— Разбира се. — Той се усмихна сияйно на родителите й. — Извинете ме за минута. Ще се видим пак.
— Ти си бил много печен в ласкателствата — прошепна му тихо Дру, докато се отдалечаваха. — Впечатли ме.
— Завършил съм курс по такт и дипломация. Мисля, че Фил е виновен за това. Можеше все пак да ми споменеш за поканата за уикенда.
— Да, извинявай. Трябваше. Реших, че по този начин спасявам и двама ни. А вместо това май те насадих на пачи яйца.
По пътя към масата, където сенатор Уиткомб седеше като истински монарх, заобиколен от цяла свита придворни, ги спряха поне дузина пъти. Всеки път Дру разменяше целувка или ръкостискане, след което го запознаваше и се освобождаваше много елегантно от гостите.
— Ти също си много добра — рече й Сет.
— Иде ми отръки по рождение. Здравей, дядо. — Тя се наведе и целуна един възрастен хубав и добре сложен мъж.
Има наблюдателен, внимателен и остър поглед, реши Сет. Като боксьор, който доминира на ринга както с мускулите, така и с ума си. Косата му беше гъста и остра, с цвят на олово, а очите бяха блестящо зелени като на внучката му. Очевидно от него бе наследила удивителните си очи.
Той стана на крака и хвана лицето й с двете си ръце. Усмивката му бе магнетична и заразителна.
— Ето го и моето най-хубаво момиче.
— Ти казваш това на всяка от твоите внучки.
— И го мисля всеки път, когато го казвам. Къде е този художник, за който майка ти ми продъни ушите? Сигурно е този. — Докато държеше рамото на Дру с една ръка, той подаде другата на Сет. — Е, ти въобще не приличаш на идиот, момче.
— Опитвам се, сър.
— Дядо! Какво говориш?
— Спокойно. Според мен си достатъчно умен, щом си прекарваш времето с това хубаво нещо тук! На твое място аз щях да направя същото.
Сет се разсмя.
— Напълно съм съгласен, сър.
— Представям ви — сенатор Уиткомб, Сет Куин. И престани да ме объркваш и злепоставяш, дядо.
— Това е единствената привилегия на един стар човек — да затруднява и обърква внучките си. Много ми харесва вашата работа — обърна се сенаторът към Сет.
— Благодаря ви, сър. И на мен ми харесва вашата.
Устните на Уиткомб се свиха за миг, а бузите му се набръчкаха, но сетне се отпуснаха в усмивка.
— Това момче освен вкус и ум има и твърд характер. Ще видим. Моите източници ми докладваха, че с картините си вадите прилични пари за живеене.
— Спокойно — обърна се Сет към Дру, тъй като тя понечи да се намеси. — Щастлив съм, че мога да живея, като върша онова, което обичам. А както се отбелязва във вашата биография, вие сте голям спонсор на изкуствата. Значи разбирате и оценявате изкуството заради самото изкуство. Финансовите постъпления са на второ място.
— Строите лодки и яхти също така.
— Когато мога. Моите братя са най-добрите проектанти и строители на дървени плавателни съдове по цялото Източно крайбрежие. Ако посетите отново Сейнт Крис, може да наминете и да се уверите лично.
— Може и да го направя. Дядо ви е бил учител. Така ли е?
— Да — отвърна безизразно Сет. — Беше.
— Най-почтената и благородната от всички професии. Срещнах го веднъж на един политически диспут в колежа. Беше интересен и оригинален човек. Осиновил е три момчета, нали?
— Да, сър.
— Но вие сте син на дъщеря му.
— Така да се каже. Нямах щастието да бъда с дядо ми през целия си живот, така както Дру има щастието да е с вас. Но неговото влияние върху мен е много силно и е оставило дълбоки следи. Надявам се той да е поне наполовина толкова горд с мен, колкото аз с него.
Дру сложи ръка върху рамото на Сет, понеже почувства напрежението, което го бе обзело.
— Ако нямаш нищо против, бих искала да танцувам, Сет.
— Разбира се. Извинете, сенаторе.
— Аз ти се извинявам — рече Дру, когато той я прегърна и двамата се понесоха по дансинга. — Моля те, не се сърди.
— Няма защо.
— Напротив. Има. Но той си е такъв. Това е в природата му — да задава въпроси и да изисква отговори. Професионално изкривяване.
— Той обаче не искаше да ме пече на бавен огън като баща ти.
— Не. Той няма това чувство за притежание и власт, и освен това е по-склонен да ми позволи да вземам сама решенията си, да се осланям на собствените си инстинкти.
— Харесва ми. — Това, помисли си Сет, всъщност беше част от проблема. Защото бе видял един интелигентен и проницателен мъж, който обичаше своята внучка и искаше най-доброто за нея. Което автоматично водеше до заключението, че тя също очаква най-доброто за себе си.
А най-доброто едва ли бе издънката на един баща, когото никога не бе срещал, и една майка, която имаше склонност към алкохол и изнудване.
— Той обикновено е по-изтънчен, отколкото сега — обясни Дру. — И много по-умерен, толерантен. Но историята с Джона го вбеси. Сега предполагам, че ще иска на всяка цена да ме предпази от онова, в което се забърквам. Защо просто не си тръгнем?
— Бягството не е решение на нещата. Повярвай ми, опитвал съм го.
— Прав си, и освен това е много неприятно.
Когато музиката спря, тя извърна глава назад и видя зад гърба си Джона.
— Ако не е едно, ще е друго — рече тихо Дру. — Все още ли си въоръжен с такт и дипломация? Ще ти трябват изключително много за тази среща.
— Имам ги в изобилие.
— Дай ми малко на заем — рече Дру и устните й се извиха в студена, безразлична и нищо неказваща усмивка.
— Здравей, Джона. А това е Анджела, нали?
— Дру. — Джона понечи да се наведе и да я целуне по бузата, но зърна в очите й хладно и блестящо като острието на кама предупреждение, което проблесна за част от секундата, но бе достатъчно да го спре. Затова се задоволи само с учтиво ръкостискане. — Както винаги изглеждаш чудесно. Аз съм Джона Стубен — представи се той на Сет и му подаде ръка.
— Аз съм Куин, Сет Куин.
— О, да, художникът. Чувал съм за вас. Моята годеница Анджела Дауни.
— Поздравления. — Дру знаеше, че повече от дузина очи са приковани в нея. Дори чувстваше физически как погледите им пробождат кожата й. Но запази изражението си учтиво, макар и безизразно. — Желая ви всичко най-хубаво — рече тя, като се обърна специално към Анджела.
— Благодаря. — Анджела не пускаше ръката на Джона, която държеше здраво със своята. — Видях две ваши картини на изложбата за съвременно изкуство в „Смитсониън“ миналата година. Едната беше нещо много лично — стара бяла къща, клонести дървета, хора, които седяха около огромна маса за пикник, и кучета в двора. Беше прекрасна и толкова искрена.
— Благодаря. — Картината се казваше „Моят дом“, спомни си Сет. Онзи, който пазеше в паметта си. Беше една от многото картини, нарисувани по памет.
— А как върви твоят малък бизнес, Дру? — попита Джона. — И животът на бавни обороти?
— И двете вървят отлично. Наслаждавам се да работя и живея сред хора, които не се преструват всяка сутрин, че съм единствената за тях и преди да са изтрили целувката за довиждане, се хвърлят в постелята на друга.
