как да заграби всичко, което Колби Банинг бе успял да придобие през годините. Проклет да е!
Гневът го задушаваше, цялото му тяло бе обхванато от ледена решимост. Трябваше да се върне в Тексас. Но първо трябва да приключи с делата си тук. Оставаше Кайла и само Бог знаеше какво трябва да направи с нея.
Кенуърт го настигна точно преди да влезе в игралната зала, а гласът му прозвуча дрезгаво:
— Брет, нали няма да позволиш на Брейкфилд да се измъкне? Вярно ли е че той и мис Ван Влийт? Боже мой, човече, ако е така, как можа да го оставиш да си тръгне? Да бъде толкова извратен да докосне дори прекрасно създание като нея? Това е възмутително и аз не мога да понеса мисълта, че тя би могла да е в ръцете на човек като Нортуик! Мисля, че бе достатъчно позорена досега.
Нетърпелив и напрегнат, Брет се обърна към Бари и видя искрено възмущение на младото му лице. Той преглътна една по-рязка забележка и вместо това каза провлачено:
— Може би вие бихте могъл да я превърнете в почтена жена, Кенуърт.
Бари изумен го погледна и заеквайки, произнесе:
— Искате да кажете д-да се о-оженя за нея? За Бога, Брет!
Той не го мислеше наистина, но сега изведнъж осъзна, че това може би беше най-добрият вариант за всички тях. Защо не? Кайла имаше нужда от почтен съпруг, а Бари от пари — Селест дю Боа беше права. Тя го обвини, че е разрушил бъдещето на кръщелницата й, а той наистина го бе направил. Може би това беше разрешението — да я омъжи за Кенуърт или някой като него.
Но когато стигна до масата, където бе оставил Кайла, нея я нямаше. Един от играчите погледна нагоре и със самодоволна усмивка размаха огърлицата от рубини и диаманти.
— Не е зле за един час игра, а, сър?
Брет се закова на място:
— Къде е тя? Младата дама, на която принадлежеше огърлицата, къде е тя?
— Отиде с един друг джентълмен, такъв, дето няма да рискува бижутата й — той се засмя, после направи две крачки назад, когато Брет пристъпи към него:
— Хей, не ме гледай така! Аз нямам нищо общо с това, освен че спечелих огърлицата, когато тя хвърли крабс…
Протестите му замряха и преминаха в уплашено гъргорене, когато Брет го сграбчи за яката и го притисна към стената:
— Пет пари не давам за огърлицата. Кажи ми с кого си тръгна.
Не се изненада, когато мъжът задъхано изрече:
— Не знам името му, но той играеше тук малко по-рано — наконтен джентълмен като вас, с рунтави вежди, които пресичат цялото му лице. Само това знам.
Като се приближи откъм гърба на Брет, Бари промъри:
— Брейкфилд. По дяволите! Сега Кайла е в ръцете му.
17
Кайла потръпна, замаяна от бързото тръгване от игралната зала, както и от последната чаша шампанско, която изпи там.
Не трябваше да приема, не трябваше да позволява на Нортуик да й дава каквото и да било. О, защо не спира този шум в ушите й? Сякаш се намираше в кладенец и наоколо звучаха гласове и проблясваха светлини. Край нея се въртяха в постоянен замъглен калейдоскоп неясни образи… Тя примигна, намръщи се и опита да вдигне ръка до главата си, но не можа.
Толкова болеше. Беше й студено. О, всичко бе толкова объркано — гласовете, които звучаха сякаш от небитието, сенките, които танцуваха около нея в безформени силуети и това я караше да мисли, че трябва да узнае значението им. Нищо нямаше смисъл.
Къде беше Брет? Защо я остави сама? Стоеше до нея, и изведнъж изчезна, а сега, сега при всяка мисъл изпитваше болка.
Една от сенките се отдели от стената и се приближи към нея. Гласът мъркаше приглушено и познато, като голяма котка — зловещо жужене, което я накара да потрепери отново.
— Студено ли ти е, мила? Няма значение. Скоро ще ти стане топло, нали? Да, аз ще се погрижа за теб, както трябваше да стане още първия път, когато те видях. — Неприятен смях заглуши думите на мъжа и тя отчаяно запримигва към него, опитвайки се да различи образа през мъглата.
