Знаеше, че това е бягство, самосъжаление, еднопосочен билет. Здравото напиване бе нещо като патерици, които ще ти помогнат да вървиш, но краката ти ще останат счупени. Една илюзия, но и капан.
Много важно! Пет пари не даваше за това! Трябваше да се излекува. Затова си наля още една чаша „Джеймисън“ и загледа тъмнокехлибарената течност на светлината на едничката лампа, която бе запалил в ателието си.
Братята му му дадоха да вкуси първото си уиски на двадесет и една години, на рождения му ден. Бяха само четиримата. Седяха на кухненската маса, а децата и жените ги нямаше.
Това бе един от онези силни, изпълнени с очарование мигове, които никога нямаше да избледнеят или да изчезнат. Ароматният дим на пурата, която Итън пушеше тогава, го обгърна и сега. Вкусът на питието беше стипчив и остър върху езика му, сетне слезе по гърлото и го изгори, докато накрая се разля и стопли стомаха му. Звукът от гласовете на братята му, техният смях и абсолютната сигурност, че той е част от тях, че принадлежи на тази общност, бяха живи и реални и в този миг.
Сега не го интересуваше вкусът на уискито. Но то бе онова, което човек търси, когато целта му е да постигне забвение.
Сет отдавна бе престанал да се пита какво представлява Глория Делоутър и как и защо е станала такава. Част от нея беше и в него самия и той приемаше, че е бил белязан по рождение. Не вярваше в греховете на бащите, нито на майките. Не вярваше в покварената кръв. Всеки един от братята му беше преминал през някакъв вид ужас, но въпреки това те бяха най-добрите мъже, които познаваше.
Каквато и частица от Глория да носеше в себе си, тя е била изтръгната и изхвърлена благодарение на почтеността, гордостта и състраданието, което му бяха дадени от семейство Куин.
Може би това бе една от причините, поради които тя ги мразеше. Него и всички останали. Всъщност нямаше значение защо. Глория беше част от неговия живот и той трябваше да се справи сам с нея.
По един или друг начин.
Сет седеше и пиеше под светлината на единствената лампа в стаята, пълна с картини и инструменти за работата, която обичаше. Вече бе взел своето решение и щеше да живее с него. Но поне тази нощ можеше да забули бъдещето, да го забрави с бутилката ирландско уиски и тъжните блусове, които бе избрал за фон.
Когато клетъчният му телефон започна да звъни, той изобщо не му обърна внимание. Надигна бутилката и пи направо от нея.
Дру затвори телефона и започна да крачи из стаята. През последните два часа бе звънила повече от десетина пъти и бе изкопала пътечка върху пода от вървене напред-назад, като звяр в клетка. От момента, когато се обади Обри да го търси.
Не беше с Обри, а я бе уведомил, че ще прекара вечерта с нея. А на Обри и семейството си бе казал, че ще бъде при Дру.
Така че къде беше, по дяволите?
Беше се покрил. Сигурно нещо се бе случило, реши тя. Нещо се бе случило още предишната вечер. Дори преди приема у родителите й, още преди да тръгнат. Бе забелязала някаква потисната свирепост, някаква необяснима ярост, която той се опитваше да скрие с голямо усилие. И това вероятно се бе изразило под формата на по-грубия секс.
Дори и след него, след като и двамата достигнаха до точката на пълно изтощение, тя чувстваше как нещо бурно и непокорно продължава да клокочи под повърхността. Трябваше да го извади отгоре, да го пусне да изтече. Но не бе в природата й да си пъха носа където не й е работа или да изкопчва тайни, които човек не иска да споделя. Не обичаше и отхвърляше начина, по който родителите й я разпитваха и искаха да знаят причините за всяко нейно настроение. Настроенията, както и мислите според нея бяха лични неща.
Ето че Сет я бе излъгал. А тя чувстваше, че лъжата не е в характера му. Значи имаше причина.
Ако се бе случило нещо лошо, трябваше да му помогне. Не бе ли това част от задълженията на любовта?
