— Ти нямаш люлка на верандата.

— Значи трябва да си купя. Напомни ми. Та значи предпочитам да си седя на въображаемата си люлка и да пия чаша хубаво вино, докато слънцето залязва.

Заедно с теб, довърши наум Дру.

Каквото и да говореше, нещо не бе наред. Познаваше лицето му много добре. Толкова добре, че ако затвореше очи, можеше да го нарисува в съзнанието си. В очите му имаше тревога. Сет криеше нещо от нея, нещо, което силно го безпокоеше и измъчваше.

— Два часа — каза тя. — Ще стоим два часа и си тръгваме.

— Както кажеш, Дру. Ти решаваш колко да стоим.

— Ако питаш мен, никога нямаше да отида. Но няма начин да го избегна. Този път и двамата се бяха съюзили срещу мен. Чудя се дали изобщо някога ще достигнем до момента, в който родителите ни няма да могат да ни изнудват емоционално, за да направим нещо, което не искаме.

Тя говореше за своите родители, но думите й го накараха да мисли за Глория и страхът отново сви стомаха му.

— Това е само едно обикновено празненство, скъпа.

— О, де да беше само това! Празненство е, когато отиваш да се развличаш, да се веселиш, да се отпуснеш и да се наслаждаваш на компанията на хора, с които имаш общи неща. Аз нямам нищо общо с тези хора, Сет. Може би никога не съм имала. Майка ми иска да те покаже и аз трябваше да й позволя това, защото ме е отгледала и облякла тази вечер.

— Изглеждаш страхотно. Но трябва да се съгласиш, че аз също изглеждам добре.

— Как бих могла да отрека? Но не се опитвай да ме ободриш, няма да помогне. Въпреки това благодаря. Обещавам да ти върна жеста и да направя същото за теб на връщане, когато ще си изцъклил поглед и ще бъдеш неадекватен, защото ще са те разпитвали и измъчвали на колелото като Светата инквизиция.

— Това означава ли, че за теб има значение какво мислят те за мен?

— Разбира се. — Развеселена, тя извади червилото си и не видя как челюстта му се стегна. — Искам всички тези хора, които изразиха своята лепкава и лицемерна симпатия към мен, когато се разделих с Джона, всички онези, които очакваха да направя гаф или да кажа нещо неподходящо, което щяха да дъвчат до безкрайност на следващата вечеря, да те видят. Искам да ги накарам да си кажат: „О, Дру със сигурност си е стъпила на краката и се е оправила. Виж я ти! Не си е губила времето. Хванала е il maestro giovane6.“

Напрежението се пренесе от врата към гърба му и беше толкова силно, че той не успя да го отхвърли.

— Значи аз ще бъда нещо като символ за твоя настоящ статус — успя да каже и се опита да бъде весел.

Тя начерви устните си и затвори червилото.

— И то много повече, отколкото диамантена огърлица от „Хари Уинстън“. Доста е жалко, тъпо и женско, но не ме интересува. Знаеш ли, за мен беше голямо откритие да осъзная, че все пак приличам на майка си, щом искам да те покажа на тези хора.

— Не можем да избягаме от потеклото си, нито от гените. Колкото бързо и надалеч да тичаме.

— Но е депресиращо. Ако е така, ще трябва да скоча от някоя скала. Нямам никакво намерение да пропилея живота си, като участвам в благотворителни комитети и в четвъртък следобед давам чай за знатните дами на Вашингтон.

Нещо в мълчанието му я накара да протегне ръка и да хване неговата.

— Два часа, Сет. Максимум.

— Твоя воля.

Няколко минути след като влязоха в балната зала, Сет получи първата си представа за предишния живот на Дру.

Групи от хора се движеха, смесваха и преливаха една в друга под звуците на дванадесет членен оркестър. Декорът беше патриотичен — преобладаващите цветове бяха червено, бяло и синьо. Такива бяха цветята, покривките на масите, балоните и знамената.

