кожата ти! От какво се страхуваш? Че като съм те насърчил да свалиш дрехите си и да изложиш прекрасното си тяло на слънцето, ще вляза в ролята на Аполон и ще те изнасиля? Да не си мислеше, когато дойде да легнеш тук тази сутрин, знаейки, че аз съм единственият мъж, който би могъл да дойде, че това нещо би ме спряло, ако бях решил да упражня своето droit du seigneur?4
Лекото докосване на пръстите му по чувствителните й места й подейства като електрошок и я върна в реалността.
— Не! — извика тя рязко, като се дръпна от допира му, седна и го изгледа гневно изпод разрошената си коса.
Той беше коленичил до нея и сега мургавото му неразгадаемо лице беше твърде близо до нейното.
— Не… какво? — Гласът му нарочно я дразнеше, а очите му се спряха за момент на малката вена, която пулсираше точно над ключицата й, преди да се преместят на устата й.
Ако я докосне, ще запищи… въпреки че вероятно нямаше кой да я чуе, нито да се разтревожи, ако чуе. Но в крайна сметка той не я докосна — тръгна си внезапно, което я стресна.
Сега, вечерта на същия ден, Сара забеляза на лицето му онова странно напрегнато изражение, което имаше точно преди да я остави сутринта с изплашената й уста и недокоснатия й бански. То беше там само за миг, а след това изчезна и лицето му остана безизразно.
— Значи ти липсват дискотеките? Какво би правила, ако се наложи да прехвърля Карло в някое отдалечено кътче на света? Може да му се наложи да ходи на места, където няма дори електричество!
Значи отново я проверяваше?
— Не е ли точно такова мястото, където си го изпратил този път? Аржентина… хм! Ала мисля, че ще го понеса — както издържам тук!
— Радвам се да чуя това — и тъй като ти е скучно само да се печеш на слънце и да играеш понякога тенис, непременно ще се опитам да ти осигуря някакво… подходящо развлечение.
— Благодаря! — Усилието й беше възнаградено с открито свъсване на вежди и Сара окуражена продължи все така весело: — Започнах да се чувствам сякаш… сякаш съм заключена в замъка на Синята брада — нещо такова — не искам да те засегна, разбира се!
— Синята брада…!
— Да! — отвърна Сара услужливо. — Сигурно си спомняш, той имал навика да убива съпругите си, когато им се насител и после пазел обезобразените им тела в онази малка стаичка, която държал заключена, а…
— Моля те! Достатъчно! — Той произнесе отсечено думите, поглеждайки я още по-навъсено. — Да. Чувал съм за този знаменит господин Синята брада, но трябва да кажа, че не виждам връзката между последната съпруга на Синята брада и теб! Аз нямам тук тайна стая, където крия телата всички мои минали възлюбени, за да ги откриеш, а освен това — тонът му стана леко заплашителен — ако някога поискам да се отърва от теб, винаги можеш да паднеш случайно от високата кула долу при черните скали и гладните вълни…
— Ти… ти заплашваш ли ме? — Сара се надяваше, че гласът й не трепна. Тя се втренчи в него през масата с широко разтворени очи, опитвайки се да овладее развълнуваното туптене на сърцето си. В крайна сметка във вените му течеше жестоката отмъстителна кръв на маври и испанци. Да не би да я беше довел тук, мислейки я за Дилайт, за да я отстрани завинаги от живота на брат си?
Водопад от златисти капчици проблясваше в зелената дълбина на очите й, придавайки им почти лешников цвят. Поруменели от слънцето скули, толкова високи, че хвърляха сянка върху лицето й, особено на светлината на оранжево-златистия пламък на свещите. А устата… Dio! — наруга се той наум. Защо трябва винаги да гледа устата й, да му се иска да я завладее, да я смаже със своята — а после да си спомня колко много други мъже са използвали същите тези червени устни и са били използвани от тях.
Тя го дразнеше дни наред, дребните й захаросано-злобни забележки влизаха под кожата му, докато едва се удържаше да не я сграбчи за тънките рамене и силно да я разтърси.
Накрая се беше осмелила да го бие на тенис — неговата игра — играейки като амазонка и връщайки най-коварните му удари. Тогава той й беше изръмжал грубо:
— Трябва да призная, че съм изненадан от играта ти — но вероятно трябваше да се сетя, че сега тенисът е „на мода“!
