Залязващото слънце хвърли кървавочервени отблясъци върху древния, обрулен от времето камък. Сара си спомни историята, която й разказа Дилайт за нещастната първа съпруга на предишния дук Ди Кавалиери — убита като Дездемона, вероятно защото е спряла погледа си твърде дълго върху някой мъж. А сега пред нея беше синът на същия този жесток сардинец, отпуснат върху стола си, докато очите му нахално я преценяваха — гордо подчертаваното му мавърско потекло се проявяваше твърде ясно в мургавата му кожа, черната коса, устните, едновременно чувствени и жестоки под леко разширените ноздри.
— Аз… изобщо не се интересувам от никакви манипулации! — отвърна Сара рязко, като искаше единствено да разруши напрежението, което започваше да се надига между тях. Колко бързо сякаш залязваше слънцето — колко дълги и студени бяха сенките, следващи залеза. — Моля те, започвам да се чувствам доста изморена. Може би е по-добре да вляза и да се опитам да намеря стаята си.
За изненада, сякаш самият се беше изморил от забавлението, което тя предлагаше, той се изправи на крака и любезно й помогна да стане от стола.
— Разбира се — извинявай. А ако не си в състояние да понесеш една официална вечеря, сигурен съм, че Серафина ще уреди някоя камериерка да ти донесе нещо.
16
По някое време през нощта, когато започна да се чувства твърде потисната в затворената стая, Сара беше вдигнала щорите, откриващи големи прозорци с решетки. Сутринта я събуди слънчевата светлина, която струеше в стаята и я накара да си отвори очите.
На границата между съня и събуждането, тя се чувстваше някак объркана, докато се чудеше замаяна къде се намира. Беше ли сънувала — още ли сънуваше. Всичко й беше непознато, от огромното легло с балдахин, в което лежеше, до яркото слънце и острите, пронизителни крясъци на птиците навън. Остър — безмилостен. О, боже! Тя беше не къде да е, а в Сардиния, в двореца на дук, който всъщност беше средновековен замък-крепост — заложница на италиански аристократ, който сам беше атавизъм от Средновековието.
„Хайде, хайде! Сутрин нещата винаги изглеждат не толкова страшни!“ Още един от любимите изрази на бавачката Стагс, който обаче не беше особено подходящ точно за тази утрин! Сара рязко седна в леглото, откривайки с облекчение, че е сама. Спомените нахлуха в нея, засилвайки чувството за реалност, с което се беше събудила. Тя примигна ожесточено и пое дълбоко дъх, вдишвайки чистия въздух, ухаещ на море, на планини и стъпкани от копита билки.
Вземи се в ръце! заповяда си тя, като преброди с поглед стаята, за да я опознае. Мебелировката беше в стил Регенство — период, който винаги беше обичала. Стените бяха тапицирани с брокат — богата плетеница от орнаменти, в която златистото проблясваше на фона на бледозелено и слонова кост с малко пурпурно за контраст. Леглото й имаше балдахин в слонова кост и златисто, който подхождаше на тежките завеси от двете страни на прозорците. Всяка мебел беше изключителна и би струвала луди пари на търга в Сотби. Килимчета от Изтока бяха пръснати небрежно по лъснатия под.
Сводеста врата водеше от спалнята в уединена дневна, където се набиваше в очи диван в стил неокласицизъм, над него висеше портрет на хубава жена с тъмни коси, полегнала на същия диван, с брадичка, подпряна на едната ръка, обкичена с пръстени, докато тънките бели пръсти на другата си играеха с тежък златен медальон, който лежеше във вдлъбнатината между гърдите й. Миналата нощ осветлението беше много слабо, а Сара беше уморена и нямаше сили да проучи всичко наоколо. Но днес слънцето огряваше директно портрета и тя очарована се измъкна от леглото, мина боса през сводестата врата в мавритански стил и спря пред портрета на жена, която трябва да беше умряла отдава, а изглеждаше като жива, полегатите й светлокафяви вежди криеха обещание за смях и веселие. А медальонът — нима беше двойник на медальона, който носеше дукът? Коя беше тя? Дрехата, която носеше, падаше на тежки, изкусни гънки, чиято цел беше единствено да подчертаят пищните извивки на бедрата и гърдите й и да загатнат очертанията на дълги крака. Косата й беше дълга и леко къдрава, една тежка къдрица се открояваше на бялата гръд. За съжаление портретът нямаше име.
— Пожелахте ли закуска, синьорина?
