единствената причина, поради която се намирам в Англия в момента.
— Да, така чух и аз — тя леко се усмихна. — Но защо мислите, че след като вие нямате намерение да се ожените, племенницата ми трябва да бъде лишена от тази възможност. Сега виждате какво направихте с нея.
— Независимо какво си мислите, това не е решение, което съм й натрапил насила. Признавам, че бях доста настоятелен. Ако бе пожелала, на бала у лейди Сефтън тя можеше твърдо да ми откаже и да продължи по пътя си. Тя избра да тръгне с мен, и така бе направена тази пагубна стъпка.
— Много съм любопитна да чуя версията на Кайла за тази история — Селест гневно подръпна ръкавиците си. По дяволите! Този господин има отговор за всичко — помисли си с досада тя. Как бих могла да помогна на Кайла, когато той не признава вината си?
Тя погледна херцога намръщено:
— Предполагам, че е немислимо да се надявам да посетя племенницата си в имението ви, нали?
Улвъртън леко се усмихна. Той я хвана за ръка и я обърна към вратата на дневната. Това бе красноречив жест, че разговорът им е приключил и е време да напусне:
— Съвсем скоро ще имате възможност да чуете разказа на Кайла за случилото се, лейди Дю Боа, защото смятам да я доведа в Лондон следващата седмица. Време е да сложа край на приказките, че съм я отвлякъл и я държа против волята й.
На вратата Селест се обърна и обувките й проскърцаха с шептящ звук по мраморния под:
— Ваша светлост, надявам се в името и за доброто на Кайла да не я дискредитирате повече в очите на обществото. Сторихте достатъчно.
— Ще оставя Кайла сама да реши това.
Разговорът далеч не мина обнадеждаващо и Селест през целия път се измъчваше от мисълта, че по някакъв начин Кайла може още повече да си навреди. Тя ще й напише едно писмо веднага щом се прибере, за да изясни нещата. Но трябва да бъде много внимателна как се изразява, за да не засегне херцога, ако писмото случайно попадне в ръцете му. Възможността той да изпитва някакви чувства към Кайла бе минимална, но имаше някакъв шанс. Ако нещата бяха като във Франция, където не бе толкова скандално една жена да има любовници… Там репутацията на една жена не можеше да бъде съсипана поради недискретност, напротив — това дори я издигаше в очите на другите.
Но тук не бе Франция. А Кайла трябваше да намери изход и да поправи стореното от Улвъртън. Сигурно имаше начин да направи това.
ЧАСТ ВТОРА
12
Имението Риджууд, Англия
Май 1816
Шивачката пристигна, както бе обещано, и за два дни подготви няколко тоалета за Кайла. Тя облече костюма за езда, ушит от тъмносиньо кадифе, и застана пред високото овално огледало в дъбова рамка в ъгъла на стаята. Беше перфектен. Костюмът бе прилепнал плътно към гърдите, а ръкавите бяха дълги и бухнали, прибрани в китките и отлично съчетани с късия жакет. Полата бе надиплена и гънките изящно се спускаха до глезените й. Бялата блуза бе с много дантела около врата. Тя бе поръчала шапка и ботуши и те бяха доставени от обущаря и шапкаря в момента, в който костюмът й бе готов.
Брет все още бе в Лондон и тя се опитваше да не мисли какво прави там. Срещна Годфри на стълбите отвън, за да отидат на езда, както се бяха уговорили. Все още бе много рано и утринната роса блестеше по раззеленилите се треви, а капките проблясваха като звезди върху смарагдовия килим. Въздухът бе свеж и тя пое с пълни гърди, усмихвайки се към Годфри, който отново й предложи ръката си.
— Слугите ще започнат да си шушукат, сър — каза тя през смях, и той се усмихна.
— Това ще накара Брет да се позамисли, когато се върне. Може би ще разбере, че не е нужно да скита из града, когато една красива жена го чака тук.
Никога не бе направен дори и намек за положението на Кайла в този дом, и тя бе благодарна за това. Не бе ясно дали авторитетът на Брет, или на Годфри бе повлиял, но след заминаването на мисис Уилсън никой от прислугата не бе проявил неуважение или неодобрение.