В онзи момент тя беше прекалено въодушевена, за да обърне внимание на злобния му коментар, но сега той успя да я изплаши и беше твърдо решен да я държи в това състояние. Малката кучка определено си го заслужаваше! Не само че го подмами да я доведе тук, но въпреки начина, по който реагираше на целувките и докосването му, продължаваше открито да декларира верността си към брат му! Предвкусвайки наследството му, без съмнение — момичето имаше много малко средства и известен баща, който не си беше направил труда да я признае. Е, той я беше довел тук, за да й даде урок и да накара Карло да разбере най- после за каква жена иска да се ожени.
Марко я изучаваше мрачно, почти замислено, като не си направи труда да отговори на мъглявите й обвинения, че я заплашва. Нека започне да трепери! Нека в тези зелени очи се появи онзи уплашен поглед, който беше виждал у животните, знаещи, че ще умрат. Нека се страхува от него за разнообразие — това би могло да промени държането й, да я направи по-склонна да му достави удоволствие!
— О! — Ненавиждайки еднакво заплашителното му мълчание и начина, по който очите му сякаш я пронизваха хладно, Сара скочи на крака, разкъсвайки с нетърпеливия си вик напрежението, което започваше да се натрупва между тях.
— О… ти! Ако си мислиш, че можеш да ме уплашиш, много грешиш! И ако започна да ти казвам какво точно мисля за теб, то аз… аз… ще ми трябва цяла нощ! И мисля, че вече не искам да вечерям, благодаря. Всъщност… искам да си тръгна — утре сутринта много рано, ако обичаш!
В нетърпението си да се махне от стаята и от омразното присъствие на Марко, Сара едва не се спъна в стола си, като не обърна внимание на невъзмутимия лакей, който се спусна да го премести. Да го вземат дяволите, той беше още по-лош, отколкото й го беше описала Дилайт. Сега просто трябваше да му избяга!
— Обноските ти са ужасни! Върни се. — Ако режещият му като нож глас имаше за цел да я спре, докато тичаше и се препъваше през ужасно дългата официална трапезария, нямаше да успее.
— Върви по дяволите! — извика Сара през рамо, без да спира. Само да се опита да я хвърли през широкия каменен зид, така невинно обкичен с цветя и ароматни лози, ухаещи на тропици. Последното нещо, което щеше да направи, беше да се вкопчи в него и да го повлече със себе си в онова последно безкрайно падане към морето.
Гневът й помогна да преодолее последните няколко стъпала до красиво резбованата врата, едва чувайки командата, която той изрече рязко и отсечено на грубия испано-италиански диалект, който използваше прислугата му. Тя спря пред вратата, чудейки се защо двамата прислужници, които обикновено биха я отворили още преди тя да стигне до нея, застанаха пред вратата и препречиха пътя й — и тогава тя разбра значението на заповедта му, още преди той да заговори отново с дрезгавия си глас.
— Само ще се изложиш още повече, ако продължиш с това твое безумно бягство! Върни се тук и седни.
Сара стоеше и се взираше във вратата с блестящи златни дръжки, които трябваше да се пипат само с ръкавици. Не искаше да се обръща и да го погледне — не можеше да я накара!
— А… а ако не искам? Ако откажа, ще накараш твоите средновековни прислужници да ме донесат обратно на стола ми? Казвам ти, искам да се махна оттук. От това място — и от теб! Как смееш да се държиш с мен като… като с робиня от харема на мавър, която няма право на свобода?
— Ако наистина беше жена от харем, скъпа Дилайт, мисля, че не би искала да си тръгнеш, защото щеше да си твърде заета да станеш любимка на господаря си! А ако упорстваше… тогава щяха да те набият с камшик или да те удавят. Благодари се, че нямам намерение да правя нито едното, нито другото — освен ако не ме изкараш от търпение. А сега, моля те, върни се и си седни на мястото. Защо да се самоунижаваш?
Не можеше да разчита на двамата мъже, които гледаха в някаква точка високо над главата й — лицата им бяха безизразни. Нямаше помощ отникъде. За частица от секундата Сара прецени шансовете си, а после с горчивина, която сякаш заседна в гърлото й, избра очевидното.
— Много добре. Нямам друг избор, нали?
