никога не съм виждала.
— Едуард Ривъртън. — Когато изненадано вдигна поглед и го погледна почти враждебно, той кимна с глава. — Знам, разбира се. Дори и да не съм чул какво се говори, очите ви потвърждават истината. Вие сте наследила очите на баща си, мис Ван Влийт.
На гърлото й застана буца и тя отвърна поглед. Как можеше той да види така лесно очевидното, а Брет го отричаше? А високопочитаемата вдовица? Не можеха ли да видят приликата? Не, те не желаеха да видят приликата с баща й. Там се криеше разликата между него и тях.
— В сряда — Годфри вметна между другото — смятам да пояздя. Вие яздите ли, мис Ван Влийт?
— Да, разбира се. Но херцогът няма ли да е против? Искам да кажа… — тя замълча, като не искаше да изрече на глас предположението, че слугите не се допускат свободно до конюшните. Годфри явно разбра какво иска да каже, но просто се усмихна и поклати глава:
— Брет и аз сме приятели. Аз не го придружавам като негов слуга, а като равен. Това е една дълга и много лична история, може би някой ден ще ви я разкажа. Утре ще пристигне шивачката и доколкото знам, има няколко готови облекла, които само ще бъдат довършени според мерките ви. Те ще бъдат достатъчно на брой, докато изработят и оставят останалите, които ще поръчате. Ще настоявам един костюм за езда да бъде ушит още сега.
— Тогава с удоволствие ще дойда, сър, макар изобщо да не съм сигурна, че херцогът ще бъде доволен.
Годфри се поклони леко и като се сбогува, я остави в салона. Тя седеше в притъмняващата стая и сенките все повече се сгъстяваха. Докато се взираше във веселите пламъци на огъня, й хрумна, че Годфри изглежда доста по-цивилизован от херцога. Колко странно. В този случай външният вид наистина лъжеше.
Селест дю Боа стискаше здраво преплетените си ръце в скута си, кокалчетата бяха побелели от усилието. Как си позволяваше той!
Устните й бяха здраво стиснати и тя едва се сдържаше да не избухне възмутено и да излее поток от обвинения и упреци.
Херцог Улвъртън стоеше облегнат на лакът върху парапета на камината. Всичко в него излъчваше заплахата на хищник — приличаше на тигър, готов да се нахвърли върху жертвата си, докато очите му враждебно оглеждаха посетителката.
— Лейди Дю Боа, както вече ви казах, вашата племенница доброволно тръгна с мен. Не я отвлякох насила, нито тя пищеше и се отбраняваше, докато я настанявах в каретата си, независимо от клюките, които са стигнали до ушите ви.
— Не е необходимо да бъде упражнено насилие, за да направи човек нещо против волята си, ваша светлост. Надявам се, разбирате какво искам да кажа — сухо отвърна Селест. — Дойдох тук, за да я отведа с ваше съгласие.
— Кайла не е дете. Ако иска да се върне при вас, разбира се, че може да го направи. Не я държа заключена като затворничка — очите му я гледаха подигравателно, докато произнасяше провлачено думите. — Тя разполага със собствени средства и сама решава какви са желанията й. Ако реши да се откаже от моята протекция, може да го направи, когато пожелае. Тогава, разбира се, губи останалата част от сумата, която й предложих. И все пак една добра сума ще бъде на нейно разположение и ще й позволи да прави каквото поиска. Какъв е проблемът?
— Проблемът, ваша светлост? — процеди през зъби Селест. — Проблемът е вредата, която й нанесохте, като я… принудихте да напусне бала с вас, и то по такъв начин…
— Разбирам. Щеше да е по-добре, ако това бе станало по-дискретно. Но това не ме устройваше.
— Разбирам съображенията ви — Селест замълча за момент, като подбираше думите си. — И целта ви да направите настоящото й положение публично достояние е свързана с усилията й да възстанови доброто име на майка си?