Скоро те бяха вече на седлата, а конете бяха красиви и буйни. Галопираха по гористия склон зад конюшните. Гъста гора се простираше в далечината. В самия й край криволичеха пътеки и тук-там проблясваха поляни, чиято зеленина контрастираше на дълбоката синева на небето, покрито с пухкави облаци, които се движеха бързо, подгонени от лекия вятър. Те тръгнаха почти в галоп, после намалиха темпото, за да дадат възможност на конете да си починат. Придвижваха се бавно по една тясна пътека, която навлизаше в гората.
Годфри яздеше така, сякаш бе част от коня. Дългите му мускулести крака бяха обхванали животното без седло или стреме. Кайла, разбира се, имаше седло и бе седнала на една страна, като подпираше коляното на извивката на седлото, а другият й крак бе в стремето. Завиждаше на Годфри за свободата му и му го каза. Той се засмя:
— У дома и жените яздят като нас. Така е по-практично. Но те свикват с конете и ездата още от съвсем малки.
— Звучи съвсем различно от това, което съм си представяла. В Индия, където прекарах по-голяма част от детството си, има огромни различия между отделните класи, или касти, както те ги наричат. Тези, които не са членове на една от четирите касти, са напълно отхвърлени и към тях се отнасят като с нищожества. Наричат ги измет и ги смятат за нечисти.
— Само четири касти? В Америка има много различни касти, само че там ги наричат племена. Аз принадлежа към команчите, но дори и вътре в едно племе има разделения. Много от тях живеят на различни места, имат различни обичаи и правила и родове, които воюват помежду си. Четири касти са малко.
— О, не. Това са само четирите основни касти: брамините, или кастата на духовенството; кшатри, кастата на воините; вайся — търговците; и судрасите, които са работническата каста. Те се подразделят на хиляди подкасти в зависимост от заниманието и професионалната принадлежност. В Индия семейството има много силно влияние. Там фамилиите са много сплотени и единни и се ръководят от най-възрастния мъж. Това беше много любопитно за мен.
— Така звучи. Може би един ден ще дойдете в Америка. Мисля, че там ще ви хареса. Няма такива стриктни семейни правила, както на много други места, и съдят за качествата на един човек по делата му, а не по произхода или богатството му. И е така там, където влиянието на така наречената цивилизация е все още слабо. Разбира се, има хора, които съдят за другите според собствените си разбирания, но това става навсякъде.
Леко смръщила вежди, Кайла си играеше с кожените ремъци на юздата. Острият вятър и ездата бяха охладили лицето й. Тя обърна поглед към Годфри, но той гледаше право пред себе си, изправен и невъзмутим. Когато понечи да го заговори, вдигна ръка, за да й даде знак да мълчи.
По гърба й полазиха тръпки от страх и точно тогава Годфри се обърна към нея с усмивка:
— Има изненада за вас, ако сте достатъчно смела да рискувате. Да или не?
Несигурна, но в същото време убедена, че той няма да допусне да й се случи нищо лошо, тя кимна:
— Разбира се. Толкова ли е рисковано като езда на слон?
— Почти — засмя се Годфри. — Може би не толкова екзотично и е по-опасно. Да вървим тогава.
Тя го последва, малко нащрек, докато навлизаха в сенките на гъстата гора. Птиците чуруликаха и просвирваха, а звукът от копитата звучеше равномерно и успокоително. После чу приглушена музика — странна мелодия, жива и екзотична, каквато не бе чувала досега.
Преди да може да види каквото и да било, до нея стигна остър мирис на дим и тя сподави вика си, когато изневиделица един мъж се появи на пътеката пред тях. Беше облечен в дрехи с цветове на дъгата и въоръжен до зъби, а тя трябваше рязко да дръпне юздите, за да не го стъпче с коня си. Мургав и широко усмихнат, той явно позна Годфри, защото го поздрави на непознат език, който приличаше на испански.
После спря поглед върху нея и в очите му проблесна искрен интерес. Той се поклони дълбоко и
