след като те не проявяваха никакъв интерес, но не можеше да се въздържи.
Тя продължи закуската си, като тихо си говореше със Сюзън и малко по малко научи някои неща за всекидневието и чисто човешките страни от характера на Арабела, Айлса и Анастасия. Техните имена започваха с буквата „А“ и бяха родени почти една след друга. Преди много често бяха посещавали Риджууд.
— Но това беше още преди да се спомине баща им и преди новият херцог да наследи титлата и имението — сподели с нея Сюзън. — Говореше се, че имението ще бъде продадено и всички ние ще трябва да си търсим друга рбота, така че явно херцогът умря съвсем навреме. О, извинете, не исках да проявя неуважение, мис.
— Да, Сюзън, сигурна съм, че не искаше да бъдеш груба. Риджууд е бил спасен от кредиторите благодарение на новия херцог.
Сюзън кимна с глава. Цял Лондон говореше, че старият херцог е умрял, за да избегне този срам. Явно баща й не е бил в състояние да управлява нито финансите си, нито собствения си живот. Като пое дълбоко въздух, Кайла попита небрежно, сякаш между другото:
— Виждала ли си някога покойния херцог?
— О, да, мис, няколко пъти.
— И какво мислиш за него?
Като пристъпваше смутено от крак на крак, загледана в пода, Сюзън придоби вид на мишка, хваната в капан:
— Той беше… беше приятен господин, но толкова мълчалив и затворен, понякога изглеждаше така, сякаш присъства само телом. — Тя погледна нагоре, леко смръщена, а кафявите й очи бяха сериозни и замислени. — Не искам да бъда непочтителна, мис, но веднъж чух някой да казва, че той е само подобие на това, което е бил преди. Никой не ми обясни какво точно означава, а и аз не попитах.
Кайла не каза нищо и замислена се загледа в празната чаша. Мислеше за човека, който бе неин баща. Сюзън погрешно разбра мълчанието й, притесни се и почти изхлипа, опитвайки се да се извини и да обясни, че не е искала да каже нищо лошо за херцога.
Кайла вдигна глава, леко учудена, и се усмихна:
— Никого не си засегнала, Сюзън. Много често съм слушала за предишния херцог, но така и не успях да се срещна с него. Бях просто любопитна.
— Искате ли да видите неговия портрет, мис? Той се намира в източното крило. В стаята в дъното, която използваше херцогинята, почитаемата вдовица, винаги, когато идваше. Но това бе, преди херцогът да дойде от Америка. После тя престана да идва в Риджууд.
— Има негов портрет тук? — Пръстите на Кайла леко трепереха, когато остави чашката от кафе на масата и се изправи. Стегна силно панделката на роклята си, дотолкова, че почти престана да диша, и дробовете й просто крещяха за въздух. — Да, много бих искала да видя портрета на херцога.
Готова да задоволи всяко желание, Сюзън поведе Кайла по дългите коридори, покрити с килими. Минаваха покрай огромни стаи с масивни легла и кадифени завеси, покрай портрети с позлатени рамки, от които я гледаха личности, облечени в отдавна излезли от мода дрехи. Това ли бяха прадедите й? Ще открие ли свои черти в строгите им лица, които се взираха в нея от бледи пейзажи и драпирани завеси? Тя има кръвна връзка с тях, така както и Брет, макар че той бе само далечен братовчед. Колко странно! Няколко брака бяха отдалечили Брет от корените на фамилното дърво, а предишният собственик бе неин баща. И въпреки това Брет притежаваше всичко, а тя бе съвсем чужда в този дом. Не притежаваше нищо, нито дори малко огледалце или чаша китайски порцелан. Вещите й принадлежаха дотолкова, доколкото бе настоящата любовница на собственика им.
Горчиви обстоятелства бяха я принудили да слезе до настоящото си положение на гостенка, и то в дома на баща си. Тук той бе живял, разхождал се е, преспивал е под този покрив, четял е, играел е карти, наслаждавал се е на лулата си в притъмнената библиотека, изпълнена с безброй томове, подвързани с кожа, и огромния глобус, който се завърташе около оста си само с леко докосване. Дали майка й е идвала тук? Позволили ли са й да стъпи тук, под този покрив, или е била допусната само в градската къща на съпруга си и е споделила живота му там, докато жестоко и безскрупулно са й отнели и това?