Дру погледна часовника си и с усилие се възпря да не започне да чупи пръсти. Минаваше полунощ. Ами ако беше ранен? Ако бе катастрофирал?
А може би просто бе пожелал да прекара една вечер сам.
— Ако е така, можеше да го каже. Щяхме да го разберем — промърмори сама на себе си Дру и тръгна към вратата.
Знаеше едно място, където бе най-вероятно да се е скрил. А тя нямаше да се успокои, докато не го намери. Караше колата по пътя към града и си говореше сама. Изпитваше нужда да обсъди ситуацията на глас. Връзката й със Сет не означаваше, че той трябва да й докладва всяка минута къде е и с кого е. И двамата имаха свой собствен живот, интереси, задължения. Тя със сигурност не бе от жените, които не могат да организират живота си без мъжко присъствие.
Но това не му даваше право да я лъже за плановете си. Ако бе отговорил на проклетия телефон, сега нямаше да кара към града посред нощ, за да го търси като някаква досадна и ревнива съпруга.
И освен беше готова да му трие сол на главата заради това, че я бе принудил да се държи като такава.
Беше насъбрала страшно много гняв, когато зави зад магазина и видя колата му на паркинга. За малко да обърне и да се върне на минутата вкъщи. Не можеше ли да й каже, на нея и на останалите, че иска да работи! Не можеше ли просто да вдигне телефона и…
Дру удари спирачките.
Ами ако не може да вдигне телефона? Ако не е в състояние да отговори, защото е в безсъзнание или е много болен и дори не може да стане от леглото? — помисли си с ужас тя.
Затова паркира колата си до неговата, изскочи от нея и изкачи стълбите на бегом.
Картината, как Сет лежи безпомощен на пода, беше толкова ясна, че когато отвори със замах вратата и го видя да седи на леглото и да се налива с алкохол направо от бутилката, не можа да реагира.
— О, слава Богу! Значи си добре. — Първото, което почувства, бе облекчение. То почти подкоси коленете й. — О Сет! Господи! Толкова се притесних за теб.
— За какво? — Той остави бутилката и я загледа с мътен поглед.
— Никой не знае къде… — Дру неочаквано осъзна каква е причината и кръвта й кипна. — Ти… ти си пиян! — извика възмутено.
— Не съвсем, но след малко ще бъда. Все още работя по въпроса. Какво търсиш тук?
— Обри се обади преди няколко часа да те търси при мен. Лъжите ти излязоха наяве. Не си нито с нея, нито с мен. И понеже не отговаряш по телефона, бях достатъчно глупава да се притесня за теб и да тръгна да те търся.
Все пак беше достатъчно трезвен. Дотолкова, че да осъзнае как настроението й може да бъде полезно и за двамата.
— Ако си дошла с надеждата да ме хванеш с друга жена, съжалявам, че те разочаровах.
— Не. И през ум не ми е минавало, че можеш да ме измамиш. — Напълно объркана от обида и гняв, тя приближи до леглото и погледна нивото на питието в бутилката. — Освен това изобщо не съм допускала, че можеш да ме излъжеш. Нито че можеш да се скриеш тук сам и да се наливаш с уиски.
— Ще ти кажа, че има много неща, които не знаеш за мен, скъпа. — Той потупа бутилката. — Искаш ли едно? Чашите са в кухнята.
— Не, благодаря. Има ли все пак някаква причина, поради която се е наложило да тревожиш близките си и да правиш този алкохолен маратон?
— Аз съм вече голямо момче, Дру. И няма нужда да се влачиш след мен само защото съм искал да изпия няколко питиета. Да пия уиски, е повече в моя стил, отколкото глътките скъпо шампанско на скучна галавечеря с прочути политици. Не можеш да се справиш с това, но то не е мой проблем.
Тя застина и автоматично, инстинктивно вирна брадичка.
— Бях длъжна да отида. Ти не бе длъжен. Изборът беше твой. И сега е твой. Щом искаш да се потопиш и да потънеш в алкохолното опиянение, твоя си работа. Но не е необходимо да ме лъжеш. И нямам намерение да се правя на глупачка.