В центъра на залата се извисяваше огромна сладоледена скулптура на американското знаме, изваяна така сякаш то се вееше от вятъра.

Повечето от женските рокли бяха със същите цветове, но накитите бяха предимно бели, в изобилие и под формата на диаманти и перли. Всъщност дрехите бяха консервативни, традиционни и много, много скъпи.

Беше нещо като политическо рали, състезание, надпревара, оприличи го Сет. Отчасти празненство, отчасти мелница за клюки.

Можеше да ги нарисува с акрилни бои, помисли си той. Всички тези наситени цветове и форми, облени от ярката светлина на кристалните полилеи.

— Друсила. — Катерин изникна неочаквано до тях, облечена в морскосиньо. — Изглеждаш прекрасно. Но не говорихме ли да облечеш бялата рокля на „Валентино“? — Тя целуна дъщеря си по бузата и с едно снизходително „тц-тц“ прекара ръка по косата й.

— Здравей, Сет. — Тя му подаде другата си ръка. — Прекрасно е, че те виждам отново. Страхувах се, че трафикът ще ви забави. Толкова се надявах двамата с Дру да дойдете още преди уикенда, така че да не става нужда да карате по този ужасен път.

Сет за пръв път чуваше за подобно предложение, но веднага влезе в час.

— Благодаря много за поканата, но не можах да се освободя по-рано. Надявам се, че ще ми простите и ще запазите един танц за мен. Така ще мога да кажа, че съм танцувал с двете най-красиви жени в тази зала.

— Не е ли очарователен? — Катерин леко порозовя. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще го направя. А сега ела с мен, трябва да те представя. Толкова много хора искат да се запознаят с теб.

Преди обаче да успее да го отвлече, бащата на Друсила застана пред тях. Беше представителен мъж със сребриста коса и засенчени, подозрително шарещи кафяви очи.

— Ето я и моята принцеса. — Той притегли Дру в силната си и любяща прегръдка. — Закъсняхте и аз се притесних.

— Не сме закъснели.

— За Бога, остави момичето да си поеме дъх — нареди Катерин и дръпна Проктър за ръката.

В един миг Сет си представи как кучето Уитлес дърпа Ана за полата и се мъчи да се завре между нея и някой, който се опитва да я прегърне.

— Проктър, това е кавалерът на Друсила — Сет Куин.

— Радвам се да ви видя. Най-сетне. — Проктър пое ръката му със здраво ръкостискане. Тъмните му очи спряха настойчиво върху лицето му. Сякаш го изучаваха. — Радвам се да се запозная с вас. — Продължаваше да държи ръката му. Сет започна да се пита дали няма да играят на канадска борба, когато той най-накрая я пусна.

— Жалко, че не можахте да намерите време да дойдете за уикенда.

— Татко, вината не е на Сет. Казах ти, и на мама казах, че аз не мога. Ако…

— Магазинът на Дру е страхотен, нали? — прекъсна я Сет. Тонът му беше безгрижен и весел, докато вземаше шампанско от таблата на преминаващия покрай него сервитьор, подаде първата чаша на Катерин, сетне на Дру, на Проктър и накрая взе за себе си. — Не мога да се произнеса по отношение на всички аспекти на бизнеса, но говоря от естетична гледна точка. Тя е използвала пространството и светлината перфектно и е разгънала цяла гама от цветове и материали. Окото на всеки художник би било задоволено от онова, което е направила. Е, аз й се възхищавам, като художник на художник. Трябва да бъдете много горди с нея.

— Разбира се, че сме горди. — Усмивката на Проктър стана остра, кисела, почти убийствена. Тя казваше: „Дру е моя дъщеря, ти какво си мислиш, бе!“ точно толкова ясно, колкото и дърпането на Катерин за ръкава преди малко. — Друсила е нашето най-скъпоценно съкровище.

— Не би могло да бъде другояче — съгласи се Сет.

— А, ето го там и дядо! Сет! — Дру хвана ръката на Сет. — Трябва да те запозная с него.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату