разбра, че идвам при вас, каза, че ви познава.
— Да. Така е. В миналото сме имали взаимоотношения, свързани с бизнес.
Нищо повече не споменаха за маркиза, но Кайла се замисли дали Раул Ренардьо познаваше наистина толкова добре семейство Дюфур, колкото твърдеше. Не че имаше някакво значение. Тя се съмняваше, че ще го види отново — запознанства, направени по време на пътуване, рядко траеха дълго.
22
Слабият вятър леко подухваше през високите треви и кипарисите, като разнасяше тежкия застоял въздух откъм блатата и го тласкаше към мъжете в пирогата. Под древните кипариси бе тъмно и тихо и преплетените им корени стърчаха като сгърчени колене. Прътът отново се потопи във водата и придвижи малката плоскодънна лодка по повърхността, но изглеждаше като водно конче, което се движи покрай брега. С падането на нощта тъмнината се сгъстяваше и неясни сенки все по-плътно сливаха небесния свод с водната повърхност.
Нагоре по течението на реката над блатистата местност се извисяваше силуетът на града и в далечината светлините му проблясваха като наниз от диаманти. Гора от мачти се полюшваше в далечното пристанище — множество кораби бяха закотвени в покрайнините на Ню Орлиънс.
В устието на Братарския канал беше черният пазар с оживена търговия със стоки, плячкосани от пиратски кораби. Нощта се огласяше от музика и огньовете разпръскваха мрака с игриви пламъци и дим.
Годфри се облегна на пръта, а Брет завъртя румпела и насочи малката пирога през вихрените течения към брега. Един от каперите, които управляваха пазара, ги поздрави с небрежно махване и им позволи да минат в малкия приток към долната част на залива, те се придвижиха без проблем.
— Размахваме различен флаг всеки път, когато идваме тук — отбеляза Годфри. — Изглежда, това не прави никакво впечатление на тези негодници.
— И на мен — Брет се изправи с разкрачени крака за равновесие и после мина от пирогата на брега, като сръчно завърза малката лодка с няколко намятания на въжето. Чуваше се шумно цамбуркане, непрекъснат шум, който издаваха скачащите в сумрачните плитчини гигантски жаби. Рояци комари шумно бръмчаха и той ги гонеше нетърпеливо, докато чакаше Годфри.
— Дано тези проклети гадини мирясат през зимата.
Годфри вдигна рамене.
— Тук е твърде топло, дори и за октомври, който тази година бе по-хладен. Един мъж на кораба каза, че според него необичайните температури се дължат на изригване на вулкан в Пасифика. Избълвал пепел и скали в радиус от много мили наоколо. Слънцето не се виждало изобщо за няколко седмици.
Когато Брет не отговори, Годфри се усмихна под мустак. Той беше в кисело настроение вече три месеца, откакто Кайла изчезна от Лондон. Какво очакваше? Че ще чака да бъде захвърлена? Не, колкото и малко да я познаваше. Тя имаше характер, тази жена имаше дух и въпреки всичко, което й се случи, нямаше да допусне Брет да я унижава. Сигурно затова той не можеше да я забрави и беше толкова ядосан, че тя разруши плановете му и направи каквото поиска, а не каквото той й нареди. Разбира се, всеки негов опит да му отвори очите, Брет посрещаше враждебно, с типичния вледеняващ поглед, с който искаше да смрази кръвта във вените на всеки. Но Годфри познаваше Брет отдавна и студенината му не можеше да му въздейства. Не, той трябваше сам да разреши този проблем, като приеме станалото или се опита да го промени, но не и да остави така нещата, сякаш не го интересуват.
Брет беше на няколко крачки пред него. Един от мъжете край близкия огън се отдели от групата и дойде да ги посрещне. Усмивката му разкри ред бели зъби, които разполовиха тъмното му лице.
— Отново сте в Луизиана, приятелю мой. Радвам се да ви видя, вас и вашия страховит партньор. Ще останете ли по-дълго този път?
— Достатъчно дълго, за да свършим малко работа, капитане — Брет се усмихна и с кимване прие от Жан Лафит протегнатата бутилка. — Карибски ром, предполагам?
