Сет сви рамене, отново отпи голяма глътка, решавайки, че тя най-добре знае какво е най-доброто за нея. Още няколко безмилостни удара по гордостта й и тя сама щеше да си отиде.
— Знаеш ли какъв е проблемът с жените? Човек спи с тях няколко пъти, казва им онова, което искат да чуят. Качва ги на седмото небе и те си мислят, че могат да му се качат на главата. А когато си вземе малко почивка, скачат върху него като… върху маймуна. Господи! Знам, че не трябваше да правя всичко онова снощи. То сигурно ти е подсказало някои идеи.
— Идеи ли каза? — повтори Дру. Чувстваше се унижена, а гърлото й беше сухо и гореше. — Идеи?
— Не може ли да оставим нещата да се развиват от само себе си? — Той поклати глава и отпи. — Винаги ли гледаш напред, какво ще стане утре, или чак другата седмица? Ти правиш планове за бъдещето, скъпа, а точно това най не го обичам. Много е приятно човек да бъде с теб, но хайде по-добре да спрем навреме, докато все още не е станало късно.
— Ти… ти ме гониш?
— Е, не така де! Не говори толкова грозни думи. Просто трябва малко да намалим темпото.
Изведнъж я обзе печал.
— Всичко е било само заради секса и позирането? Не, не ти вярвам. Не.
— Хайде да не правим трагедии. — Той отново посегна към бутилката. Наливаше се като каруцар. Защото не можеше да погледне към нея, нито към сълзите, които пълнеха очите й.
— Аз ти повярвах. Вярвах ти с тялото и със сърцето си. Никога не те помолих за нищо. Ти ми го даваше, преди аз да поискам. Не заслужавам да се отнасяш с мен по този начин, само защото се влюбих в теб.
Тогава той я погледна и изписаните на лицето й болка, тъга и гордост го стреснаха.
— Дру…
— Обичам те — рече тихо тя. — Но това си е мой проблем. Ще те оставя с твоите проблеми и с бутилката ти.
— О, Господи! По дяволите, не си тръгвай! — извика Сет, когато тя се упъти към вратата. — Дру, моля те! Недей. — Остави бутилката на масата и обхвана главата си с две ръце. — Не мога да го позволя. Не мога да я оставя да те вземе от мен — прошепна едва чуто.
— Ти какво си мислиш, че ще стоя тук и ще плача пред теб? Че ще ти говоря, когато си пиян и ме оскърбяваш?
— Съжалявам. Извинявай. Моля те!
— Защо ми се молиш? Защо съжаляваш? — Ръката й, която бе на дръжката на вратата, трепна. — Не ми трябва твоята гузна, виновна мъжка съвест, след като ме нарани и обиди дотолкова, че да се разплача. Онова, което искам сега, е да вървиш по дяволите право в преизподнята.
— Моля те! Да не си посмяла да излезеш. Мисля, че няма да го преживея. — Всичко в него — вина, мъка, отвращение от себе си и любов, се надигнаха и хванаха гърлото му като гигантски ръце, които го душаха. — Мислех си, че ще успея да те прогоня. Не можах. Не мога да го понеса. Не знам дали е егоистично и кое е правилно, но няма да ти позволя да си отидеш. В името на Бога, не си отивай.
Дру се обърна и видя истинско отчаяние, изписано на лицето му. Сърцето й сякаш се разкъса на две.
— Сет, моля те, кажи ми какво има. Кажи ми какво те измъчва. Виждам, че нещо не е наред.
— Не биваше да ти казвам тези неща. Това беше глупост.
— Тогава защо ги изрече? Кажи ми защо седиш тук сам и пиеш до безсъзнание.
— Аз бях почти в безсъзнание още преди да взема бутилката. Не знам откъде да започна. — Той прекара ръка през косата си, личеше, че е силно объркан. — От началото, предполагам. — Притисна с пръсти слепоочията си. — Малко съм пиян. Трябва да пия кафе.
— Ще ти направя.
— Дру. — Сет вдигна ръце и ги отпусна безпомощно. — Всичко, което ти казах, откакто влезе тук, беше лъжа.
Тя си пое дълбоко въздух. Засега реши да потисне гнева и болката и да го изслуша.
