Сара продължаваше да очаква — и едновременно да се ужасява — от неизбежния момент, в който той щеше да изостави всякаква вежливост и задръжки. И тогава тя щеше да има своя шанс да… да го унищожи. Най-вече прехвалената му семейна чест! Как ли щеше да реагира неговата обожавана мащеха, която беше толкова добра жена? И преди всичко как щеше той изобщо да си намери подходяща жена, която би била съгласна да приеме опетненото му име?
Ах — сладко отмъщение! Всъщност тя би трябвало да се чувства доста по-въодушевена, но нека той започне пръв и след това справедливият й гняв щеше да й помогне. А междувременно — слънцето се лееше топло и златисто като мед, а горещият вятър в лицето й носеше аромата на стъпкани билки и планински цветя и чувството за движение и свобода. Защо да мисли за неприятни неща? Защо за няколко кратки мига да не спре изобщо да мисли?
Сара постоянно усещаше присъствието му, понякога свирепият му жребец яздеше хълбок до хълбок с нейната кобилка, а понякога се впускаше напред в плавен галоп, който бедната Фиамета не би могла да следва. Тя знаеше, че той я наблюдава, но отказваше да срещне погледа му. Не сега — не още. Нямаше защо неизбежното спречкване между тях да разваля такъв ден и такъв момент. Беше ли възможно и той да се чувства по същия начин?
След като препускаха известно време напред-назад по затревеното игрище, и двамата намалиха до лек галоп. Косата й беше паднала надолу, гладкият кок беше съсипан от вятъра, а гребенът от черупка на костенурка висеше на врата й. Сара механично вдигна ръка, за да го хване, преди да е паднал, но пръстите й бяха отблъснати и с чувство на истински, безразсъден ужас, от който дъхът й спря, тя усети натиска на бедрото му върху нейното, докато той се навеждаше за вземе гребена от косата й.
— Не мърдай! Няма защо да подскачаш като уплашена котка! — Топлите му пръсти я докоснаха и се задържаха на врата й, докато той преднамерено бавно отмотаваше гребена от кичурите, които се бяха оплели около него.
— Няма нужда…
— Гребенът е хубав, а щеше за го изгубиш. Но повече харесвам косата ти така… — Той прокара пръсти през косата на Сара и я разпусна по раменете й, разпръсвайки фуркети на всички страни, без да обръща внимание на недоволния й вик. — Сега, когато онова грозно трайно къдрене изчезна, косата ти е много хубава.
Фиамета ставаше трудна за удържане и за няколко секунди погълна цялото внимание на Сара, така че тя подхвърли само едно студено и саркастично:
— Благодаря! Радвам се, че забеляза!
— Моля! — Най-после тя вдигна поглед и видя, че той я гледа с малко кривата усмивка, която й беше толкова позната. И вместо да й върне гребена, беше си го сложил в джоба, подлецът!
Той явно я изучаваше внимателно, от стройните й, обути в джинси крака, до прилепналата червена риза, която очертаваше още повече потното й тяло, а погледът му изведнъж я накара да се почувства смутена и несръчна — внезапна плячка на най-объркани чувства. Проклет да е — да върви в ада с черната си дяволска душа! Защо успяваше да я накара да се взира в него като хипнотизирана, когато само една рязка дума би могла отново да възстанови безопасната дистанция между тях?
Именно той проговори изведнъж и наруши изпълненото със странно напрежение мълчание:
— След като очевидно можеш добре да се оправяш с Фиамета без моята помощ, помислих си, че може би ще искаш да пояздиш по-надалеч… — Тъмните му очи се задържаха на буйната й глава коса с разкошен цвят, в който горещото слънце беше извадило наяве и най-фините нюанси, и той се намръщи, а черните му като въглени очи се върнаха на лицето й с неодобрение. Гласът му беше сух. — Забелязах, че не носиш шапка, а тук, в Сардиния слънцето е много по-силно, отколкото си мислят чужденците. Може би…
— О, моля те! — Благодарна, че дишането й вече не беше затруднено, Сара нетърпеливо се наведе напред, забравяйки гордостта си — Моля те, аз… аз наистина съм свикнала да ходя без шапка под горещото тропическо слънце, а просто обожавам язденето! Освен това и конете са още доста свежи.