— Норт… уик. — Гласът й звучеше странен и чужд, далечен и толкова слаб.
— Да, мила моя. Вече се събуждаш, нали? Много добре. Искам да чувстваш всичко, да чуваш всичко — отново прозвуча неприятният му смях, от който по гърба й полазиха тръпки. — Не, не, красиво дете. Не се бори с мен. Няма да ти помогне, както сама ще се убедиш много скоро. Тук си на сигурно място… прекрасна малка уличница. Имаш красиво тяло, макар и малко зряло за моя вкус. Но всъщност ти знаеш това, нали? Помня те като дете. Толкова руса, красива, перфектна… самата невинност. Недокосната и неомърсена — в очакване на разбуждането. Не като сега. Сега приличаш на всички тях: омърсена от докосванията на толкова много ръце, уличница, достъпна за всеки мъж.
Постепенно думите достигнаха до съзнанието й, тежки като камъни, и тя вдигна поглед, прозряла през мъглата пред очите й опасността, която я заплашва. Тя примигна, за да фокусира по-ясно и облиза сухите си устни. Гласът й прозвуча дрезгаво:
— Не… аз не… съм.
— Те всички го отричат — чу стържещия звук на обувки по грубия под и после пред очите й изплува лицето на Нортуик, ужасно при тази близост. Той я смрази с блясъка на безцветните си очи, които като празни прозорци гледаха към нея. Дланта му уж ласкаво обхвана брадичката й, но я принуди да погледне към него, когато тя се опита да отвърне глава.
— Можеш да отричаш, но тялото ти ще те издаде. Всички жени отричат до последния момент, когато не могат да не признаят злото в душата си. Ти няма да си по-различна. Но запомни, опитах се да те спася от това, което ще стане. Ако твоята майка, истинска кучка, не беше те отвела тогава, аз щях да те спася…
Гласът му замря и настана тишина, заредена с напрежение, а Кайла потръпна:
— Какво… възнамерявате… да правите с мен?
— Да те спася.
Кратък отговор, две думи, лишени от скрито значение, но подтекстът прониза Кайла до мозъка на костите й. Тя се опита да мисли, бореше се да намери начин да печели време, докато главата й се проясни. Клюмна и се удари в твърда грапава повърхност. До нея имаше стена от влажен камък, а китките й бяха вързани зад гърба й, но краката бяха свободни — дали би могла да избяга? Ако дори само за момент я оставеше сама, може би щеше да намери изхода? Но къде ли беше затворена? Беше толкова сумрачно и тъмно — светлина идваше единствено от свещите, подредени на ниски лавици наоколо. Тя примигна отново и дълбоко пое въздух — спарен и зловонен като в гробница. Сравнението я накара да потрепери отново.
— Милорд, китките ме болят, много силно са завързани.
— Да, ще направим нещо по въпроса. Но не сега — Нортуик стана, и отново се надвеси над нея и понеже зрението й вече бе наред, сега го видя по-ясно, а не като мъглив силует със стъклени очи. Той се отдалечи от нея, а тя обърна глава, за да огледа помещението. Бяха в някаква стая, която напомняше винарна, но тук нямаше бурета с вино или касети с бутилки — само празни рафтове и влажен въздух.
Китките я боляха, главата й тежеше, беше й студено, много студено. Какви бяха намеренията му? А Брет къде се дяна, къде е Кенуърт? Очевидно Нортуик я беше упоил, но защо?
Отговорът много скоро стана ясен, когато графът дойде, взе я на ръце и я понесе през стаята. Той нежно я положи върху студен каменен рафт, осветен от свещи. На Кайла й заприлича на жертвен олтар. Тя потрепера при тази мисъл и опита да се изтръгне от ръцете на графа. Той тихо се засмя и я притисна надолу, изтегли ръцете й над главата и ги привърза към някаква метална скоба, забита в стената.
— Глупаво дете. Не се опитвай да избягаш от съдбата си. Това трябваше да се случи, макар и преди години.
Гласът му звучеше странно и напевно с мек мъркащ резонанс, който я ужаси, и тя се замята още по-
