да използва тялото й като инструмент, чрез който да я употреби и да я накаже, и ако прошепнеше в ухото й някое име, както направи, то нямаше да бъде нейното.
Сара започна да се бори с внезапно обхваналото я странно усещане за неизбежност. Не! Тя не трябва да се предава — няма да се предаде, въпреки че собствените й неканени емоции заплашваха да я завладеят.
— Много мило от твоя страна, че ме изпрати, за да не се загубя, но оттук мога да се оправя и сама, благодаря. В стаята ми свети, а…
— Не би ли искала да излезеш на терасата и да погледаш звездите? Оттук винаги изглеждат необикновено ярки.
А, сега се опитваше да бъде чаровен, така ли?
— Не, благодаря — отвърна Сара твърдо, като добави подчертано: — Вашата гостенка наистина би предпочела да се оттегли за нощта, с позволението на Ваша светлост разбира се.
„Щеше ли да я остави да си отиде?“ почуди се Сара със страх.
„Дали да сложи край на тази глупава игра, която играеха в момента, или да я продължи още малко?“ Очите на Марко леко се присвиха, докато размишляваше, гледайки преднамерено отчужденото й лице, а после той безмълвно се отказа. Защо да бърза? Тя беше тук и все едно дали беше разбрала или не, нямаше да ходи никъде, ако той не й разрешеше. Твърде лесното спечелване на всяко състезание винаги водеше до отегчение.
— Значи… може би утре…?
Той изрече думите на глас, като нарочно я остави сама да изтълкува смисъла им.
— Има ли моята очарователна гостенка всичко необходимо за вечерта?
— Икономката ти е много експедитивна. Благодаря… — каза Сара преднамерено равно, като отчаяно се молеше той да се умори от словесната престрелка и да си тръгне.
— Е, лека нощ тогава… Дилайт.
Той бавно и мъчително прокара пръст по бузата й, а след това по устните й, усмихвайки се доста подигравателно, когато тя рязко отдръпна глава, сякаш я беше изгорил.
— Ако промениш решението си — имам предвид да гледаш звездите — ще работя до късно долу в кабинета си. Само трябва да вдигнеш телефона до леглото си и да набереш номер седем. Лека нощ отново. Спи спокойно! — И с този последен, доста подигравателен упрек, той си тръгна!
Без да се интересува какво мисли той, Сара почти избяга в стаята си и се облегна на вратата, която не можеше да заключи, усещайки как коленете й треперят от слабост. Разбира се, че беше само физическа реакция, напомни си тя строго, ако запазеше главата си „трезва“, както казваше Дилайт, несъмнено щеше да открие начин да се измъкне от тази комична ситуация. В крайна сметка беше само въпрос на време нейният злонамерен дук да разбере, че безценният му брат Карло вече не живее сам в Аржентина и че той на практика е отвел не сестрата, която е трябвало! И тогава й хрумна неканената мисъл: „О, боже — тогава той вероятно ще ме убие, за да не се разбере на какъв глупак са го направили!“
Полууплашена, че той би могъл да промени решението си, Сара набързо приключи с тоалета си и се пъхна в чисто бяла нощница от тънък лен, която стигаше до глезените й и беше скроена като риза от деветнадесети век с гарнитура от бяла дантела и сини панделки.
Да гледа звездите с него, как не! Сара едва не изсумтя на глас като започна да разресва косата си, броейки всеки замах на четката. Това би било истинско бедствие. У Джовани Марко Рикардо Маркантони, дук Ди Кавалиери нямаше нито романтика, нито деликатност, все едно какво предполагаше благородническото му име. Не се ли беше подиграл с благородството тази вечер? Не, той не беше благороден — беше суров и взискателен, и жесток, и безскрупулен — очевидно свикнал да взема каквото поиска без скрупули по отношение на използваните средства. Ако я беше обладал на малката тераса с теракотен под, който щеше да е още топъл от слънцето, той щеше…
Трябва да е полудяла да остави мислите си за следват такава опасна насока! Сара скочи на крака и захвърли четката си. По-добре да помисли как да го избягва утре, смъмри се тя мрачно и угаси малката нощна лампа. А ако искаше, можеше да гледа звездите сама — беше много по-безопасно.