С жест, който изглеждаше странно непривичен за него, Марко прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса, като продължаваше да се мръщи ядосано. Защо се беше поддал на внезапния импулс да я вземе със себе си в планините? След всичко, което беше сторила, за да го раздразни, тази малка измамница! А сега стоеше тук с тези големи зелени очи, в които не се четеше никаква омраза, нито гняв, а вместо това те блестяха от очакване, докато тя му се молеше, както малко дете се моли за нещо. Това което трябваше да стори с нея…
Именно нуждата да смени насоката на мислите си го накара да кимне в съгласие, обръщайки коня.
— Добре тогава. Но ако получиш слънчев удар, че вината ще е твоя! И тъй като явно знаеш доста за конете, опитай се да ме следваш отблизо. Някои от пътеките са много тесни и се разклоняват във всички посоки — много лесно е да се изгуби човек.
Следвайки го покорно, Сара се пребори с желанието да му отговори саркастично и за компенсация се изплези зад гърба му. Много невъзпитано, но все пак й донесе удовлетворение. Какъв ужасен човек! Как би издържала някоя доверчива жена да бъде омъжена за него с господарските му маниери и злъчен, язвителен език, и с цялата му надута арогантност! Тъй като й свършиха епитетите, Сара се потресе вътрешно, гледайки широките рамене пред себе си. Защо трябваше да я е грижа за кого ще се ожени той? След като си тръгнеше оттук, той вече нямаше да бъде неин проблем!
Междувременно би могла да се наслаждава на гледката, помисли си Сара, докато вървяха през една горичка и изведнъж излязоха на сечище с каменна хижа. Двама мъже се изтягаха на дървени столове пред хижата, но не бяха заспали, както си помисли Сара в началото — скочиха веднага с ръце на пистолетите.
Полицаи и крадци! — помисли си Сара невярващо. Трябва да е небезизвестната мафия! Дали да изпищи или това щеше да ги накара да я застрелят? Трябва да беше издала някакъв приглушен звук, който той с острия си като на животно слух беше доловил, защото се извърна на седлото и се намръщи.
— Какво каза?
— Аз… аз всъщност не казах нищо! — запелтечи Сара. Не би могла да го е изрекла на глас! Срещайки недоверчивия му поглед, тя добави бързо: — Просто… се закашлях! Мисля, че е от праха — но всичко е наред, сега съм добре! — Тонът й стана по-ведър, когато установи, че мъжете познаваха Марко. Всъщност и те го наричаха дук. Може да е шефът на местния клан, като Кръстникът.
Сара се надяваше, че мислите й не се четат по лицето й, защото той я гледа мрачно още няколко секунди, преди да се обърне към мъжете.
— Можеш да останеш на коня — подхвърли й той през рамо, докато гъвкаво слизаше от своя, прошепвайки някаква заповед в наостреното му ухо, която задържа големият жребец на място, сякаш беше вързан за кол.
Нови заповеди, помисли си Сара с негодувание, макар че и тя, и конят му се подчиниха. Поне я удостои с едно изръмжано „Няма да се бавя“, преди да изчезне в хижата с единия от мъжете, оставяйки другия да я държи под око, без съмнение! Негодуванието й се засили и тя прехапа устни. Какво според него би могла да направи — да се опита да избяга с неговия кон? Ха! Не беше чак толкова глупава да си мисли, че би могла да отиде някъде, без да се изгуби. Започваше да се изнервя от този мургав, опасен мъж, който носеше пистолет в кобур от черна кожа и стоеше само на няколко крачки от нея, наблюдавайки я! Сякаш тя беше опасен затворник…
И тогава дори мислите й се смръзнаха, когато Марко се появи от хижата, препасан с пистолет, също в кобур. Както стоеше там с колан за пистолети около кръста и наполовина разкопчана бяла риза, с леко разрошена черна коса, която падаше на челото му, той имаше вид на… на човек от друго време — време на бригантини и наемнически армии, на феодали-разбойници. Също толкова опасен, безскрупулен и жесток. Тя потрепери леко, едновременно уплашена и очарована. Сигурно щеше да се чувства точно така, ако някога се сблъскаше с истински вълк — изпълнена от желание да хукне като вятър, без да смее да погледне назад, и в същото време замръзнала на място, неспособна да откъсне очи от примитивния ръмжащ звяр, който я гледаше.
— Е — какво има сега? — Тонът му беше отявлено саркастичен, когато преди да се качи на коня, спря за момент да я погледне, повдигнал леко едната си вежда. — Пистолетът плаши ли те?
— Не разбира се! — тросна му се Сара, ядосана на себе си, задето продължаваше да дава воля на необузданите си фантазии. — Просто с този… този пистолет приличаш на бандит!
