ми.
Този път той се обърна.
— О, така ли?
Успя да имитира така добре интонацията й, че тя наруши позата и се разсмя. Винаги успяваше да я разсмее.
— Престанах с дивия разврат още в колежа.
— Де да беше така. — Пръстите му бързаха да уловят нейния прекрасен жив смях. — Познавам те, сладурче. Не можеш да ме излъжеш. Познавам всички като теб. Вие се разхождате наоколо — прекрасни, умни, сексапилни и недостижими, а ние, бедните мъже, страдаме и ви сънуваме, не спим и мечтаем за вас.
Сигурно обаче каза нещо неправилно, защото светлината и веселието в очите й изчезнаха, сякаш някой щракна ключа за осветлението и то угасна.
— Ти не знаеш нищо за мен, нито за жените от моя тип.
— Не го казах, за да те засегна. Извинявай.
Дру безразлично сви рамене.
— Не сме достатъчно близки, за да успееш да ме засегнеш или да нараниш чувствата ми. Познавам те обаче достатъчно добре, за да реша, че ми досаждаш. Няма да позволя да ме дразниш.
— Много съжалявам. Казах го на шега. Исках да те чуя как се смееш. Харесва ми.
— Недостижима, значи — чу се да казва, преди да успее да преодолее гнева си. Клатеше глава и не можеше да възвърне самообладанието си. — Когато в неделя ме сграбчи и целуна, мислеше ли си, че съм толкова недостъпна?
— Бих казал, че действието говори само за себе си. Виж какво. Повечето пъти, когато един мъж види жена, красива жена, която го привлича, той става тромав, нетактичен, вързан. По-лесно му е да си мисли, че тя е недостижима, отколкото да анализира своите собствени недостатъци и непохватност. Жените…
Ако единственото, което можеше да я накара да чувства, беше гняв и бяс, то тогава щеше да нарисува гняв и бяс с пастели.
— Те са мистерия за нас. Искаме ги, желаем ги, не можем да направим нищо против природата си. Но това не означава, че вие не ни плашите по един или друг начин през повечето време.
Тя сигурно щеше да се изсмее презрително, ако той не бе дал този така предсказуем отговор.
— Ти наистина ли очакваш от мен да повярвам, че се страхуваш от жените?
— Е, да речем, че имам известно предимство благодарение на всички мои сестри. — Той вече работеше, но тя бе забравила, че работи. Понякога така беше по-добре. Затова продължи да й говори, докато тя не спираше да се муси пред него. — Но знаеш ли какво стана с първото момиче, с което имах нещо по- сериозно? Трябваха ми цели две седмици, докато събера смелост да й се обадя по телефона. Ти изобщо не знаеш през какви мъки съм минал.
— На колко години беше?
— На петнадесет. Тя се казваше Мерилин Помероу, една лекомислена малка брюнетка.
— И колко време продължи това „по-сериозно нещо“ с Мерилин?
— Толкова, колкото ми трябваше да събера смелост да й се обадя. Две седмици, цифром и словом. Какво мога да кажа? Мъжете изобщо за нищо не стават.
Устните й се извиха.
— Това се разбира и без думи. Аз се влюбих сериозно, когато бях на петнадесет. Уилсън Бъфертън Лоурънс. Четвърти. Бъф за приятелите си.
— Господи, откъде ги измисляте тези имена? Какво можеш да правиш с някой, който се казва Бъф? Играехте поло или скуош?
Беше успял да я успокои, отбеляза на себе си Дру. Това бе още нещо, което умееше да прави много успешно. След като той очевидно не й обръщаше внимание, когато беше бясна, значи нямаше смисъл да си губи времето да бъде бясна.
— Тенис, естествено. Така мина и онова, което ти би нарекъл наша първа среща. Играхме тенис в клуба. Пребих го от бой и с това нашият нежен роман приключи.
— Не си очаквала, че някой, който отговаря на името Бъф, ще бъде нещо повече от кретен, нали?
— Първо бях съсипана, след това бясна. Повече обичам да съм бясна.
— Аз също. И какво стана с горкия Бъф?
— Хм. Както ме информира майка ми миналата седмица, щял да се жени за втори път тази есен. Първият му брак продължил не повече от нашия тенис мач преди толкова много години.
— Дано да е по-щастлив този път.
— Това е естествено — рече тя много сериозно. — Той работи в областта на големите финанси, както се очаква от един Лоурънс четвърто поколение, и щастливата двойка в момента си търсела къща. Любовното гнездо не трябва да има по-малко от петдесет стаи, както си му е редът.
— Приятно ми е да науча, че вече не ти е мъчно за него.
— Беше ми напомнено, поне пет пъти, че трябва все пак да доставя удоволствие на родителите си да изхарчат солидно количество пари за една сватба, с което да покажат на Лоурънсови, както и на всички останали, едно-две неща.
— Значи… ти и майка ти сте имали една много приятна среща за Деня на майката. — Макар че сега изражението й излъчваше единствено и само раздразнение, той продължи да работи. — Внимавай, може да ти закипи кръвта от толкова много презрение.
Тя въздъхна дълбоко и наклони главата си под правилния ъгъл.
— Моите срещи с майка ми трудно може да бъдат определени като
— Трудно е да се каже какво точно са те за мен. Да. Прекарах по малко време при всяка една от тях. Занесох им подаръци. И понеже всички до една плакаха, предполагам, че бяха трогнати.
— Какво им занесе?
— Направих малки семейни портрети. Ана, Кам и момчетата, и тъй нататък. За всяка една поотделно.
— Но това е прекрасно! Много е мило! — възкликна удивена Дру. — Аз занесох на моята майка една ваза „Бакара“ и дузина червени рози. Беше поласкана.
Той остави пастелите, изтри ръцете си в джинсите, докато се приближаваше към нея. След което взе лицето й в ръце.
— Тогава защо изглеждаш толкова тъжна?
— Не съм тъжна.
В отговор Сет само притисна устните си към челото й и ги задържа там, докато не почувства как тя цялата се напрегна, след което се отпусна.
Дру не си спомняше случай да е водила подобен разговор с някой друг. И не можеше да се начуди защо й се струва съвсем естествено да го води с него.
— Трудно ще ти бъде да разбереш едно семейство, в което има конфликти, когато твоето е толкова задружно.
— Ние също имаме много конфликти — увери я Сет.
— Не. Не и по същество. Сигурна съм, че нямате. Време е да слизам долу.
— Все още не — отвърна той, като я задържа на мястото й, докато тя се опитваше да стане.
— Но ти спря да работиш.
— Все още има време — повтори Сет и посочи към таймера. — Ако има нещо, за което да знам твърде много, това са семейните конфликти и пораженията, които те причиняват вътре дълбоко в теб. Прекарах първата една трета от живота си в постоянно състояние на конфликт.
— Говориш за времето, преди да дойдеш да живееш при дядо си? Прочетох историята ти, но там не се казва кой знае колко по този въпрос.
— Да. — Сет изчака стягането в гърдите му да премине. — Преди. Тогава, когато живеех с моята биологична майка.
— Разбирам.
— Не, скъпа, нищо не разбираш. Тя беше мръсница, уличница, наркоманка и пияница и превърна
