като тук. И ако тя успееше да събере достатъчно пари, дори и папа Пиърс можеше да дойде при тях, ако иска, защото там е топло почти като в Индия. Да, това би бил най-добрият вариант. Но само ако Улвъртън й плати толкова, колкото бе обещал. Ако си тръгне сега, той нямаше да й даде нито пени, както красноречиво бе заявил.
Тя облегна назад глава и се загледа в зелената дантела от листа над главата си, изплетена от клоните на високите достолепни дъбове, които растяха тук повече от сто години и хвърляха дълбока сянка над градината. Живописни статуи бяха разпръснати из изрядно подрязаната морава и няколко фонтана изригваха весели потоци вода от чучури във формата на риби или русалки и пълнеха каменните корита. Изящните фигури би трябвало да внасят красота в душата й, но не успяваха. Какво толкова имаше в това, че тя трябваше да изпълни своя дял от споразумението с Брет? Ако слуховете бяха верни, той рядко задържаше за дълго любовниците си, преди да ги замени с нови. Не би трябвало да е толкова трудно да остане с него заради парите, нали? В крайна сметка нямаше какво повече да губи, както тя самата си напомняше отново, и отново, когато у нея се надигаше съжаление за това, което би могло да бъде. Беше свободна — можеше да замине за Франция и да живее самостоятелно, където би могла да има любовници, ако пожелае, или дори да си намери съпруг.
Но най-напред трябваше да престане да мисли за несправедливостта, която й бяха сторили, защото непрекъснатите размишления и самосъжаления не й носеха нищо добро. Не и помагаше и споменът за онова странно чувство на отчаяние, което я обземаше понякога, когато гледаше Брет, или за необяснимото безпокойство, което я разтърсваше, когато той я докосваше. Или споменът за това, как понякога го сънуваше, но винаги различен, и той се държеше така, сякаш наистина се интересуваше от нея и я обичаше…
Кайла затвори очи и от погледа й изчезна зеленият балдахин над главата й. Тя прогони и всяка друга мисъл, в съзнанието й звучаха само песните на птиците и чуваше ромоленето на водата от най-близкия фонтан. Въздухът бе наситен с неуловимия аромат на цветя — тя се опита да определи уханието — жасмин може би? Не, твърде е рано в този климат, помисли разсеяно. Дните са наистина топли, но нощите все още са студени. Може би беше лигуструм, с китки дребни благоуханни цветчета.
— Извинете, мис.
Дълбокият мъжки глас я стресна от унеса й и тя подскочи, като събори книгата на земята и втренчи поглед нагоре към Годфри. Той се извиси над нея, а лицето му бе напълно безучастно.
— Д-да, какво има?
Дори и да бе забелязал нервността й, а как би могъл да пропусне това, той с нищо не се издаде, а само почтително се поклони. Тя видя, че е облечен в бежов панталон, бяла риза и брокатен колан, които изглеждаха доста живописно в комбинация с дългата му плитка, стигаща под кръста.
— Къде желаете да сервират чая, мис — тук, в градината, или предпочитате да се приберете в салона?
— Аз… бих желала в салона, благодаря. Толкова ли е късно? Не усетих, денят е толкова приятен. — Думите се сипеха от устата й почти както при Сюзън сутринта и звучаха глупаво и необмислено, но тя не можеше да спре. — Необичайно топло според мен, но всъщност аз не съм свикнала с английския климат през пролетта, а вие?
— Това е втората ми пролет в Англия, откакто заминах оттук още като малко момче. Красиво е през пролетта, но твърде влажно в сравнение със сезоните, с които съм свикнал у дома.
— Имате предвид Америка?
Той кимна с глава, а тъмните му очи попиха слънчевата светлина, когато погледна към нея. Въпреки почтителния му маниер, той имаше вид по-скоро на господар, отколкото на слуга.
— Да. Разбира се, там е много различно, защото има необятни пустеещи равнини, но природата е окъпана във всички цветове на дъгата, дори и в пустинните местности. Виждал съм цветни скали и природата там е много живописна. Има кактуси, които въпреки бодлите цъфтят с прекрасни цветове.
