развличаш… — Тя се обърна към Марко. — Имаш ли нещо против, скъпи? — Избягвайки блестящите черни очи, които сякаш прогаряха кожата й, Сара се обърна отново към темпераментния Анджело, който при цялата си лъчезарна усмивка беше започнал да ги наблюдава с присвити очи. — Виждаш ли, Марко не вярва в ревността, той е твърде разумен. А освен това е безкрайно сигурен в мен — нали, скъпи?
За миг закачливото й гальовно обръщение сякаш увисна във въздуха, докато Сара си повтаряше наум, че ако сега не се случеше нещо, нямаше да се случи никога, ако е рекъл бог.
След това Сара не си спомняше почти нищо от безразсъдно бързото им пътуване обратно, освен че коленете й дълго време трепереха предателски, а потта се лееше по тялото й, докато ризата й подгизна. Марко беше изпаднал в заплашително мълчание, след като последните му няколко резки думи бяха преодолели напрежението и ги бяха освободили.
— А сега, след като успя да се представиш и да получиш отговор, мисля, че е време да се връщаме. Ще ни извиниш ли?
— Да, разбира се! Не съм искал да ви задържам! Е, както се казва по тези места — ариведерчи! Ще ви се обадя, госпожице Адамс!
Именно напереното сбогуване на Анджело продължаваше да звъни в ушите на Сара, докато Фиамета я отнасяше надолу по криволичещата пътека с бърза, сигурна походка, която говореше за нетърпението й да се озове отново в сравнително прохладната конюшня.
Те стигнаха до сечището с каменната къща на пазачите и този път Марко не слезе от коня. Малко преди това той беше започнал да разкопчава колана с пистолетите и сега просто го хвърли на единия от невъзмутимите пазачи и продължи нататък, а Сара го следваше, както обикновено. Струваше й се, че яздят от доста време, а той не й беше казал и дума, нито една! Сара си помисли с негодувание, че би могъл поне да се престори на благодарен. В крайна сметка тя го беше измъкнала от едно положение, което би могло да се окаже доста опасно. Би се разразил ужасен скандал, ако той беше застрелял несъщия си брат, а вестниците бяха разнищили цялата предишна история. Ами ако Анджело, който противно на името си определено не беше ангел, имаше скрито оръжие? И ако беше предизвикал Марко да се хване за пистолета, за да може да претендира за самозащита, тогава… Логичният, практичен ум, с който Сара се гордееше, й даде напълно логичен и очевиден отговор, от който тя се сви уплашена.
Ако нещата се бяха развили по този начин, Анджело щеше да я призове за свой свидетел. И въпреки шеговития му коментар, че е незаконороден, нали Серафина го беше казала… ами разбира се! В Италия нямаше развод, не и по времето, когато се беше случило това. Тогава от правна гледна точка Анджело, без значение кой е истинският му баща, си оставаше вторият син на предишния дук Ди Кавалиери и законен наследник на титлата и двореца с цялата простираща се наоколо земя — ако нещо се случеше с Марко!
Сара прехапа устни и се зачуди защо се разстройва от всичко това. Марко вече беше доказал какъв силен и абсолютно безскрупулен човек е и тя беше сигурна, че той отдавна знаеше това, което току що й беше хрумнало. Той беше напълно способен да се грижи за себе си — тя трябваше да съжалява всъщност бедния Анджело. Въпреки инстинктивната заплаха, която беше доловила у него и въпреки ведрото му, закачливо държане, тя беше усетила и някаква самота, която я караше да му съчувства. Той беше сам. Изгонен от страната, която го беше приела, и един вид извън закона в страната, където се беше родил. Човек без свое местенце, роден между два свята, без да принадлежи към нито един от тях. Да, точно на Анджело трябваше да съчувства, напомни си Сара, докато Фиамета, която започваше да се уморява, но все още галантно се стараеше, я носеше в тръс през игрището за поло. Умният, ловък, готов да помогне Анджело, който с елегантен жест й беше предложил свобода и, тя беше уверена, беше разбрал посланието, което му бе отправила в малката си многозначителна реч. Той знаеше, че тя иска да го види, а тя знаеше, че някоя нощ той ще дойде да си поговорят делово. Отмятайки косата от лицето си, Сара усети хладината на миниатюрните диаманти в обеците си. Тя беше уверена, че в замяна на обеците й и запознанството с майка й Анджело ще бъде услужлив и внимателен — и много по-надежден като придружител, отколкото навъсения му несъщ брат, дукът!