— Добре. Ще ти направя кафе и ти ще ми кажеш истината.
— Всичко започнало много, много отдавна. Много преди дядо ми да ме доведе тук. Преди Рей Куин да се ожени за Стела. Преди да я срещне дори. Дру, съжалявам, че те обидих.
— Слушай, просто ми разкажи. С другото ще се оправяме след това.
Сет отпи от кафето.
— Рей срещнал една жена и двамата се харесали. Започнали да ходят заедно. Имали любовна връзка — поправи се той. — И двамата били млади, били свободни, защо не? Всичко хубаво, обаче той не бил мъжът, когото тя търсела. Най-обикновен учител. Някой, който клони надясно, докато тя клоняла наляво. Произхождала от семейство като твоето. Искам да кажа…
— Знам какво искаш да кажеш. Че е имала определено социално положение, което я е задължавало, и амбиции, които според нея той не можел да задоволи.
— Да. — Сет въздъхна и отпи още кафе. — Освен че си хубава, ти си и прекалено умна. Благодаря за помощта. Така че тя скъсала с него, изоставила го и си отишла. Оказало се обаче, че е бременна, от което никак не била очарована. Поне аз така прецених нещата от начина, по който ми разказаха историята. Срещнала друг мъж и решила да износи бебето, омъжила се за него.
— И никога не е казала на дядо ти за детето.
— Не, никога. След време имала втора дъщеря. Това е Сибил.
— Сибил!… Но? О! — Дру остави нещата да се наместят в съзнанието й, докато ги проумее. — Разбирам. Дъщерята на Рей Куин е наполовина сестра на Сибил. И е твоята майка.
— Не, тя е Глория. Името й е Глория. Тя не ми е майка и не е като Сибил. Глория я мрази. Мисля, че така се е родила — да мрази всичко и всички. Каквото и да е имала или получила, не й е било достатъчно.
Той беше бледен и изглеждаше болен и изтощен. Дру трябваше да се наведе към ръба на масата, за да го чува по-добре.
— За някои хора никога нищо не е достатъчно.
— Да. Глория пораснала, хванала се с някакъв тип, изчукала се. Така съм бил направен аз. Той дори се оженил за нея. Но това не е важно. Никога не съм го виждал. Той не влиза в сметката.
— Баща ти…
— Донорът на сперма — поправи я Сет. — Не знам какво е станало помежду им. Когато Глория изхарчеше парите, се връщаше в родния си дом, за да издои още, като водеше и мен. Не си спомням много от онова време, бил съм много малък. Родителите й обаче не заклали златната кокошчица заради нея. Глория имаше склонност към бутилката и разни химически упойващи средства — трева, дрога. Мисля, че няколко години се връщахме и пак изчезвахме. Знам, че когато Сибил живееше в Ню Йорк, тя ме остави за малко при нея. Не си спомням много. Не си спомнях въобще Сибил, докато не я срещнах отново. Бях само на няколко години. Сибил ми подари едно плюшено кученце. Нарекох го Твое. Нали разбираш, когато я попитах чие е кучето, тя ми каза…
— Твое — довърши вместо него Дру и сложи ръка на главата му. — Тя е била добра с теб.
— Беше страхотна. Както вече ти казах, не си спомням много от този период, освен чувството, че съм в безопасност, когато бях с нея. Сибил ни прибра при себе си, купи ни храна, дрехи. Грижеше се за мен, когато Глория изчезваше и не се появяваше с дни. А Глория й се отплати, като открадна всичко, което можа, докато Сибил я нямаше вкъщи, и избяга с мен.
— Нямал си избор. Децата нямат избор.
— Не, аз не се смятам отговорен за тогава. Просто ти разказвам. Не знам защо не ме остави и не си отиде. Само подозирам, че разбра, усети, че между мен и Сибил се създаде връзка, защото… ние…
— Защото вие със Сибил сте започнали да се обичате. — Дру взе ръката му. — А тя ви е мразила и не е можела да позволи това.
Той затвори за миг очите си.
— Става ми по-леко, когато ти разказвам и ти ме разбираш.
— Нима мислеше, че няма да те разбера?
— Не знам какво съм мислил. Тя ме изважда от равновесие. Това е единственото извинение, което