Разумните доводи я накараха да си легне, а вътрешният порив я извади от леглото, за да дръпне тежките завеси, които закриваха слънчевата светлина, струяща от терасата през деня и тя се поколеба тук, на прага на топлата тъмна нощ, пропита с аромата на цъфтящите в мрака цветя. Да, под краката й подът беше топъл и да, звездите бяха почти заслепяващо ярки на фона на черното нощно небе. Разтърси я копнеж по нещо, но тя още не знаеше какво точно. Може би беше по-добре да не знае. Или… копнеж ли беше почувствала или по-скоро усещане за нещо познато? Внезапно, странно чувство, че това се е случвало и преди — да стои тук, колебаеща се, разкъсвана между желанието да продължи напред и да се върне. Тя искаше да пристъпи навън, да опре гърба си на топлата каменна стена и да гледа звездите, представяйки си какво е да се носиш между тях. А ако някой подсвирне или извика тихо отдолу, тя разбира се няма да извърне глава. Ще остане на мястото си, взирайки се в звездите, приличащи на капчици живак, които никога не би могла да улови, нито да притежава и за които никога не трябва да се осмелява да копнее.
Краката на Сара сякаш сами я поведоха напред. Усещането за странност се задълбочи, сякаш всяка нейна крачка, всяко нейно движение се беше случвало и по-рано. В топлия въздух се усещаше лека влага — слаб дъх на море се смесваше с ароматите на нощта. Облегната на древния камък, с лице вдигнато към звездите, Сара откри, че чака. Сигнала, нещо — или някого.
19
Подсвирването, което я стресна първия път, би могло да бъде и на нощна птица. Сара не му обърна внимание, макар че усети да я полазват тръпки по ръцете и краката. Беше започнала да изпитва неудобство от странния импулс, който я беше накарал да излезе тук навън. Странното тихо изсвирване се чу отново и дланите й овлажняха. Сигурно беше птица! Във всеки случай тя се връщаше в леглото!
— Пст!
Това не беше птица и звукът я накара да обърне глава, макар краката й да останаха заковани на място. — Недей да викаш! Искам само да поговорим — повярвай ми!
Сара трябваше да стисне здраво очи и да ги отвори отново, за да се убеди, че не й се привижда. Сред тъмнината на сардинската нощ — точно бруклински акцент? Онзи нещастник Марко сигурно е наредил да сипят нещо във виното й и сега тя е под въздействието на ЛСД или нещо не по-малко опасно…
Принадлежеше ли гласът на някого или това беше Чешърският котарак? И тогава една тъмна сянка се отдели от покрива и леко се приземи пред нея.
— Здрасти! — Каза гласът меко и приветливо. — Страшно мило от твоя страна, че не се разпищя. Сигурно се чудиш кой съм и какво правя тук!
Поне продължаваше да пази дистанция и не се опитваше да я напада. При тази мисъл Сара се почувства по-смела и успя да промърмори треперливо:
— Ами, предполагам, че това би помогнало — като начало! Ти… ти доста ме изплаши, да знаеш! Мислех си, че замъкът на дука е непревзимаем!
— Ти също доста ме изплаши, да ти кажа! За момент там си помислих, че си нейният призрак! Но, хей…! Ти определено не си никакъв призрак и си тази, която дойдох да видя. Само да си поговорим, разбира се! Обещавам ти, че няма да опитвам нищо друго — не съм от онези, които — знаеш — се възползват. Съгласна ли си?
— Ако не ми кажеш…
— Добре, добре — тъкмо стигнах до това, госпожице Адамс. Ти си госпожица Дилайт Адамс, нали? Едно от момиченцата на госпожица Мона Чарлз? Е — аз съм роднина на дука! — На Сара й се стори, че чува мекия му, почти беззвучен смях, преди да добави: — Казвам се Анджело, макар някои да твърдят, че името не ми подхожда! И ако се питаш откъде знам така добре английски, то е защото ме изпратиха да уча там. Имах чичо в Ню Йорк, а после — татко и аз решихме също да опитаме. Както казах — семейството плати пътя ни. Семейството на майка ми, по-точно. Те имаха връзки. Живях в Ню Йорк повече от петнайсет години, след което реших да се върна. А сега не ми дават да замина по никакъв начин — ха! — Сара мярна блясъка на бели зъби и реши, че не разбира абсолютно нищо.
— Е… ъ… Анджело — Сара се постара да подбира внимателно думите си, защото не искаше да го обиди,
