започна да изучава отражението си внимателно и малко критично.
Косата и очите й бяха като на мама Мона, благодарение на която точно този нюанс беше станал знаменит. Нейната коса беше естествена като тази на майка й и доста дълга — стигаше до раменете и гърдите й… Взирайки се в себе си като в непозната, Сара се изчерви, спомняйки си какво я накара да се прибере в стаята си и да потърси успокоение в съня и уединението. Точно като изплашено зайче! Сара въздъхна дълбоко и продължи да претегля наум плюсовете и минусите. Гърдите й бяха хубави, но не така… сочни като тези на Дилайт. Предполагаше се, че мъжете харесват по-големите. Но останалата част от тялото й, прекалено слабо или не — пръстите й импулсивно развързаха връзките от преплетена коприна на копринения й халат и той се свлече на земята. Тънка талия — слава Богу — и плосък корем. И ако на ханша й, както на гърдите й, донякъде липсваше пищност, то поне краката й бяха дълги и стегнати, а задникът й не беше увиснал. „Не е много зле, Сара. Арсеналът никак не е лош като за аматьор.“
Поглеждайки в огледалото, на Сара й се стори, че над рамото й сякаш я следяха очите на загадъчно усмихнатата дама от портрета, което я накара да се обърне, сграбчвайки халата си. В мига, в който направи това, тя се разтревожи от себе си. Наистина! Започваше да прилича на Серафина. Тя си припомни странните й думи:
— Не знам какво е, синьорина, нито защо някои хора чувстват нещо, а други не. Но твърдят, че тук камъните са много стари и заедно с топлината на слънцето са попили много чувства.
Прекалено ангажирана с други неща, тогава Сара просто беше свила безразлично рамене. Е, с всичките тези изследвания на парапсихологията в днешно време тя предполагаше, че всичко е възможно. Силни чувства, които оставят отпечатъка си в атмосферата, а вибрациите им се препредават от дървото и камъка. Или може би малко откачам! — беше си помислила тогава, без да изпитва никакъв страх, след което беше забравила цялата история.
Но сега… Боже мой! — тя се потресе вътрешно — в крайна сметка това беше само портрет! А горката глупава жена, нарисувана там, беше умряла в бедност и мъка — и всичко това заради любов! Сара съзнателно се приближи и се взря в портрета. Бедната млада дукеса, беше ли съжалявала в последния миг за всичко, от което се беше отказала? Дали беше избягала, за да отиде при любовника си или просто е искала да се махне от деспота-съпруг, който постоянно я оставял сама и я накарал да носи медальона му с изображение на вълк, за да й напомня, че е негова собственост? Жената на портрета продължаваше да се усмихва все така загадъчно. Тя беше майката на Марко, а той е бил само на няколко години, когато тя е изоставила него, двореца на дука и тази стая, където вероятно много нощи е заспивала с плач, чудейки се какво да прави. Как са се наслаждавали мъжете на зависимостта и покорството на жените. И още щяха да го правят, ако жените не бяха решили да се освободят от оковите. Но имаше мъже, които все още продължаваха да се държат като в Средновековието! Лицето на Сара стана мрачно. Дали отношението на Марко към жените имаше нещо общо с неговата майка? Той несъмнено приличаше на баща си, който го беше възпитал да се отнася с жените като с домашни любимци или играчки, които лесно се купуваха и също така лесно се изхвърляха. Този мъж сигурно презираше думата „любов“ и когато се оженеше, щеше да го направи по всички „правилни“ причини с изключение на една. Беше очаквал същото и от Карло и най- безскрупулно се беше опитал да уреди нещата според своите виждания.
— Само че — прошепна Сара на глас — аз му попречих, макар той още да не го знае!
Стратегия — беше си помислила преди. Стратегията на любовта беше една, а на войната — съвсем друга. И тъй като между нея и Марко определено нямаше любов… Сара се усмихна дяволито. Проучването беше една от силните й страни, а щеше ли изобщо да се захване някога с това? Да проучи Марко, за да разбере, какво го караше да се държи така. Да научи всичко за него, кои са най-слабите му места, какво харесва и какво не харесва, какви жени предпочита… тя се намръщи, спомняйки си блондинката. Може и да беше звяр, но поне в човешки образ и в бронята му имаше слаби места. Които тя щеше да открие. И да използва така безскрупулно, както той й показа вчера.
Неуместният модерен телефон на поставката до нея иззвъня и я накара да подскочи. Кой…? А после, спомняйки си, че няма външни линии и това е само вътрешен телефон, тя му се озъби. Дали това беше… Да вдигне или не? Но ако това беше той и тя не се обадеше, сигурно щеше нахълта при нея без никакво предизвестие.
Сара грабна телефона, като се забави за миг, за да направи гласа си достатъчно сънлив.
— А-ало? — Не беше никак зле, Сара, помисли си тя самодоволно.
— Не се прави на заспала. Знам кога си тръгна Тереза, а от покрития с плочи двор видях светлината в прозореца ти.
Как мразеше тя този дрезгав, ироничен глас! Пръстите й стиснаха здраво слушалката. — Не си ли помислил, че може би предпочитам да спя на… на нощна лампа?
Той нарочно замълча, с което естествено целеше да покаже неоснователността на твърдението й. После каза:
— Смятах да поплувам в закрития басейн и си помислих, че може да пожелаеш да дойдеш с мен.
Сара положи усилия и успя да прозвучи подигравателно:
— Сама?
— Толкова ли те плаши тази перспектива? — Тя почти си представи саркастичното повдигане на черната вежда преди да чуе отново равния му глас: — Боя се обаче, че всички прислужници си легнаха — и тъй като стаите им са от другата страна на главния двор, аз и ти сме единствените хора в това крило на моя дворец. — Той замълча за миг и Сара затаи дъх. После продължи: — Разбира се само исках да те уверя, че няма да ни смущават, когато отидем да плуваме.
Този път наистина успя да я обърка.
— За какво говориш, за бога? Какво толкова неудобно има да плуваме заедно?
— Предполагам трябваше да се сетя, че плуването без бански — или „голото потапяне“, както чух да го наричат в Америка — едва ли ще те смути, все едно кой е наоколо! Но тук, в Сардиния, сме доста старомодни, както сигурно си разбрала.
— Не! — Избухна тя инстинктивно. Този… този… беше чувала една дума, която съвсем точно описваше мъжете като него, макар че нямаше намерение да я произнася на глас.
— Какво искаш да кажеш с това? Не си спомням да съм ти задал въпрос.
Пламъкът на яростта й надделя над ледения му глас.
— Попита ме дали искам да плувам с теб и отговорът отново е не! — каза Сара отчетливо. А после продължи, за да бъде още по-ясна: — Не съм кукла на конци, която можеш да разиграваш. И не вярвам нито на теб, нито на така наречената ти честна дума!
Стоманената нотка в гласа му би могла да я убие, ако беше нещо материално.
— И… какво е това обещание, което не вярваш, че ще спазя?
Ха! — помисли си тя ликуващо — гейм и сет! А на глас каза с престорена искреност:
— Ами… ами, че никога няма… да ме изнасилиш или… или да ми направиш нещо насила. Или предпочиташ да не си спомняш?
— О, спомням си много добре — изръмжа той, но след това се овладя. — Защо според теб те изпратих непокътната в леглото? И до какъв извод стигаш от факта, че те целунах заради облог?
— Об… облог…!
— Да — облог, който сключих с теб и ти прие, малка лъжкиньо! — Дрезгавия му смях накара Сара да стисне зъби от гняв. — Не те изнасилих, нали? И повярвай ми, нямам никакво намерение да стигам до такива крайности — защо трябва да го правя? А може би се страхуваш от себе си, скъпа Дилайт! Да не би да нямаш доверие на чувствата си, ако плуваш гола с гол мъж? Да не се окаже, че желаеш, копнееш за… акта, който сега предпочиташ да наричаш изнасилване? — Той издаде дълбок гърлен звук на презрително недоверие, след което добави кратко: — Но всичко това е губене навреме! Аз отивам да плувам — а ти можеш да ме придружиш или не, както желаеш!
24
Двете камини в двата края на огромната мраморна зала бяха запалени. Не беше необходимо, но танцуващите пламъци хвърляха приятна светлина, която придаваше дори на бледата кожа на Сара златисто-матов оттенък. Докато вървеше боса надолу по мраморните стълби с широк извит парапет, с всяка