Огромният жребец и ездачът му явно бяха стигнали конюшнята няколко минути преди Сара, която в този момент вече кипеше от яд. Как можеше изведнъж да стане просташки груб и безчувствен! Докато преди изглежда беше твърдо решен да я наблюдава, сега сякаш ни най-малко не го интересуваше дали тя ще се изгуби! Той беше…
Той стоеше там с онова мрачно и заплашително изражение, което й беше толкова добре познато. Опитвайки се да се преструва, че него го няма, Сара загуби нишката на мисълта си, но той направи нещата по-трудни за нея, като изстреля команда към един от конярите, който се беше спуснал да й помогне да слезе от коня, а сега стискаше юздите, които тя беше пуснала. Самият дук пренебрегна неохотно протегнатата й ръка, хвана я през кръста със силните си ръце, които й причиняваха болка, и грубо я смъкна от седлото, притискайки нарочно скованото й тяло към своето, докато я сваляше на земята.
— И ти си този, който проповядваше дискретност! — изсъска му Сара, докато очите й хвърляха гневни искри. — Пусни ме! Всички гледат!
— А ти си тази, играчко моя, която първа захвърли дискретността, когато дойде в стаята на Синята брада!
— Не ме наричай своя малка играчка — не съм такава! — Тя се опита да се измъкне от пресата на ръцете му, които продължаваха да я държат с някаква надменна лекота — престана и се скова, едва когато осъзна, че всеки, който ги гледаше, би сметнал, че тя се трие възбудено в него.
— Не си ли, радост моя? Чия играчка би искала да бъдеш?
— Не ме измъчвай, моля те! Никой от нас няма вина, че попаднахме на Анджело!
Тя не можеше да прозре зад отблясъците на слънцето в очите му, но въздъхна хрипливо, когато усети, че натискът на ръцете му отслабва.
— Не, вината естествено не беше твоя, нали? — каза той почти спокойно. И продължи: — Хайде да повървим заедно до къщата — и не й остави никаква друга възможност, освен да тръгне с него.
32
Не трябваше ли да се досети още преди да стигнат до сянката и прохладата къде ще я отведе? Сара мярна за миг отражението си в едно от огледалата, покрай които минаха бързо — изглеждаше друга, различна, с разбърканата си от вятъра коса и пламналото от слънцето лице, с подгизналата от пот копринена риза, която прилепваше и очертаваше гърдите й. Изглеждаше… изглеждаше…
Тя се опита да издърпа китката си от безжалостната му хватка.
— Стига си ме влачил! Не разбираш ли, искам да… трябва да се изкъпя и да се преоблека! Вир вода съм.
— Да — трябва да призная, че беше невъзможно да не забележа, особено след като не вярваш в бельото! Сигурен съм, че и усмихнатият Анджело забеляза. Присъствието ти определено го отвличаше от време на време от твърдото му намерение да предизвика сериозна кавга между нас.
Бяха стигнали до неговата врата, а не до нейната и тя отново се опита да се дръпне.
— Каза ми, че не ме искаш в стаите си! Мисля, че ти си този, дето е слънчасал!
Вече отворил вратата, той се обърна и я изгледа така, че на Сара й се прииска да побегне.
— Можеш ли да си представиш, че любопитната женичка на Синята брада му казала същото точно преди той да я вкара вътре? — Когато видя изражението й, той се изсмя дрезгаво. — Започвам за вярвам, че въображението ти е толкова живо, че можеш да си представиш всичко! Е, непременно добави към картината, която очевидно се оформя в съзнанието ти, небезизвестната „Сестра Ана“, която прекарвала времето си, гледайки през прозореца за помощ! — Със сила, едновременно необуздана и безцеремонна, той вече я беше вкарал в грозната си, прилична на канцелария стая, и беше затворил с ритник вратата зад тях. Синята брада не искаше външни лица да узнават семейните му тайни. О, какво не би дала в този момент за успокояващото прагматично присъствие на Дилайт!
Той сякаш беше прочел мислите й — почти. Пусна я и небрежно заключи вратата, като вдигна подигравателно едната си вежда.
— И кой се надяваш да те спаси? Може би Анджело, който ти предлага да те вози на мотоциклета си?