Изглеждаше невъзможно. Изглеждаше невъзможно в тази дом да е ехтял смях или в която и да е от триста четиридесет и двете стаи, които се намираха в тази сграда, както й бяха казали. Всички те бяха обзаведени с тежки тъмни мебели и прозорците бяха драпирани с тежки тъмни завеси, които не пропускаха светлина. Отвън къщата бе впечатляваща, построена от тухли с мек розов цвят, попиващи слънчевата светлина. Беше красива — не строга и отблъскваща като Ашли. Но бе непроницаема, досущ човек, който се е затворил в себе си.
Сюзън спря пред една тясна врата и Кайла внезапно усети страх — сякаш баща й е жив и стои зад тази врата в очакване да я види за пръв път. Разбира се, посрещна я само портретът му. Тя бавно приближи към него, като всяка стъпка й разкриваше чертите на мъжа, който се взираше в нея с леко тъжна усмивка. Грабнаха я очите му. Художникът ги бе нарисувал така, че да изглеждат, сякаш следят неотстъпно наблюдателя. Но не точно това я развълнува. Цветът им бе необикновен нюанс в синьозелено, толкова познат. Необичайното сега бе, че го виждаше в едно мъжко лице, а не в своето собствено. Тя постоя така, с ръка вдигната нагоре и се спря точно преди да докосне платното.
Беше глупаво. Платното бе студено, макар че той изглеждаше толкова жив, сякаш ще заговори всеки момент. Какво би й казал, ако тя бе разбрала за съществуването му по-рано и бе дошла да го види, докато е още жив? Щеше ли да я признае за своя дъщеря? Щеше ли да се просълзи и да я грабне в обятията си, или щеше да я посрещне така, както я посрещнаха жена му и наследникът му — студено и отблъскващо?
Баща й — Кайла искаше да продължи да го мрази, защото така й бе по-лесно. Но в очите му се четеше такава скръб и в изражението му бе скрита толкова болка, че тя в този момент не можеше да си наложи да продължи да го мрази. Дори и заради това, което бе направил с майка й.
Портретът е нарисуван, когато той е бил все още млад, мис — тихо произнесе Сюзън. — Изглеждаше доста променен, преди да умре, защото бе много болен. Почина в градската къща и не го бяхме виждали от лятото.
— Значи е умрял през зимата?
— Да, мис. Вторият ден след Коледа, когато се раздават подаръците. Чух, че тези, които са в градската къща, едва не останали без подаръци заради това, но старият Рийд си спомнил в последния момент за тях. Повикал всички в кухнята и набързо ги раздал. Братовчедка ми Бети работи в града и затова знам за всичко това. Тя е камериерка там и през почивните дни ми разказва много любопитни истории. Но може би не ви се слушат?
— Не, никак не ми е досадно наистина. Това е интересна история, Сюзън — Кайла бавно обърна гръб на портрета, но той остана в съзнанието й. Образът на баща й се запечата в паметта й — солидните му черти, познатите очи и тъжно изражение й показваха какво е загубила. Тук ставаше дума за нещо много повече от пари, права и всичко останало. Бяха я лишили от баща и сестри. И бе много късно нещо да се промени. Сега, дори и да успееше да стигне до Лондон, съмнително бе дали искането й ще получи някакво внимание от който и да е адвокат освен подигравателни усмивки.
Налагаше се откровено да признае пред себе си, че шансовете да успее никога не са били големи. Но сега не можеше да разчита дори на доброто си име в случай на пълен провал. Всичко й бе отнето. Оставаше й само да следва пътя, който Брет бе начертал, като я отвлече в Риджууд.
Късно следобед Кайла седеше в градината с книга, но на коленете, защото не можеше да се съсредоточи достатъчно в това, което чете. Тя стигна до извода, че трябва да напусне Англия. Но къде би могла да отиде? И как? Тук нямаше никакво бъдеще, освен ако се превърне в една от онези жени, които биват прехвърляни от един покровител на друг. А това тя не можеше да приеме. Не, не можеше да си представи как ще я възприемат хората или с какви очи тя самата ще гледа образа си в огледалото след известно време. Ще свърши живота си самотна и забравена, захвърлена в някой бордей, само със спомените за големите си надежди за блестящо бъдеще.
Испания. Или Франция, след като сега Наполеон отново е заловен и заточен на остров Елба. Във Франция бе съвсем различно — една жена би могла да има много любовници, без това да я принизява в очите на обществото. Танте Селест би могла да дойде с нея и двете щяха да живеят в малка къщичка в провинцията, с лозници, окъпани от слънцето, и ще бъде топло и красиво наоколо, а не влажно и студено
