— Но тя не си отива.
— Не. Тя винаги се връща. Ето къде бях тази вечер. Срещнах се с нея, за да обсъдим последните й изисквания. Разбрах, че е идвала в твоя магазин. Мислех, че е искала само да те огледа по-отблизо, но всъщност тя си е правила други сметки.
— А, онази жена. — Дру се вцепени и я побиха студени тръпки. — Хароу, така каза. Гло Хароу.
— Тя е Делоутър. Мисля, че Хароу е майчината й фамилия. Баба ми се казва Барбара Хароу. Знае всичко за твоето семейство. Парите, връзките, политическото ви положение. Ще обърка всичко и ще направи всичко по силите си, за да те нарани, да те очерни. Както и моето семейство, ако не й платя онова, което иска.
— Това е само друга форма на изнудване. Знам как някой използва чувствата ти, за да те изстиска. Тя използва любовта ти като оръжие.
При тези думи го побиха студени тръпки и той сякаш чу ехото от гласа на Стела в главата си.
— Какво каза?
— Казах, че Глория използва любовта ти като оръжие, а ти й позволяваш. Поставяш го сам в ръцете й. Това трябва да престане. Трябва да разкажеш всичко на семейството си. Сега.
— Господи, Дру! Не мисля, че най-правилното нещо е да им кажа всичко. Още по-малко в два часа сутринта.
— Знаеш много добре, че е най-правилното. Единственото, което трябва да направиш. А мислиш ли, че за тях времето е от значение?
Тя отиде до работната маса, където бе телефонът.
— Мисля, че трябва да се обадиш първо на Ана. Тя ще се свърже с останалите. — Дру вдигна слушалката. — Искаш ли ти да й се обадиш и да й кажеш, че тръгваме към тях, или аз да го направя?
— Ти какво взе да се разпореждаш и да командваш?
— Разпореждам се, защото май се нуждаеш точно от това. Нима си мислиш, че ще стоя просто така, със скръстени ръце, и ще й позволя да ти стори това? Нима смяташ, че някой от нас ще го направи?
— Истината е, че тя е като бреме на гърба ми. Като маймунката, която винаги нося на рамото си. Не искам да скочи върху теб или върху семейството. Трябва да ви защитя от нея.
— Да ме защитиш ли? Радвай се, че все още не съм запокитила телефона върху теб. Твоето велико и много умно решение беше да се разделиш с мен, да ме прогониш, да ме накараш да си отида. Какво си мислиш? Че на мен ми трябва такъв самопожертвователен рицар на бял кон?
Той се засмя.
— Това нещо като мъченик ли е?
— Почти.
Сет вдигна ръка.
— Добре, не хвърляй телефона. Дай ми го.
18
Кухнята винаги беше мястото за семейни срещи. Спорове, дискусии, малки празненства — всичко се провеждаше тук. Тук се правеха планове и се вземаха решения. Край старата кухненска маса се порицаваха лошите постъпки, а много по-често се раздаваха награди. Ето защо никой не смяташе, че тя трябва да бъде сменена.
И сега всички се бяха събрали около нея. На печката бе сложено кафе и лампите в цялата къща бяха запалени, за да прогонят мрака. На Дру й се стори, че едва ще се поберат в това ограничено пространство толкова много хора. Но те направиха още едно място. Направиха място и за нея.
Всички дойдоха, без да се поколебаят, излизайки от постелите си и измъквайки сънените си деца от леглата. Сигурно бяха озадачени и стреснати, но никой не зададе въпроси. Дру чувстваше как в спокойния среднощен въздух се промъква напрежение, което расте и се сгъстява.
Най-малките хлапета бяха заведени на горния етаж и сложени в свободните легла, за да продължат съня си. Емили остана да ги наглежда. Дру си представи как не всички от тях искат да спят и си говорят тихичко, като правят предположения за тази неочаквана среднощна среща.
— Извинявам се на всички — започна Сет.
— Щом си ни извадил от креватите в два сутринта, значи имаш причина. — Филип сложи ръката си върху ръката на Сибил. — Да не си убил някой? Защото ако ще трябва да се отървем от тялото още тази нощ, най-добре да започваме, докато не се е зазорило.
Благодарен на брат си за това, че се опита да разведри атмосферата, Сет поклати глава.
— Не, все още не съм убил никого. Може би щеше да е много по-лесно за всички ни, ако бях го направил.
— Хайде, Сет. Изплюй камъчето и си спести разсъжденията — намеси се Кам. — Колкото по-скоро ни кажеш какво не е наред, толкова по-бързо ще успеем да направим нещо по въпроса.
— Тази нощ се срещнах с Глория.
Настъпи тишина. Плътна и страшна тишина. Сет погледна Сибил, защото знаеше, че тя най-много ще се разстрои.
— Съжалявам. Мислех, че ще намеря начин да се справя сам и да не ви казвам, но се оказа, че няма такъв.
— И защо не си ни казал? — В гласа на Сибил имаше напрежение, а ръката й под пръстите на Фил видимо трепереше. — Ако се навърта наоколо и те безпокои, ние трябва да знаем.
— Не е за пръв път — призна виновно той.
— Но трябва да бъде за последен. — В гласа на Кам кипеше гняв. — Какво става, Сет? Какво искаш да кажеш? Че е идвала и преди и ти дори не си ни споменал за това?
— Не виждах смисъл да ви забърквам в тази мръсотия. Не исках…
— Мамка му! Кога? Кога е започнало всичко това? Кога за пръв път тя се е върнала за теб?
— Кам… — обади се Ана.
— Ако смяташ да ми кажеш да се успокоя — обърна се той към нея, — направо си губиш времето. Спести си думите. Зададох ти въпрос, Сет!
— Когато бях на четиринадесет години.
— Кучка! Ама и ти си един! — Кам скочи от масата. Дру изтръпна. Не беше виждала досега такава ярост, толкова силна, люта и свирепа възбуда, готова да смачка всичко по пътя си.
— Значи през всички тези години тя е идвала тук, а ти не си казал нито дума?
— Няма защо да му крещиш сега — намеси се Итън и макар че гласът му бе спокоен, в очите му Дру забеляза нещо, което й подсказа, че и неговият гняв може да бъде толкова смъртоносен, колкото този на брат му. — Пари ли искаше от теб?
Сет понечи да отговори, но само вдигна рамене и поклати утвърдително глава.
— Е, сега вече можеш да му викаш — промърмори Итън на брат си.
— Ти си й плащал, така ли? И продължаваш да й плащаш? — В гласа на Кам вибрираха изненада и яд. — Защо, по дяволите? Какъв е бил смисълът? Щяхме да ритаме алчния й задник от тук чак до Небраска, ако ни беше казал! Щяхме да предприемем всички законови стъпки, за да я държим далеч от теб. Защо, по дяволите, си й позволил да те измъчва?
— Направих всичко, за да я държа далеч от вас. В края на краищата това бяха само пари. Някакви си жалки, нищожни пари. Моля ви! Исках тя да се махне и да ни остави на мира.
— Но тя продължи да се връща — рече тихо Ана. Тихо, защото собственият й темперамент бушуваше под повърхността. Ако избухнеше, гневът на Кам щеше да изглежда като безобидна сръдня на малко момче. — Нали?
— Да, но…
— Трябваше да ни се довериш. Знаеш, че сме с теб и сме тук.
— О, Ана. Знаех това.
— Но не е този начинът да ни го покажеш — извика Кам.
— Давах й пари — вдигна ръце Сет. — Само пари. Това беше единственият начин според мен да ви защитя. Трябваше да направя всичко, всичко, което можех, за да ви се отплатя.