— Срамът от името на майка й не може да бъде измит по никакъв начин, и вие го знаете — директният му отговор я стресна, и той я изгледа с присвити очи. — Фостин Оберже е била добре платена куртизанка. Меко казано. И вие двете какво очаквате? Че ще позволя да бъда изнудван? Кайла има късмет, че я намирам за привлекателна. В противен случай тя все още щеше да губи време в хлопане по заключени врати в напразни усилия да се сдобие със средства.
Селест гневно пое въздух и бързо се изправи:
— Ваша светлост, думите ви са оскърбителни. Не може да се нарекат изнудване усилията да бъде поправено злото, извършено преди много години. Боже мой! Толкова ли е бил примерен животът ви, за да не може да погледнете със съчувствие на тези, към които животът не е бил благосклонен? Нима вие самият не изпитвате съжаление за някои неща от живота си?
— Ако е така, не съм толкова глупав, че да го правя обществено достояние, и то с цел парични облаги.
Той се отдръпна от камината и Селест отново усети колко заплашителен изглежда херцогът понякога, въпреки елегантния костюм и изящната къща, обзаведена със скъпи и луксозни вещи. Тя не се плашеше лесно, но имаше нещо много смущаващо в Брет Банинг. Осъзна това, разкъсвана от отчаяние и нежелание да си го признае. И все пак не се оттегли, а издържа на погледа му.
— Вие можете да твърдите каквото желаете, ваша светлост, но Кайла не е престъпницата, която искате да я изкарате. Не. Тя е млада и горещо желае правдата да възтържествува, но това не е престъпление. Парите никога не са били единствената й цел. За мен — да, бяха, защото от опит знам колко са необходими за живота на човек. Но Кайла мислеше повече за бедната си майка и колко страдания е трябвало да преживее тя. Вашият братовчед е бил негодник и вие не можете да го отречете.
— Нямам намерение да го отричам. Почти не го познавах, но не съм наивник, който ще се впусне да го защитава като човек на висши добродетели. Неговата личност няма значение. Съмненията са по отношение валидността на брака му и аз имах предвид само това — той леко се намръщи, вгледан в нея със студените си сиви очи, и после добави малко по-меко:
— Знам колко много държите на Кайла. Не съм й сторил нищо лошо. Когато се разделим, ще се погрижа да има повече пари, отколкото се нуждае.
Селест въздъхна отчаяно:
— Но няма да й дадете това, което най-много желае, ваша светлост. Преди… това… тя можеше да бъде щастлива — да има съпруг, деца и спокоен живот — за това жадува толкова отдавна. Искаше да се влюби, да се омъжи. Сега кой би я направил своя жена? Със сигурност никой от така наречените почтени господа. Не и след всичко, което се случи. Сега тя е обречена да бъде нечия любовница до края на дните си. Вие й отнехте единствения шанс да изживее достойно живота си и да бъде щастлива. Надеждите й отново бяха потъпкани.
— Едва ли биха били възстановени, ако тя се върне при вас сега — гласът му отново прозвуча студено, а очите му я гледаха хладно, макар че тя забеляза как около устните му един мускул леко потрепва, издавайки все пак някакви чувства. Смееше ли да се надява, че той изпитва съжаление за стореното.
— Така твърдите вие, ваша светлост. Надявах се да ви убедя да постъпите почтено, но сега виждам, че е безсмислено.
— Мадам, няма да бъде почтено, от моя страна, да ви я върна сега със съсипана репутация и без пукнат грош. По този начин поне може да бъде облагодетелствана.
Селест посрещна погледа му, без да трепне, и пое дълбоко въздух:
— Ще бъдете ли достатъчно почтен и да се ожените за нея, ваша светлост? Да й дадете името си в знак на закрила и за възстановяване на доброто й име?
Брет Банинг изглеждаше напълно изненадан, после изумен и невярващ. Поклати отрицателно глава:
— Нямам намерение да се женя.
— О, но всички мъже се женят независимо имат ли намерение, или не. Как по друг начин можете да се сдобиете с наследници, на които да предадете името и титлата си?
— Скъпа графиньо Дю Боа, може би ще ви изненада, но не давам пукнат грош за тази титла, а името върви с титлата. Тук съм, защото така пожела баща ми, а аз уважавам последното му желание. Това е
