Както и да е, всяко зло за добро, каза си Дру, докато работеше върху няколко малки аранжименти за маса, които щеше да продаде на един от крайбрежните ресторанти в градчето. Беше се установила в Сейнт Крис, беше завъртяла бизнеса си, беше започнала живота, който бе искала, макар да го избра, без да знае, че го иска. Една връзка, независимо дали беше любовна, романтична или просто сексуална, щеше да наруши баланса.
А Дру много държеше на равновесието и му се наслаждаваше.
Единственият човек, който се нуждаеше от нея, изискваше и очакваше нещо през тези дни, беше самата тя. И всичко, което се бе случило и се случваше, си бе направо подарък от Бога.
Доволна от избраната комбинация от нарциси и фрезии, тя завърши аранжимента и го сложи в хладилника. Мъжът, когото бе наела да разнася поръчките на непълен работен ден, щеше да ги отнесе заедно с ирисите, лалетата и снежнобелите лилии, поръчани от една двойка в местния хотел „В и В“.
Чу, че Сет пристигна — звукът на затварящата се врата на колата, поскърцващия чакъл под ботушите му, сетне бързите му стъпки, почти скокове по задните стълби.
След миг чу и музиката. Днес — рок, отбеляза тя, като погледна към вентилационните тръби над себе си. Което вероятно означаваше, че той ще се качи на покрива, за да работи по прозорците.
Тя отиде в задната стаичка, взе растението, което си бе наумила, и се качи по стълбите. Едно учтиво почукване нямаше да свърши работа, като се имаха предвид децибелите, затова Дру използва юмрука си, за да почука.
— Да, да! Влизайте! Отворено е. Откога чукате, момчета?
Когато отвори вратата, той се обърна, закопчавайки на кръста си колан с инструменти.
— О, здравей. — Усмихна й се открито и искрено. — Мислех, че е някой от братята ми, но да ти призная, ти изглеждаш много по-добре от тях.
— Чух, че се качи. — Нямаше да бъде елементарна, обеща си Дру. Нямаше да изпада в смешни мечти и фантазии само защото бе налетяла на един висок, привлекателен мъж, който закопчаваше колана с инструменти на кръста си. — Помислих си, че това може и да ти хареса.
— Какво? Чакай малко. — Развеселен, той отиде в малката кухничка, където свиреше уредбата, и намали звука. — Извинявай, но нищо не се чуваше.
Чукът се удряше по бедрото му. Носеше джинси — избелели и с дупки на коленете. Тениската му също бе белезникавосива и омазана с боя и още нещо, което вероятно бе машинно масло. Не беше бръснат.
Тя никога, ама никога не бе харесвала, нито бе привличана от груби, мръсни и небрежни мъже.
По принцип.
— Донесох ти едно растение. — Тонът й бе остър и по-нетърпелив, отколкото й се искаше. Собствените й думи трябваше да я убедят, че наистина не се интересува ни най-малко от Сет Куин.
— О? — Въпреки тона й той изглеждаше очарован, когато приближи и взе саксията от ръцете й. — Благодаря — рече, докато разглеждаше зелените листа и малките бели цветчета.
— Това е детелина — обясни Дру. — Кралска детелина. Ще ти подхожда.
— И аз тъй мисля. — Той вдигна очи и я погледна. — Много благодаря.
— Не я оставяй да изсъхне, трябва да я поливаш редовно. — Тя погледна нагоре. Двата прозореца вече бяха инсталирани. Беше прав, помисли си Дру. Цялата атмосфера се бе променила от това. — Сигурно си зает.
— Хм. Сключихме споразумение с братята. Аз ще поработя малко за тях, а те ще ми помогнат тук. Нали знаеш, на принципа „ти на мене, аз на тебе“. Така че очаквам Кам да дойде днес, да ми даде едно рамо и да свършим.
— Добре тогава. — Тя се огледа. В края на краищата, напомни си Дру, това беше нейна собственост. Имаше право да проявява интерес какво става тук и докъде е стигнал с преустройството.
