неприятна изненада, че вече не е сама. Тя инстинктивно се потопи в топлата вода, доколкото можеше, без да се удави, а зелените й очи блеснаха от възмущение.
— Ей — къде се криеш? Закъсняваш за нашия тенис мач!
— Махай се! Къпя се. Или нямам право на уединение?
— Разбира се! Прости ми, но съм изненадан от внезапния пристъп на скромност! В крайна сметка, както се беше изразила в едно интервю, което четох, ти имаш хубаво тяло — защо да те е срам да го показваш?
Той стоеше на вратата, облечен в прилепнали светлокафяви ленени панталони и лъснати високи ботуши, от което тя стана с впечатлението, че е ходил да язди. Черните му вежди бяха повдигнати, а устните му бяха изкривени в саркастична гримаса, която трудно би могла да се нарече усмивка. Той беше направо отвратителен!
— Остави намира тялото ми! То няма нищо общо с теб. Да не си забравил, че съм годеница на брат ти?
Дилайт вероятно не би стояла потопена до шията във водата — Дилайт не би се срамувала от тялото си — сигурно щеше да се изпъчи пред него, докато го предизвиква с факта, че принадлежи на Карло. Но тя не беше Дилайт…
— Разбира се, че не съм забравил нищо! — изръмжа той. А после, със стържещ смях: — Да не си помисли, че ще се нахвърля върху годеницата на брат си? Повярвай ми, никога не ми се е налагало да прибягвам до насилие, за да получа каквото искам от една жена. Защо да се опитваш да вземеш насила нещо, което се предлага свободно? Поне в днешно време!
Как смееше да говори така покровителствено, толкова… толкова ужасно арогантно? И как стоеше там, разтворил обутите си в ботуши крака, и гледаше надолу към нея…
Сара почувства, че в нея се надига истинска ярост, която за известно време отне и разума, и задръжките й. Ако имаше пистолет, щеше да го застреля, ако имаше навика да носи със себе си малък кинжал, за да брани добродетелта си като някои селски жени от Сардиния, щеше да го метне срещу него, целейки се точно в черното му, жестоко сърце. Но в положението, в което се намираше, тя действа инстинктивно, без да мисли — грабна вода в шепи и я хвърли към него, точно като сърдито дете.
Тъмни, мокри петна се появиха по безупречните ленени панталони, капчици вода заблестяха по лъснатите му ботуши. И защо да я е грижа какво си мисли той за нея? Само тя ли трябва да се държи вежливо и цивилизовано?
— Е, аз определено не ти предлагам нищо — и никога не съм го правила… така че нямаш извинение да се мотаеш тук, докато се къпя. Наистина искам да си вървиш!
Изминаха няколко напрегнати секунди, през които Сара си помисли, че той би могъл да скочи във ваната, в която тя се беше свила предизвикателно — да влезе при нея, за да я накаже за нахалството. Лицето му беше станало мрачно, а думите, които с труд се процеждаха през стиснатите му зъби, за щастие бяха на италиански, но определено не от тези, които беше учила в училище.
— Аз съм тази, която трябва да те ругае! — напомни му тя ядосано. — В тази част на света няма ли закони на гостоприемството? Мислех си, че съм твоя гостенка.
Той с удоволствие би й извил врата, разбира се, и тя долови това от тлеещата омраза в погледа му, преди той да я удостои със сковано свеждане на глава и лицето му да стане напълно безизразно, като маска, изрязана от твърдо дърво.
— Моите извинения. Вероятно защото имах привилегията да изгледам всички твои филми, се чувствах някак си близък с теб. В „Същността на любовта“ нямаше ли сцена в банята, където ти не беше толкова скромна, колкото си сега?
„Същността на любовта“! Какво отвратително заглавие! На Сара й се искаше да се намръщи с погнуса — но не пред него. Все още потопена във водата колкото можеше, без да се удави, тя го изгледа предизвикателно през влажните си клепки, решавайки да не обръща внимание на лукавите му намеци.