Част от нервността й се стопи и тя стана, като приглади с ръка полите на роклята си. Прие книгата, която, след като се наведе и вдигна от земята, той й подаде с царствен жест.
— Благодаря, Годфри. Нали мога да ви наричам така?
— Ако желаете.
— Но това не е истинското ви име, нали?
Ъгълчето на изсечените като с длето устни потрепна в едва доловима усмивка:
— Не, не е.
— Дали няма да е твърде неуместно, от моя страна, да попитам за истинското ви име?
— Не, но се съмнявам, че ще го разберете, ако ви го кажа на родния си език.
— Аха, езика, на който говорехте с Брет през първата ми нощ тук.
Очите му станаха изведнъж по-сериозни, когато тя се сепна и се изчерви при споменаването на първата нощ от престоя й, но кимна с глава:
— Да. Isawura, Мечка стръвница, така се превежда на английски.
— Защо си променихте името?
— Завърших образованието си в Англия заедно с Брет и за учителите бе непосилно да произнесат името ми. Те го натурализираха, като ми избраха име, което според тях бе по-подходящо. Аз доста го харесах, защото в корена му стои думата Бог и винаги ме кара да мисля за белия баща, който бе толкова добър към мен, когато бях съвсем малко момче. А сега, да ви придружа ли до салона?
Тя прие подадената ръка, чувствайки се доста неловко, редом с този исполински мъж, който имаше сурово лице и изтънчени маниери. И въпреки това й се стори доста представителен. Той остана при нея в салона и те говориха за Индия. Каза й, че винаги е искал да посети тази страна и да отиде на лов там, защото има такова разнообразие от животни.
— Доста ми допада идеята, да се кача на гърба на някой слон и от позлатената кабинка, покрита със сребърен балдахин, да стрелям по минаващите пантери като някой индийски принц. Колко странно, винаги съм мислил, че Колумб е сбъркал Америка с Индия. В Америка няма нито един слон, макар че имаме толкова много бизони. Някои от стадата могат да покрият огромна равнина, докъдето поглед стига — от хоризонт до хоризонт. Доста внушителна гледка, но не толкова впечатляваща, колкото слоновете.
Тя тихо се засмя. Първоначалният й страх от него бе изчезнал под влияние на лекотата, с която той поддържаше разговора и естествения начин, по който се държеше. Тя почти напълно забрави колко свиреп й се беше сторил онази първа нощ. Разбира се, тогава всичко й изглеждаше заплашително, като се има предвид случилото се. Но сега я забавляваше разговорът с него. Годфри бе начетен и забавен и като се изключи необикновеният му вид, би бил добре приет във всеки английски салон.
— Защо не сте в Лондон? — попита тя, когато разговорът замря за момент. — Мисля, че ще ви хареса да обиколите музеите и галериите.
— Вече съм ги разглеждал.
— Вие стоите тук, защото сте толкова различен? — Тя се изчерви, а след това вдигна рамене и леко се засмя. — Надявам се, че не съм ви обидила, но сигурно знаете, че с тази ваша дълга плитка представлявате забележителна гледка.
Той се усмихна:
— Когато бях момче, я носех по общоприетия начин. Но сега, когато съм вече мъж, я оставих така, както ми харесва. Напомня ми за родината и за семейството ми. За Брет това няма значение, така че аз правя това, което намирам за добре, макар видът ми да предизвиква много коментари и понякога появата ми на публични места кара някои хора да се вцепенят от смайване.
Той леко вдигна огромните си рамене:
— Тук е по-уютно. Мога да ходя на лов в гората, да спя на открито под звездите и да слушам как вятърът свири в листата на дърветата.
— Говорите така, сякаш семейството и родният ви дом много ви липсват.
— Моят дом, да. Но от семейството ми не е останал никой. Аз съм последният оцелял в дома на баща ми.
Тя потрепери и се загърна плътно с един шал, тъй като слънцето залязваше и сенките отвън проникваха в салона. В къщата вече бяха запалени някои лампи и светлините им проблясваха като прожектори.
— Знам как се чувства човек, когато остане сам — каза след малко. — Майка ми е мъртва, а баща си