Той беше подпрял платна до две от стените. Един статив с все още празно платно стоеше пред предните прозорци. Не беше сигурна как е успял да пренесе огромната работна маса по стълбите и през доста тясната врата, но тя бе в центъра на стаята, цялата отрупана с пособията на художника — четки, бои, бурканче с терпентин, парцалчета, въглени, моливи, креда.
Имаше няколко сгъваеми стола, един дървен старинен стол и още по-стара маса, върху която се мъдреше една особено грозна лампа.
Лавиците, разбира се, дървени, бяха побрали множество необходими неща за рисуване.
По стените не бе закачил нищо. Те бяха празни и чисто бели. Имаше само пространство, необходимите му неща и много светлина.
— Както виждам, вече си се нанесъл и обзавел. Ще те оставя да работиш. — Но едно от подпрените на стената платна привлече вниманието й. Беше тънък пласт пурпурночервено върху зелено. Буйната китка диви напръстничета под перлената светлина на небето спря дъха й и тя сякаш осезаемо почувства допира на листата и венчелистчетата по кожата си.
— Поляна в Ирландия — рече Сет. — Окръг Клер. Прекарах няколко седмици там. Навсякъде, накъдето погледнеш, всичко е картина. Толкова красота просто не можеш да пренесеш върху платното.
— Мисля, ти си успял. Прекрасно е. Просто, обикновено и много силно. Вълнуващо. Никога не съм била в Ирландия. Никога не съм виждала диворастящи напръстничета покрай селски път. Но сега имам чувството, че съм била там и ги усещам. Не е ли страхотно?
Той я загледа за миг. Утринното слънце минаваше през стъклата на прозорците и светлината струеше като водопад върху нея, подчертавайки сянката на челюстта и скулите.
— Стой така. Моля те, просто стой така — повтори Сет, като направи скок към работната си маса. — Десет минути. Става ли? Двадесет най-много.
— Моля?
— Просто стой там. По дяволите, къде ми е… а, ето го. — Той грабна парче въглен, след което обърна статива към себе си. — Не, не ме гледай. Гледай някъде другаде. Чакай!
Отиде бързо до стената, взе картината с напръстничетата, грабна един гвоздей и го закова на стената, след което окачи картината.
— Ето, гледай в нея.
— Нямам време за…
— Рисуване. — Гласът му този път беше троснат и толкова пълен с нетърпение и авторитет, че тя се подчини, без дори да се замисли. — Ще ти платя за загубеното време.
— Не ти искам парите.
— Говоря за сделка, правя ти делово предложение. — Вече шареше с въглена по платното. — Купила си онази къща на завоя на реката. Вероятно имаш нужда от помощ да пренесеш или да изнесеш някои неща, да заковеш нещо, да преместиш…
— Мога да се грижа сама за нуждите си.
— Да, да, ясно. Малко вдигни брадичката, точно така. Господи, точно така. Светлината е супер. Отпусни челюстта. Ако искаш, после ми се сърди, само ме остави да хвана това.
Кой беше този мъж, по дяволите? — мислеше си Дру. Стоеше тук пред нея, с разкрачени крака, в позата на човек, който се готви да стреля. Около бедрата му висеше колан с инструменти, а той рисуваше така, сякаш от това зависеше животът му.
Очите му бяха присвити и я гледаха така настойчиво, така съсредоточено, че сърцето й подскачаше всеки път, когато спираха върху лицето й.
По стереоуредбата „Ей Си Ди Си“ бяха на път да проглушат и ада. През отворения прозорец се чуваха крясъците на шумните чайки, които пикираха над залива. Все още не бе съвсем сигурна защо си позволи да остане и да се подчини на желанието му. Просто продължаваше да гледа картината с ирландските цветя.
Опита се да си я представи как виси на стената в спалнята й.
— Колко искаш за нея? — неочаквано за самата себе си попита Дру.
Веждите му останаха събрани.
— Ще ти кажа, когато свърша.
— Не. Говоря за картината, която гледам, докато се опитвам да не се дразня от теб. Искам да я купя. Предполагам, че имаш агент. Може ли да се свържа с него?
Той само изръмжа, абсолютно безразличен към сделката, която му предлагаше, и продължи да