— Е, сега не съм на екрана, нали? И наистина ще съм ти благодарна, ако се махнеш, за да мога да изляза и да се облека. Сигурна съм, че на Карло не би му харесало да се разхождам гола пред теб — той толкова те уважава!
Точка за теб, Сара. Поне за момента. Докато седеше по-късно в покрития с огледала будоар, опитвайки се да реши дали да си сложи грим, Сара се помъчи да се успокои за мача на воли и умове, който непременно щеше да последва след срещата им преди малко и неговото доста неохотно оттегляне.
Докато се взираше в тройното си отражение в огледалото, отново беше поразена от нереалността на опасното положение, в което се беше озовала. „Същността на любовта“, как не! Колко дълго още можеше да се преструва на Дилайт? И — най-лошото от всичко — какво ще направи той с нея, след като маскарадът приключи?
„Бъди като Скарлет и помисли за това утре!“ — каза си Сара, решавайки, че е твърде бледа и има нужда от малко цвят на лицето. На него не би му харесало — тази мисъл я накара да сложи малко руж на бузите си и гланц за устни „Ланком Глас Д’Ор“, който накара устните й да изглеждат сочни и съблазнителни.
Косата й падаше до раменете на тежки вълни и Сара прокара набързо пръсти през нея. Толкова с „естественото“ трайно къдрене, което си беше направила, за да прилича на Дилайт. Тя се надяваше, че Дилайт и Карло вече са се срещнали и са щастливо оженени. А какво щеше да си помисли Дилайт, ако знаеше какво е станало?
Вероятно щеше да избухне в истеричен смях, напомни си Сара мрачно. Тя прибра косата си назад с копринен шал и се изправи, като се завъртя веднъж пред огледалото в своята бледозелена рокля за тенис, усмихвайки се на отражението си, защото знаеше, че изглежда добре. За друго предпочиташе да не мисли.
— Извинете ме, синьорина…
Изчервявайки се, Сара се обърна и се изправи пред икономката с безизразно лице.
— Ако сте готова, наредиха ми да ви заведа навън. Трудно ще намерите пътя, ако не сте прекарали известно време тук.
— Благодаря.
Какво всъщност си мислеше слабата жена с каменно лице? Откога беше тук на служба при семейството на Il Duca di Cavalieri? Сара добави импулсивно:
— Познавате ли Карло? Моят… годеник?
Лицето на жената остана безизразно, докато отговаряше:
— От съвсем малко момче. Ще обичате ли да ме последвате, синьорина?
— Господи, наистина е трудно да се ориентира човек тук, нали? Колко любезно от ваша страна да ми покажете пътя.
— Беше ми наредено — отвърна жената сковано, макар че стегнатите рамене сякаш леко се отпуснаха.
— От Марко? И него ли познавате от малък? Какъв беше тогава?
Сара не знаеше съвсем точно защо продължаваше да разпитва, докато вървеше бързо зад облечената в черно икономка, но този път беше възнаградена с кос поглед, който сякаш я преценяваше отново.
— Със семейството съм от малко преди да дойде втората дукеса… тогава Duca беше на около седем години. Моля, внимавайте със стъпалата, синьорина.
Сигурно никога не би могла да се оправи сама в този дворец, приличащ на развъдник за зайци! От стаите се излизаше в коридори, които водеха към други стаи — и после изведнъж преминаваха в галерия, окичена с портрети, повечето от които много стари. Двойка мраморни стълбища водеха надолу към огромна сводеста зала, в центъра на която имаше плувен басейн, приличащ по-скоро на римска баня, със стъпала към най-плитката част и парапет от трите страни. Самият басейн беше облицован със сини плочки и създаваше илюзията за миниатюрно море.
— Колко красиво!
При дълбоката страна на басейна имаше изкусно замислен водопад, водата сякаш извираше от стената и се спускаше по излъсканите камъни.
— Водата идва от поток високо горе в планините. Първо се улавя в цистерна на покрива, където слънцето я затопля. Ако синьорината пожелае да плува, водата винаги е достатъчно топла.
— Загрява се от слънцето — великолепно!
