— Здравей, Глория. Странно, но майка ми не си спомня изобщо за теб. И няма никакво желание да се запознаете. Но дядо ми има. — Тя извади от джоба си листче хартия.
— Това е неговият телефонен номер в офиса му на Хълма. Ще се радва да говори с теб, ако му се обадиш.
Глория грабна листчето от ръката на Дру и бързо се отдръпна, когато Сет пристъпи към нея.
— Ще ви накарам да съжалявате за това! — Тя извика и си проправи път сред тях, като спря за миг пред Сибил.
— Не трябваше да идваш, Глория — промълви Сибил. — Трябваше да си кротуваш. Сега ще изгубиш всичко.
— Кучка! Ще съжаляваш! Ще ви накарам да плачете всички до един. — Глория излезе през вратата, като им хвърли един последен убийствен поглед.
— Ти трябваше да си стоиш вкъщи — рече Сет на Дру.
— Да, знам. Но не можах — отвърна тя и докосна бузата му.
19
Къщата и дворът бяха пълни с хора. Раците вдигаха пара в голямата тенджера, а на поляната бяха разположени половин дузина маси за пикник.
Ежегодното тържество на семейство Куин по случай Четвърти юли беше в разгара си.
Сет си наточи бира, намери си сянка и, като извади скицника, започна да рисува.
Това беше неговият свят, помисли си. Приятелите, семейството, провлеченият говор на хората от крайбрежието и викащите деца. Миризмата на варени раци, на бира, на талк и пудра, на трева. И на вода.
Няколко хлапета бяха отплавали да ловят риба с лодка с яркожълто платно. Кучето на Итън цамбуркаше с Обри в плитчината, както в старите времена.
Сет дочу смеха на Ана и веселия звук от конски копита. Денят на независимостта. Това беше неговият Ден на независимостта, каза си. Щеше да го помни до края на живота си.
— Празнувахме така тук още преди ти да се родиш — чу да казва тихо Стела до него.
Моливът се изплъзна и падна от пръстите му. Този път не беше сън, помисли си Сет, леко замаян. Даваше си сметка, че седи на двора под сянката на дървото, заобиколен от хора, обгърнат от шум.
И си говори с дух.
— Не бях сигурен, че говориш с мен.
— Ти забърка голяма каша и аз трябваше да дойда. Но добре, че най-накрая оправи нещата и сега всичко е наред.
Тя отново носеше на главата си старата шапка, бе облечена с червена риза и избелели сини шорти. Без каквато и да е оформена мисъл, съвсем импулсивно, Сет вдигна молива, обърна страницата на скицника и започна да я рисува такава, каквато я виждаше, седнала доволно на сянка.
— Винаги съм се страхувал от нея, без дори да знам защо. Но това вече е минало.
— Добре. Но стой далеч от Глория, защото тя винаги ще причинява неприятности. Господи, я виж Крауфорд! Нима е толкова остарял? Времето наистина минава, без значение какво правиш. Някои неща си отиват и биват забравяни. Други заслужават да бъдат запомнени и дори повторени. Като това празненство, всяка година, година след година.
Той продължи да я скицира, но нещо го стегна за гърлото.
— Ти няма да дойдеш повече никога, нали?
— Така е, скъпи. Няма да се върна отново.
Тя го докосна и Сет осъзна, че никога няма да забрави усещането от допира на ръката й до коляното му.
— Време е да гледаш напред, Сет. Знам, че няма да забравиш онова, което е вече зад гърба ти, но трябва да гледаш напред. Виж моите момчета. — Тя въздъхна дълбоко, като погледна към Кам, Итън и Филип. — Пораснаха, имат си семейства. Щастлива съм, че им казах, колко ги обичам и колко съм горда с тях, докато все още дишах.
Тя се усмихна и потупа коляното му.
— Щастлива съм, че имах шанса и на теб да кажа, че те обичам. И че съм горда с теб.
— Бабо…
— Искам да живееш достойно, иначе ще се наложи да се върна отново. Я, виж, твоето момиче идва.
Сърцето му подскочи в гърдите. Дру приближи и седна до него.
— Искаш ли компания?
— Стига да е твоята.
— Толкова много хора! Май всички са тук. — Тя се облегна на лакътя си. — Сигурно в момента Сейнт Крис прилича на някой призрачен град.
— Да. Всеки ще мине оттук, пък макар и за малко. Надвечер ще намалеят, но пак ще останат доста, за да наблюдават фойерверките.
Някои неща оставяш да си отидат, спомни си думите на Стела той. Други заслужават да бъдат повторени.
— Обичам те, Друсила.
— Какво ти стана изведнъж?
— Просто се сетих, че това е нещо, което заслужава да бъде повтаряно.
Тя наклони глава и изгледа с интерес странната усмивка на лицето му.
— Можеш да го повтаряш винаги когато поискаш. А ако дойдеш с мен у дома, ще си направим наш собствен фойерверк.
— На това вече му викам среща.
Тя седна и разгледа рисунката.
— Но кого си нарисувал? Жената е чудесна! Има волево лице. И ми е някак си познато. — Тя се огледа, за да открие модела. — Къде е тя? Не си спомням да съм я видяла.
— Няма я тук. — Той погледна за последно рисунката и затвори скицника. — Искаш ли да поплуваме?
— Много е горещо, но не се сетих да си донеса бански.
— Наистина ли? — Той се засмя, стана и я издърпа да се изправи. — Но можеш да плуваш, надявам се?
— Разбира се, че мога. — В момента, в който зърна в очите му немирните дяволити искри, тя разбра какво е намислил и се развика. — Не си го и помисляй дори!
— Много е късно! — Сет я грабна на ръце.
— Недей… да не си посмял! — Дру се извиваше и се мъчеше да се измъкне от хватката му, но постепенно я обзе паника, когато той тръгна по кея. — Пусни ме, глупчо! Никак не е смешно!
— Ще стане. Не забравяй да си поемеш дъх, преди да потънеш.
Сет стигна до края на кея и скочи заедно с нея.
— Това е традиция в семейство Куин. Ще трябва да свикнеш с нея — обясни Ана и подаде суха риза. — Не мога да ти обясня защо го правят. Но го правят винаги.
— Изгубих си обувката във водата.
— Те ще я намерят.
Дру седна на леглото.
— Мъжете са толкова странни същества.
— Просто трябва да помним, че понякога са на пет годени. Смятам, че тези сандали ще ти станат. — Тя ги подаде на Дру.
— Благодаря. О, та те са страхотни!
— Обичам обувки. Направо си умирам за обувки. Имам слабост към тях.
— Както аз към обеците. Просто нямам сили да им устоя.