— Само най-доброто. Или най-лошото, зависи от гледната точка. Хайде, приятелю, ела, седни до огъня, където димът гони малките гадинки. Липсвахте ни в Братария. А вашата стока? Все още ли пренасяте?
— Ако е така, не бих ви казал. Цените ви са твърде ниски, когато купувате, и много високи, когато продавате.
— Вашето мнение ме наранява — Лафит сложи ръка на гърдите си, но усмивката му остана дружелюбна, докато ги водеше към скупчените край огъня мъже. Групата бе наистина живописна и се състоеше от пирати, престъпници, избягали роби и мъже с неясен статус според Годфри. Повечето бяха французи, испанци, американци и англичани, имаше и няколко кубинци.
Както обичайно, накрая заговориха за търговия. Пиер, братът на Жан Лафит, отбеляза недоволно, че нещата не се развиват добре, след като Америка и Великобритания са сключили примирие.
— По време на войната правехме много пари. Хората идваха на тълпи да купуват контрабандните стоки. Сега въведоха тези вносни мита и не можем да продаваме стоките си на френския пазар — той меланхолично вдигна рамене. — Сега зависим само от частни лица, които подпомагат стеснения ни пазар.
— Забравихте федералните офицери, които купуват за армията — отбеляза сухо Брет, а Лафит се ухили.
— Понякога се случва някой кораб да попадне в наши ръце и тогава, разбира се, се оказва, че разполагаме със стоки, от които има нужда армията. Странното е, че това се случва доста често.
Брет се облегна назад на един паднал дънер, протегна напред ръце и се засмя:
— Много е странно. Но сега, след войната на Америка срещу Англия, ви считат за герои, нали? Вие се притекохте на помощ на генерал Джаксън в Шамлет и спасихте армията на Съединените щати от унищожение.
— Паметта на американците е къса, щом се отнася за благодарност, и дълга — за пиратството. — Жан Лафит отговори на думите на Брет, леко смръщен. — Става дума за Чу, с него е свързана обидата ни. Той събира таксите в пристанището на Ню Орлиънс и ни създава доста грижи.
— Според мен има огромна разлика между пиратството и каперството — каза Годфри. — При война действията на плавателните съдове се приемат като военни. По време на мир отвличането на чужди кораби е чисто пиратство. Ако избирате само кораби, които по някакъв начин американското правителство не толерира, ще имате някаква сигурност.
— Но това е толкова досадно, mon ami — Лафит се усмихна. — А понякога изкушението е твърде голямо. — Той надигна бутилката ром, отпи и след като я свали, избърса устни и погледна Брет. — Неслучайно сте дошли в Братария, струва ми се.
— Защо мислите така?
— Ако не беше така, щяхте да ме посетите в Ню Орлиънс, а не тук. — Той направи широк жест и посочи блатата и струпаните наоколо купища контрабандна стока. — Мястото е сигурно и никой не изнася информация оттук. Предполагам, че не искате никой да научи за посещението ви.
Брет се усмихна с едното ъгълче на устните си.
— Може би. Ще говорим по-късно.
Годфри бе полузаспал и огънят бе догорял, останала бе само пепел и шепа жар, когато Брет се надигна и се отдалечи с Лафит да поговорят насаме. Гласовете им звучаха приглушено сред равномерните цамбуркания на гигантските жаби и шумът от вълните, които се разбиваха в калния бряг. Годфри отново затвори очи и остана в полубудно състояние, вечно нащрек в непозната обстановка.
Много рано, преди слънцето да озари небосклона, а само бе хвърлило перлени розови отблясъци на изток, той стана и тръгна с Брет. Плъзнаха пирогата обратно в реката, качиха се и отплаваха към Ню Орлиънс.
— Откри ли информацията, която търсеше? — попита Годфри, когато влязоха в града. Беше пладне и те бяха оставили пирогата в едно заливче преди града, а последните мили извървяха пеша, газейки из високи треви по калните склонове.
— Научих името на този, който може да ми я даде — Брет закри с ръка очи от яркото слънце и направи гримаса. Шумът от френския пазар беше много силен и те продължиха почти незабелязани сред тълпите от