Сара не беше чула да влиза някой и се завъртя на босите си крака, мразейки начина, по който се разтуптя сърцето й. Спомняше си, че заключи вратата — щеше ли да бъде лишена от право на уединение като жените в харемите? Тя щеше да отвърне нещо рязко, но мургавата камериерка беше почти дете и очевидно беше притеснена.
— Аз… — Сара въздъхна нетърпеливо. — Да, моля, бих желала малко сок. Портокалов сок, ако имате — или кафе, ако нямате сок. Имам ли право на избор? — Като забеляза озадачения поглед на момичето, тя премина на италиански — макар че момичето сигурно говореше някакъв диалект — и успя да я накара да разбере с помощта на жестове.
— Между другото — коя е тя? Дамата на портрета, много е хубава.
Спряло на вратата, момичето изглеждаше изплашено, сякаш би предпочело да не дава промърморения със запъване отговор.
— Тя е… първата жена на бащата на Il Duca, синьорина. Майката на Il Duca.
Майка му — убитата първа жена на предишния дук Ди Кавалиери? Сара осъзна, че се взира в набързо затворената врата, докато твърде много въпроси без отговор се въртяха в главата й, и най-накрая се обърна и започна да изучава портрета с нараснал интерес. Възможно ли беше тази жена с бледа кожа и загадъчна полуусмивка да е майката на навъсения Марко? Какво точно се беше случило с нея — и защо? На портрета тя изглеждаше много сигурна в себе си и в красотата си, докато тънките й пръсти си играеха небрежно с изображението на златен вълк с изумрудени очи. Да не би да е била твърде невнимателна и прекалено сигурна в чара си — докато вълкът, когото смятала за опитомен, се нахвърлил върху нея, заглушавайки смеха й, унищожавайки красотата й? Как е умряла?
Мълчаливата прислужница дойде да й приготви ваната и като потрепери, Сара се извърна от портрета, чиито очи сякаш я следяха, за да я предупредят. О, господи — трябва да се пази от параноята! В крайна сметка не е женена за мургав сардинец, в чиито вени тече буйната жестока кръв на сарацинските му прадеди. Не е женена дори за брат му, просто играе роля заради Дилайт и може да избяга, когато пожелае, просто като му каже…
Като му кажеш как си го направила на глупак? — озъби й се вътрешното й аз и мисълта за евентуалната му реакция я накара да се свие, въпреки волята си. Е, Сара, този път определено си се забъркала в хубава каша!
Да се самоупреква нямаше да помогне. Тя беше тук и по-добре беше да разчита на ума си, за да се измъкне от това невъзможно положение. Отвлечена от дук — кой би повярвал? Потопена в парфюмираната вода, бликаща от позлатените кранове в мраморната вана, достатъчно голяма да побере цяла оргия, Сара се опита да погледне разумно на положението си — но отговорите, до които стигна, само засилиха унинието й. Преследвайки популярността й, колкото да превърне тях двамата в тема за разговор в Холивуд, той умело беше подготвил почвата за тяхното изчезване заедно. Дори я беше измъкнал от филм с Гарън, а бягството й с богат италиански благородник щеше да се приеме като щура и импулсивна постъпка напълно в стила на Дилайт Адамс.
Почесвайки се по гърба, Сара замислено се вгледа в замъгленото си отражение в огледалата, с които бяха покрити стените на личната й баня. Е, ето я тук сред декор, достоен за Холивуд — в центъра на нещо, което би предпочела да беше една типична холивудска сапунена опера. Само преди няколко месеца тя си мислеше колко скучен и стерилен е животът й, всичко планирано предварително, включително и „подходящ“ брак. Горкият татко, колко усърдно се беше старал тя да не прилича на майка си — нито на сестра си. Колко грижливо я беше пазил от популярността и това, което смяташе за „лошо влияние“. Той й мислеше доброто и я обичаше по своя си сдържан начин, но тя явно носеше повече неща от майка си, отколкото и двамата биха могли да предположат.
Сара беше прибрала косата си в импровизиран кок, но няколко кичура се бяха изплъзнали и падаха влажни по врата и зачервените й от топлината бузи и слепоочия. Косата й започваше да се изправя и тя има чувството, че все повече заприличва на себе си, става по-способна да се справи с всичко. Трябваше само да внимава да не се издаде и да не мисли — тя потрепери — твърде далеч напред!
По скоро някакво внезапно странно усещане, а не дочут шум накара Сара да осъзнае изведнъж с
