така ли?
— Не се обиждай. Ако Рембранд беше тук и искаше да рисува някого, то сигурно щеше да се спре на теб и щеше да намери начин да те убеди. Пък и ако това момче бе пропуснало шанса да го стори, щеше да бъде пълен глупак — добави, а лицето му, преди да изчезне в кухнята, светна от гордост, което смекчи гнева й за това, че е била предмет на облог. — Той е като трънче в задника, но не е глупак.
— За трънчето в задника вече съм убедена. За останалото — дали е глупак или не, ще си позволя да запазя оценката си, докато не го опозная по-добре. Значи в седем и половина — рече тя, като се обърна към
